В страданието френският художник Пол Гоген  остава силен докрай. Хулен, презиран, горд в самотата и нищетата си, той не изневерява никога на изкуството, защото страданието „изостря гения”.

Изкуството е онова малко островче, където намира спасение. И той създава нова стилистика, силно индивидуално изкуство, което обаче не се възприема в края на 19.в. Но то повлиява много силно върху художниците авангардисти век по-късно.

Талантът на Йожен Анри Пол Гоген наследява вероятно от дядо си по майчина линия, който е бил гравьор. Гоген

започва да рисува късно,

на 35г. Роден е на 7 юни 1848г. в Париж. Кловис Гоген, неговият баща, е журналист, а Алин-Мари Шазал, майка му, е дъщеря на писателка.

Малко след раждането му семейството тръгва с кораб за Лима при роднините на Алин, но близо до бреговете на Португалия Кловис Гоген умира. Тогава Пол е на почти 2г., а сестра му – на две години и шест мексеца. Майка му продължава пътуването, за да намери закрила за децата и себе си при своето семейство.

В Перу те остават до 1855г., когато там избухва гражданска война и Алин се връща в Орлеан, Франция.

Провинциалният живот в Орлеан

обаче отегчава Пол. През 1865г. той постъпва във флота. След няколко плавания го повишават до старши-лейтенант. Следващата година прави околосветско пътешествие.

Когато се завръща, на 42г. умира майка му и според завещанието й Густав Ароса става законен настойник на децата.

Пол продължава да пътува с кораби до Средиземно море и Полярния кръг. По-късно Густав Ароса му намира работа като борсов посредник. Това е времето, когато

Пол Гоген за пръв път открива рисуването.

Настойникът му и неговият брат притежават богата колекция от картини на френски  художници. Като съвсем начинаещ в това изкуство Пол започва да рисува заедно с дъщерята на настойника си. Той усеща, че рисуването го привлича и че то е неговото призвание. Рисуването наистина осмисля живота му, но и го

обрича на нищета.

По това време среща и Мете-Софи-датчанка, за която се жени. Бракът им е труден, тя не приема това, което той прави, а животът им в Копенхаген е постоянна борба за оцеляване.

Междувременно Пол

се отдава напълно на страстта си към рисуване.

Участва с първите си картини в Салона на изкуствата и макар че не ги одобряват, продължава да рисува. Започва и да купува картини на импресионисти, а през 1879г. участва в тяхна изложба. Едгар Дега дори купува негова картина. След три години  Гоген излага 12 картини на поредната изложба на импресионистите, като някои са във възторг от платната му, а други-не.

Гоген е принуден да напусне работата си като борсов посредник през 1883г., тъй като фондовата борса се срива, а във френската икономика настъпва тежка криза.

На 6 декември същата година се ражда Пола, петото дете на Пол и Мете. Това е и годината, в която той губи своя настойник и приятел Густав Ароса и един от малкото художници, които той цени – Едуар Мане.

Семейството все по-трудно свързва двата края. Заминават първо в Руан, а след това в Дания.

Животът в Дания не му харесва.

Пише до приятелите си в Париж, че му липсва културният живот там, че не говори езика на датчаните, не харесва семейството на Мете, а и не може да работи на открито, защото климатът е суров.

Така само след 6 месеца се завръща в Париж с 6-годишния Кловис, а другите 4 деца остават с Мете.

През следващите две години често пътува в околностите на Париж, за да търси нови пейзажи. Постепенно става известен със своя неподправен стил сред авангардните парижки интелектуалци.

Започва да мечтае за „Ателие сред тропиците”, защото „западът сега е в разпад”. Успява след много трудности да продаде на търг 30 картини и приходите са достатъчни да замине за Таити. В писмо до жена си Пол пише, че там ще може

да живее в екстаз, в мир и за изкуството.

На Таити Гоген иска да открие екзотичното, първичното, различното. Това, което така и не намира в цивилизацията.

Таитянският период от живота му е много скандален. Жени се за местно 13-годишно момиче, а след това и за още две 14-годишни. По-късно има няколко деца от любовниците си. Живее в скандали, конфликти и много алкохол.

Нарича се сам „Дивият пророк”,

но пък рисува, прави всичко, което е искал, и се стреми да открие щастието. Здравето му обаче много се влошава и се връща да се лекува в Европа.

Намира пазар за изкуството си, но и неразбиране и нови скандали. Облича се като таитянин, живее с екзотична девойка, като по този начин провокира съзнателно парижкото общество.

След две години, през 1895г., решава отново да се върне в Таити. Но вече има сифилис, здравето му е влошено, задълбочават се проблемите със сърцето. След едно пиянско сбиване чупи глезена си и той не зараства никога. Гоген започва да взема и морфин заради болките, прибавяйки го към алкохола. Изпада в дълги депресии и дори прави опити да се самоубие. От този период е известната му картина „Откъде идваме? Какви сме? Накъде отиваме?”.

„Никой не е лош, никой не е добър, всеки е и двете едновременно”-

преди да умре пише художникът. Вече се е преместил на Маркизките острови. Умира на 54г. в самота, почти сляп, останал без сили и със силни болки от предозиране с морфин и последвал инфаркт на 8 май 1903г. Малко преди са го чакали затвор от три месеца и глоба от 1000 франка, защото се застъпва за правата на местните жители пред властите и полицията.

За себе си скандалният, вечно търсещият щастието и пътя към него художник казва: „Аз съм велик и го знам, защото е така ”. И той наистина е такъв – велик. Дори да намира щастието в неща, които често остават неразбрани от другите. Но факт е, че картината му „Кога ще се омъжиш за мен?”, продадена за 300 милиона долара през 2015г., е най-скъпото произведение на изкуството за всички времена.

И ако „изкуството е или плагиатстване, или революция”, както твърди Пол Гоген, неговото е истинска революция и той жертва всичко заради него, влючително и живота си.

Материалът Пол Гоген: Скандален! Талантлив! Велик! е публикуван за пръв път на Hralupata.

Джакомо Леопарди е един от най-великите италиански поети и философи на XIX век. Известен със своите лирични стихотворения, които изразяват меланхолия, скептицизъм и безнадеждност пред живота. Леопарди е също така автор на обширни прозаични творби, като Зибалдоне – огромен дневник, в които записва своите мисли и наблюдения за различни теми, като природа, история, религия, политика, език и литература.

Леопарди е роден през 1798 г. в Речанико, малко градче в централна Италия. Той е четвъртото от десет деца на благородническо семейство, което има богата библиотека. От ранна възраст той проявява изключителен интерес и талант към ученето. Той самостоятелно изучава класическите езици, както и френски, английски, испански и немски. Чете широк кръг от автори, като Хомер, Вергилий, Платон, Аристотел, Шекспир, Монтень и Русо.

Леопарди започва да пише стихове още като тийнейджър. Неговите първи поетични опити са под влияние на неокласицизма и романтизма, които са доминиращите литературни течения в това време. Той създава цикъл от стихотворения, наречени Идили (1819-1821), които описват хармонични картини от природата и живота на простите хора. Тези стихотворения са написани в елегантен и изтънчен стил, който показва неговото знание на класическата поезия.

В следващите години Леопарди преживява серия от лични и фамилни трудности, които повлияват неговото творчество. Той става все по-разочарован от обществото и политиката на своето време. Той се мести от град на град, търсейки приятелство и признание за своята работа. Той страда от хронични здравословни проблеми, които накрая го довеждат до смъртта му през 1837 г. на 38-годишна възраст.

В последните си години Леопарди пише най-запомнящите си стихотворения, които са събрани в цикъла Цанционере (1824-1837). Тези стихотворения са изпълнени с глубок песимизъм и отчаяние, но също така и с поетична красота и музикалност. Леопарди изразява своята философия на живота, която е базирана на идеята, че човекът е обречен на страдание и несъответствие между своите желания и реалността. Той използва различни форми и метри, като сонет, ода, елегия и балада, за да представи своите визии на любовта, смъртта, природата и историята.

Леопарди е един от най-влиятелните и оригинални поети на своето време. Той е широко признат като гений на италианската литература и като един от основоположниците на модерната поезия. Неговото творчество е оказало влияние върху много други поети и писатели, като Бодлер, Ницше, Унамуно, Монтале, Кавафис и Модиляни. Леопарди е също така изследван и анализиран от множество критици и философи, които се опитват да разберат неговата сложна и загадъчна личност и мисъл.

Материалът Кой е Джакомо Леопарди? е публикуван за пръв път на Hralupata.

Десетки са посоките, в които работи роденият в обикновено селско семейство Ломоносов.

Той е учен, който прави открития в области като химия, геология, астрофизика и др. Открива закона за запазване на масата при химични реакции, конструира оптични и метеорологични уреди.

Той е и писател – пише сатири и оди, художник, историк, основател на Московския университет.

Невероятно е, че за своите 54 години живот оставя толкова значими неща след себе си.

Ранните години на руския учен

Михаил Ломоносов не е оставил автобиография или мемоари, затова се знае малко за детските и юношеските му години.

Известно е, че се ражда на 19 ноември 1711г. в с.Денисовка, Архангелска област, което днес носи името му – Ломоносово. Остава рано без майка. Баща му е беден рибар и се жени няколко пъти. Третата му избраница става злата мащеха на 9-годишния тогава Михаил.

Основното си образование Момчето получава от местния дякон. Често придружава баща си в неговите пътувания из Баренцово и Бяло море. Обича да чете, но мащехата  крие книгите му. Това и идеята на баща му да го ожени, защото вече е 19-годишен, го подтикват да избяга от къщи. Върви три седмици пеша, за да стигне до Москва и да осъществи мечтата си да учи латински език.

Ломоносов успява да се запише в Славяно-гръцко-латинската академия, подправяйки документите си и представяйки се за син на благородник. Заради облеклото и затова, че е по-възрастен от останалите ученици, непрекъснато му се подиграват. Това обаче не намалява желанието му да учи.

Благодарение на своето постоянство и изключителните си способности, Ломоносов успява да премине за 1 година програмата за 3 класа. Става запален читател на богословска литература. Чете в оригинал съчинения на гръцки и римски мислители. Самият той прави първите си поетични опити.

През 1734г. Ломоносов прекарва известно време в Киевско-Могилянската академия. След 2г. училищните власти на Славяно-гръцко-латинската академия го избират за най-добрия студент, който трябва да се обучава в Санкт-Петербургската академия на науките.

Така се прекъсва богословската кариера на Ломоносов, която дори не е започнала, за което допринася и разкритото му подправяне на документи. Затова пък започва развитието му в областта на естествените науки.

Годините в Германия

В Санкт Петербург бъдещият учен изучава математика, физика и минералогия. Според някои негови биографи той е изпратен в Марбург, Германия, за да оглавява минното дело там.

По време на трите години в Марбург Ломоносов среща не само любимия си учител Кристиан Улф, но и бъдещата си съпруга. Въпреки че заедно с другите руски студенти се сближава с немските си колеги и участва в младежки празници, за него на първо място си остава ученето и отделя цялата си стипендия за наем и за книги.

Научна кариера в родината

Михаил Ломоносов се завръща в родината през 1741г. и започва да работи в Санкт-Петербургската академия на науките и това е до края на живота му. След 4г. вече е професор по химия, след като защитава дисертацията си „За металния блясък”.

До 1748г. по негова инициатива се създава химична лаборатория, а самият той става основоположник на руската химия.

Негова е и заслугата за откриването на Московския университет през 1755г., който е първият национален университет за всички слоеве на населението. Въпреки че Ломоносов никога не преподава в него, той привлича много специалисти като преподаватели, което превръща университета след години в един от центровете на световната култура.

Научният принос на Ломоносов

През целия си живот Ломоносов насочва усилията си в различни научни области. Резултатите, които получава по време на химичните и физичните си експерименти, са забележителни  за времето си. Научните му трудове помагат за преминаването от алхимия и натурфилософия към съвременните научни методи.

Ломоносов поставя основите на кинетичната теория на газовете. Негов е законът за запазване на енергията. Успява да разгадае тайната на северното сияние и гръмотевичните бури, да направи цветни бои и цветни стъкла.

И това не е всичко. Ломоносов изучава и астрономия и открива, че на Венера има атмосфера. Той е сред първите учени, предполагащи, че Слънцето като звезда е огнена топка, където „камъните капят като вода”. Освен това внася подобрения и в отразяващия телескоп.

Успоредно с преподавателската си работа се занимава и с литературно творчество, като създава поезия за държавни събития. Редактира преводи на книги и бележки в местния вестник. Занимават го и езиковедски въпроси и създава „Реторика”, произведение, което се превръща в учебник за руския език.

В тези години произнася „Похвала за императрица Елизавета Петровна”, за което е удостоен с ранга колегиален съветник.

Основният му труд по филология е „Руска граматика”, публикуван през 1757г. В него той за първи път прави разграничение между църковнославянски и руски език, класифицира диалектите и формулира законите на руския език.

Ученият представя през 1764г. описание на различни морски пътувания в далечния Север и указание как да се премине от Сибирския океан до Източна Индия.

Макар че новата императрица Екатерина III, възкачила се на престола след смъртта на Елизавета Петровна, отначало не оценява постиженията му, все пак Ломоносов получава от нея ранга държавен съветник.

Като учен-енциклопедист Ломоносов толкова изпреварва времето си, че докато е жив, много от трудовете му са неразбрани и истински се оценяват след векове.

Личен живот

Докато е в Марбург, Германия, Михаил Ломоносов има връзка с Елизавета Цилх – дъщерята на хазайката си. Научавайки, че тя чака дете от него, сключват брак. Първата им дъщеря умира като малка, синът им Иван – също. Остават с едно дете – Елена.

За съжаление Ломоносов не успява да се порадва на внуците си. Той умира от пневмония през 1765г. Погребан е в гробището Лазаревское , намиращо се в двора на манастира „Александър Невски”.

„Който не може малко, за него и голямото е невъзможно” – една мъдра истина, изказана от големия учен преди векове.

Днес училища, улици и няколко руски университета носят името му. Летище „Домодедово”  – също, когато през 2019г. 5 млн. души в Русия гласуват за него в конкурса „Великите имена на Русия”.

В България Ломоносов е патрон на професионални гимназии по електротехника, по техника и строителство, по прецизна техника и оптика и др.

Така примерът на руския Леонардо да Винчи за постоянство и творчество остава вечно вдъхновение.

Материалът Михаил Ломоносов – руският Леонардо е публикуван за пръв път на Hralupata.

Певецът на шотландската самобитност е авантюрист и бохем, обича любовните приключения и възпява много жени в поеми.

Робърт Бърнс е национален герой за шотландците и те празнуват рождения му ден с тържествена вечеря, а в наши дни се отбелязва като Национален празник на Шотландия.

Подобно на много гении, Бърнс умира твърде рано, едва на 37г., в голяма нищета. Но затова пък краткият му живот е наситен с много събития.

Робърт е първото от седемте деца

на скромно фермерско семейство. Роден е на 25 януари 1759г. в Западна Шотландия, в селцето Алоуей. Баща му Уилям Бърнес е градинар и след дълги години работа успява да си наеме парцел, построява си къща и на 40г. се жени за Агнес Браун – 25-годишно скромно и работно момиче, сираче.

Бащата съжалява за липсата си на образование цял живот, затова наема учител от съседното село за малкия Робърт. Момчето учи при него близо три години  и впечатлява всички с изключителната си памет и отличния си правопис.

По-късно семейството се мести в друга ферма. Робърт живее изолирано, почти през цялото си детство работи наравно с възрастните. Това води до претоварване на сърцето му, а се предполага, че е имал и вроден ревмокардит.

Въпреки недоимъка, бащата вижда колко способен е синът му и отново го изпраща при предишния му учител да изучава френски език, а междувременно момчето вече е овладяло до съвършенство английски език.

Започва да пише стихотворения още като ученик. Благодарение на майка си се запознава отрано с очарованието на шотландските балади. Затова избира да пише собствените си стихотворения повече на родния си шотландски език, отколкото на английски, смятайки шотландския за по-музикален и образен.

„Така любовта и поезията започнаха за мен”

На 14-годишна възраст Робърт се влюбва в Нели Килпатрик – момичето, с което работи на полето, и написва за нея първата си песен. Когато е на 15г., баща му го изпраща в едно училище за проучване на земята, което се намира в рибарско село. Там момчето написва още страстни стихове за друго хубаво момиче. До края на живота си ще има множество любови.

След година прекъсва обучението си, защото семейството му се мести в нова ферма. Цяла седмица Робърт се занимава с тежък земеделски труд, а в неделя ходи на уроци по танци и да рецитира в механата, където намира много почитатели на стиховете си за живота на фермерите.

На 22г. влиза в масонска ложа,

която го привлича с идеите си за равенство и взаимопомощ.

През 1784г. бащата на Бърнс умира и той се мести отново на нова място. Става така, че се влюбва този път в прислужницата Елизабет, която му ражда дъщеря. Той не иска да се жени за нея, но е съгласен да отгледа детето. Пуританското общество е възмутено от случилото се.

По-късно любителят на женска красота  Бърнс се запознава с Джийн Армър и двамата сключват сами брачен договор по стара шотландска традиция. Бащата на Джийн  обаче ги разделя, когато разбира, че тя е бременна, и я принуждава да напусне града. Робърт е толкова покрусен, че дори иска да замине за Ямайка, но не го прави.

Междувременно Бърнс, който отдавна е променил фамилията си Бърнес, успява да издаде първата си книга със стихотворения с помощта на един собственик на земя. Само след седмица

27-годишният фермер – поет става известен.

Той отива в Единбург, където впечатлява с образованието и с добрите си маниери, макар че е почти самоук във всичко. Издадените книги носят на Бърнс определен доход. Той се опитва да инвестира във ферма, но загубва всичко. От 1791г. основният му източник на доходи е работата му като събирач на акцизи в Дъмфис.

Робърт Бърнс е висок, има обаятелно лице и красиво телосложение. Писателят Уолтър Скот пише за него като за „силен и здрав” млад мъж, „с недодялани, но не клоунски маниери”. Харесва жените и те го харесват. Има три извънбрачни дъщери от случайни връзки.

Но през 1788г. се жени

най-после за дългогодишната си любовница Джийн. Тя му ражда близнаци. От нея има общо 9 деца, но оцеляват само 3.

Семейният живот обаче не ограничава Бърнс в похожденията му. Поредната жалба за бащинство се появява през 1791г. от кръчмарката Ан Парк. Джийн слага край на тази афера, а детето – третата извънбрачна дъщеря на Бърнс, взема да отгледа, защото Ан умира при раждането.

От 1787г. до края на живота си Бърнс помага на Дж.Джонсън – полуграмотен гравьор и любител на шотландски песни, като редактира събрани шотландски текстове за включването им в първия брой на The Scots Museum.

Когато избухва Френската революция, тя е приета с възторг от Бърнс. Но срещу него се натрупват и много доноси в службата относно свободолюбивите му идеи. Той е предупреден да мълчи, а точно тогава се е надявал на повишение.

Но никой не може да потисне желанието му за повече свобода на народа, повлияно от републиканските идеи. В много от своите политически сатири и епиграми Бърнс

утвърждава принципите на плебейско-демократичния морал

и изразява презрителното си отношение към коронованите лица на Великобритания.

Неслучайно Бърнс е смятан за представител на романтизма. В стиховете си той разрешава обаче централната тема за злото в света без мистика. Като истински представител на своя народ, свързан със земята, неговият здрав разум и солен народен хумор не позволяват в романтичната му поезия да се появят „зли духове”.

Стиховете на Бърнс и днес грабват читателя със своята игривост, простота и музикалност.

„Понякога стискам от мъка пестник, но бой е живота, а ти си войник”

Недохранването и непосилната работа в младежките години, вроденото му сърдечно заболяване и в последствие появилият се ревматизъм, събарят Бърнс на смъртно легло през 1795г.  Дори тогава един търговец идва да иска дължимите си 7 лири. Дава ги приятел на поета – издателят Джордж Томпсън.

Така Робърт Бърнс умира в нищета, а малко след това Джийн ражда поредното им дете.

След смъртта на поета му издигат паметник и по този повод майка му тъжно отбелязва: „Ах, Роби, ти им искаше хляб, а те ти дадоха камък!”

Материалът Робърт Бърнс – шотландският майстор на словото е публикуван за пръв път на Hralupata.

Талантлив и много популярен сред своите съвременници, той обаче винаги изглежда несигурен и не особено щастлив. Биографите му смятат, че всичките му несполучливи любови, както и измисленият му брак и депресиите са резултат от добре прикриваната му хомосексуалност. Много от тях, правейки обзор на живота му чак до не особено ясната причина за смъртта му, търсят информация за комплексите на големия композитор още в ранното му детство.

Ранни детски години и семейство

Чайковски е роден през 1840г. в малкия град Воткинкс в семейството на инженера Иля Петрович и по-младата с 18 години от него Александра Андреевна. Тя свири на пиано и пее, а Иля Петрович също разбира от музика и изкуство – типично за тяхното съсловие по това време.

Пьотр Чайковски има една сестра и четирима братя, а също и полусестра от първия брак на баща му. В детството си е много близък с 22-годишната си гувернантка, която го научава на френски и немски език още когато той е на 6г.

Малкият Пьотр учи пиано от 5-годишен, а родителите му го подкрепят и го насърчават, купувайки му оркестрина и наемайки му учител.

В училище по юриспруденция

Въпреки че Чайковски научава от малък нотите и иска да учи музика, родителите му първо искат да учи нещо друго, по-прагматично. На 12г. го изпращат да учи в Имперското училище в Санкт Петербург, за да получи юридически знания, като семейството също се премества да живее там.

Преди изцяло да се заеме с музиката, Пьотр е принуден 7г. да се занимава с юридически науки.

Междувременно холерата отнема живота на майка му и той до такава степен е съкрушен, че травмата му остава за цял живот. В нейна памет написва валс – първият му по-сериозен композиторски опит.

От холера се разболява и баща му, но се възстановява. Той изпраща Пьотр да учи пиано при Луиджи Пачоли, а след това при Рудолф Кюндингер.

На 19г. Чайковски завършва юридическото училище и е вече титулярен съветник. Назначават го на работа като младши сътрудник в Министерството на правосъдието, а после става старши сътрудник и работи като такъв по време на 3-годишната си кариера на държавен служител.

Начало на музикалната кариера

Решил, че няма до края на живота си да бъде чиновник, Чайковски започва да изучава посещава теория на музиката, посещавайки класове по специалността, а след това става един от първите студенти в откритата през 1862г. Музикална консерватория. След 3г. я завършва със сребърен медал, а малко след това започва работа в Московската консерватория като професор по теория и хармония. Макар че не може да разчита на високо заплащане, мисълта, че заниманията му ще бъдат с музика, е особено примамлива.

Успехът на Чайковски не идва лесно. Неговата Първа симфония е изпълнена изцяло не веднага, а чак през 1868г. В началото приятелят му Николай Рубинщайн не одобрява и неговия Първи концерт за пиано, но все пак го включва в своята програма.

Най-много спънки обаче кариерата на Чайковски получава от страна на т.нар. Могъща петорка – композиторите Мусоргски, Бородин, Балакирев, Кюи и Римски-Корсиков. Тъй като е ученик на Рубинщайн, прокламиращ европейските ценности, Чайковски е много критикуван от петорката и е приет от нея за добър композитор, пазещ независимостта си, чак след години.

Факторите, които благоприятстват популяризирането на музиката на Чайковски, са не само включването й в репертоара на известни западни изпълнители, но и това, че руската публика започва да цени и съдържанието на творбите, а не само тяхното звучене.

В следващия период от творчеството си Чайковски композира опери, но унищожава партитурите на „Войвода” и „Ундина”, като запазва „Опричник” и преработената „Червички” с първоначално заглавие „Ковачът Вакула”.

Балетът „Лебедово езеро”, Симфониите №2, №3 е №4, операта „Евгени Онегин”, фантазията „Франческа да Рамини”, струнни квартети и др. Чайковски създава по това време. Дори само тези произведения са достатъчни, за да остане завинаги в историята на музиката.

Самотата в личния живот

Подобно на великия Андерсен, Чайковски също цял живот страда заради сексуалността си. Още като малко момче той споделя само с брат си Модест, че не го интересуват  момичетата. Модест също е хомосексуален и двамата крият тайната си, като се обричат на самота. По-късно в писмата си до него Чайковски разказва за чувствата си към съученици, а след това и към състуденти.

Единствената жена, която обича, е Дезире Арто – популярна певица по негово време. Двамата дори говорят за сватба, но баща му и Рубинщайн го разубеждават. Така Дезире се омъжва за свой колега певец, без да му съобщи, което му причинява голяма болка.

В следващите години Чайковски получава и други сърдечни удари. Състудентът му Йосиф Котек, в когото е влюбен, му изневерява, а бившият му сексуален партньор Шиловски, живял с него повече от 10г,  се жени. Чайковски е убеден, че тази негова „неопределеност” и колебливост в личния живот отблъсква близки на сърцето му хора.

Все пак през 1877г. решава да сключи брак с Антонина Милюкова, която е била негова студентка. Но издържа само 2 месеца и след емоционален срив я напуска и заминава за Швейцария.

В този момент от живота си Чайковски среща Надежда фон Мак, богата вдовица. С нея поддържа 14-годишни отношения, но само с писма и две срещи на живо. Тя му осигурява годишна издръжка, той напуска консерваторията и се отдава изцяло на музиката. Но когато вдовицата банкрутира, парите секват. Чайковски се чувства изоставен от нея не заради парите, а заради интриги на зет й и изпада в депресия.

До края на живота си поддържа сексуални отношения със сина на сестра си Александра  Боб Давидов.

Внезапна смърт

През 1893г. Чайковски за последен път заема диригентското място, когато дирижира на премиерата на Шестата си симфония. След 9 дни умира в жилището на Модест. Официалната версия е, че причината за смъртта му е холера, от която се заразява чрез изпита в ресторант вода. Според други причината е самоубийство.

Пьотр Чайковски намира вечен покой в Тихвинското гробище в Санкт Петербург, а брат му Модест и племенникът Боб Давидов превръщат в музей последния дом на композитора в гр. Клин.

А който иска да почувства трагичната и самотна душа на Чайковски, достатъчно е да чуе последната му творба, Шестата симфония, една наистина патетична, могъща и разтърсваща музика.

Материалът Чайковски – композиторът с голям талант и много комплекси е публикуван за пръв път на Hralupata.

От дневниците му става ясно, че той действително е обичал полусестра си, а приписваните му романси с Шели, както и с Полидори, са измислица.

Байрон е бил човек, надарен с артистична чувствителност, макар че по-скоро го възприемат като цинична и противоречива личност. Самият той се смята за обикновен наблюдател на този свят, който според него е скучен, но той живее в него с абсолютна страст.

И друго – дори да твърди, че не е политически ангажиран, той напуска Англия, за да стане революционер и да се бори за независимостта на Гърция.

Точно в дневниците на Байрон може да се види истинската му личност зад класическия образ на пират, който обича скандалите и приключенията, което привлича като магнит жените.

Семейна среда и първи години

Наричали бащата на Байрон „Лудият Джак”. Той бил капитан с лоша репутация и по някакъв начин все пропилявал шансовете си в живота. Джордж се ражда през 1788г. в Шотландия, след като капитанът, неговият баща, се жени за шотландската наследница Катрин Гордън. Момчето и майка му са принудени да живеят в Абърдийн в скромни квартири поради неговото прахосничество. Понеже Джордж има деформация в единия си крак по рождение, от това се получава и лекото му накуцване след това.

Когато Джордж навършва 10г., той наследява титлата и всичко с нея се от чичо си Уилям, който е пети барон в рода Байрон.

Вече има възможност да учи в Хароу – английско престижно училище. На 15г. се влюбва в Мери Чауърт, негова по-голяма братовчедка, вече сгодена. Тя, разбира се, го отхвърля, а идеята за несподелената любов става причина да създаде първите си стихове.

Студентски годините и пътешествието

Поезията на Джордж Байрон става много популярна сред студентите, когато постъпва в колеж в Кеймбридж. Той приковава вниманието върху себе си и с причудливите си дрехи, поведението си, както и с домашния си любимец – маймуна.

В Тринити Колидж Байрон не се задържа дълго и след като научава бокса, фехтовката и се влюбва в проститутка, той го напуска. Известно време живее в Пикадили, после при майка си и взема окончателно решение да се занимава с поезия. И наистина получава признание още с първата си публикувана творба през 1807г. – „Часове на безделие”.

След 2г. Байрон заема отговорна позиция в Камарата на лордовете. Възползвайки се от нея, той предприема със свой приятел световно турне, като посещават Лисабон, Испания, Малта, Гърция и завършват приключенията си в Константинопол. От това пътешествие Байрон получава силно вдъхновение за творчество.

Завръщайки се вкъщи, разбира, че в негово отсъствие са станали две важни неща – майка му е починала, а книгата му „Странстванията на Чайлд Харолд” е пожънала голям успех  и той е станал известна личност в цяла Англия.

Любовта на Лорд Байрон

Още през 1813г. много хора знаят, че Байрон има връзка с полусестра си Августа Лий, дъщеря на баща му от първия брак. Той я обича през целия си живот, въпреки че е омъжена и че всички са наясно с връзката им.

Това положение обаче го измъчва и той дава израз на терзанията си в творби като „Корсар”, „Булката от Абидос” и др. Решил да се освободи от тази връзка завинаги, Байрон се жени за Анабела Милбанк. От брака им се ражда дъщеря – Августа Ада, станала известна след години като програмист и математик.

Бракът на Байрон обаче не трае дълго поради слуховете за полусестра му. Той се разделя с Анабела, а после напуска Англия, разочарован от английското общество, и се установява в Женева. Там може да бъде близо до приятелите си поетите Пърси Биш Шели и Мери Годуин, което повлиява благотворно на литературното сътрудничество на и тримата.

Сатирата „Дон Жуан” и ударите на съдбата

След напускането си на Швейцария, Байрон започва да пътува из Италия за периода 1817-21г. Това е и времето, когато създава сатирата си „Дон Жуан”. В тази поетична творба за пръв път разкрива сатиричния си талант и създава класически образ на съблазнителя, който притежава дързък характер и дори комични черти.

Най-ужасните удари на съдбата лорд Байрон получава през 1822г. Петгодишната му дъщеря от Клеър, доведената сестра на съпругата на Шели, умира. Три месеца след това приятелят му, поетът Шели, потъва заедно с шхуната си.

Борба за независимостта на Гърция и смърт извън родината

Лорд Байрон става член на Лондонския комитет, който събира всички обичащи Гърция и желаещи да се борят за независимостта й от Османската империя. Макар че не е грък, Байрон се посвещава на тази кауза с присъщата си страст. Съвременниците му смятат, че той предсказва смъртта си месеци преди нея.

Байрон участва в много боеве и в един такъв в Коринтския залив, докато се готви нападение на турската крепост Мисолунги, той се разболява. Говори се, че е от малария или вследствие на епилептичен припадък. Повечето биографи на Байрон посочват, че той не е лекуван добре и в резултат на това получава обилно кървене, а след това и сепсис.

Лорд Байрон умира на 36-годишна възраст, но последното му желание е изпълнено. Сърцето му остава  завинаги в Гърция, а тялото изпращат в Англия, съхранявано по пътя в бъчва с ракия. Погребват го в църквата на град Хъкнал, Нотингамшър.

Последните думи на Байрон са за сестра му, за детето му и за Гърция, на която е отдал времето, състоянието, здравето си, а сега и живота си.

„Но аз живях – и не напразен бил е животът ми!” – пише за себе си британският поет в „Странстванията на Чайлд Харолд”. Романтичният му образ го прави национален гръцки герой. Името му в гръцки вариант – Виронас е име на предградие на Атина, а през XIXв. Вирон, както звучи фамилията му на гръцки, е често срещано гръцко име.

Единственото законно дете на Байрон – Ада Лъвлейс, е майка на три деца, професор по математика. Смятана е за първия програмист в света, защото създава компютърна програма, закодирайки в нея алгоритъм за намиране на числа на Бернули, които да могат да се разчетат от машината на Бабидж. Езикът за програмиране „АДА” носи нейното име.

Материалът Лорд Байрон – романтичният поет на Англия е публикуван за пръв път на Hralupata.

Оскар Клод Моне е сред пионерите, създали направлението импресионизъм от края на XIX и началото на миналия век. Всички представители на импресионизма се стремят към такива техники, които да им позволят най-живо да могат да уловят променливостта на реалния свят, за да могат да предадат впечатленията си от него.

Импресионистите рисуват предимно на открито, защото в студио няма как да се улови светлината в точно определения момент и да се пресъздаде визуалния ефект от нея.

Това не обича да прави Моне – да рисува на закрито. Той иска да го прави под открито небе и създава своите шедьоври точно по този начин.

Роден на 14 ноември 1840г. във френската столица

в семейството на бакалин и певица, Моне не иска да се включи в бизнеса на баща си. Още докато е в гимназията, Моне иска да стане художник, като първите му рисунки са карикатури. Когато е на 16 г., майка му умира. Тогава е принуден да напусне училище и заживява при леля си, която е вдовица и няма деца.

Посещавайки Лувъра, на Моне му прави впечатление, че художниците просто копират рисуваното от по-стари майстори. Но той не иска да рисува така. Често

обича да рисува това, което вижда,

седнал до прозореца. За кратко време служи в алжирската армия, но след като се разболява от коремен тиф, я напуска, за което помага и леля му, но с уговорката той да стане художник.

„Жената със зелената рокля”

е първата картина на Моне, за която той получава признание. На нея изобразява Камил Донсьо, своята бъдеща съпруга, която му позира и за други картини. Двамата сключват брак и им се раждат двама синове. Камил обаче умира на 32 г. през 1878 г.

Мъката на Моне е огромна и той рисува починалата си съпруга дори на смъртното й легло. След няколко месеца той се премества заедно със синовете си при приятеля си Ернест Ошаде, който притежава магазини, и съпругата му. Алис Ошаде много помага на Моне да отгледа момчетата. Двете приятелски семейства се местят да живеят в различни градове няколко пъти.

Докато пътува с влака за Париж един ден през 1883 г.,

Моне открива китното селце Живирни,

което се намира в Северна Нормандия, и направо се влюбва в него. Веднага наема едно имение там, което е и с голяма овощна градина. Всички отиват да живеят там. Моне се запалва много по градинарството и създава прекрасна градина, която рисува всеки ден до края на живота си.

След като Алис овдовява,

той се жени за приятелката си,

която толкова много му е помагала за възпитанието на двамата му сина. Те заживяват в Живерни за дълго. До тяхното пристигане къщата има овощна и зеленчукова градина. Към входа води обградена със смърчове и кипариси алея. Цветните лехи са оформени с чимшири.

Вдъхновен от светлината и красотата на градината,

Моне изкоренява чимширите и смърчовете, като ги замества с метални арки, запазени и до днес. Засажда рози и латинки, ябълковите дръвчета заменя с японски кайсии и череши, а между тях мястото се заема от буйно цъфтящи лалета, божури, макове, нарциси и перуники.

Моне създава от градината шедьовър – в буквален смисъл и за втори път върху платната си. Когато след 10 г. разполага вече с повече средства, той купува още един парцел до градината си и създава още една. Това е т.нар. Водна градина. Той пресушава блатото на мястото и прокарва вода от реката с канали. Прави езеро, а над него – японски мост, боядисан в зелено. Наоколо засажда различни дървета и екзотични растения.

От Водната градина Моне черпи вдъхновение над 20 г. и се опитва да нарисува тази граница между реалния свят и неговото отражение, между призрачния сумрак и ярката дневна светлина. Японският мост и отраженията на водните лилии в огледалния свят присъства в десетки негови картини.

В последните години от живота

на Моне има много пътувания, но и лични трагедии. Втората му съпруга Алис умира, както и Жан, по-големият му син, който пък е женен за едната дъщеря на Алис – Бланш. Точно Бланш се грижи за стария Моне, тя е тази, която забелязва, че зрението му отслабва. За да се спаси от ослепяване от прогресивната катаракта, Моне се оперира два пъти. Дори прерисува част от картините си, защото заради заболяването, цветовете им избиват в червен нюанс.

Много емоционално преживява Моне е Първата световна война, в която загиват хиляди френски войници, а на фронта е и другият му син Мишел.

Въпреки влошеното си зрение и безпокойството Моне не спира да рисува до края. Умира от рак на белите дробове на 86 г. и го погребват в неговото любимо Живерни.

В своята Розова къща с прекрасните градини Моне прекарва близо 40 г. Когато умира,

имотът е наследен от сина му Мишел.

Имението с градините обаче е изоставено и чак когато внукът на Моне го дарява на Академията за изкуство през 1966 г., то се възражда. Всичко е възстановено за около 10 г., като са използвани спомените на приятели и роднини на художника. Засаждат растенията и цветята, открити на неговите картини. След 1988 г. в отвореното за посещения имение

туристи от цял свят се наслаждават

на прекрасните гледки и намират обяснение защо са вдъхновявали художника.

Има много любопитни подробности, свързани с характера на Моне. Той бил много своенравен и не искал хора, които не харесва, да купуват картините му дори когато имал нужда от пари. Дори веднъж изгорил картини, за да не ги вземат кредиторите.

Освен това много се дразнел, когато имало мъгла или валяло дъжд, тъй като това му пречело да работи навън.

Днес много от картините на Моне са в престижни галерии, музеи на изкуствата, национални галерии. Той заема трето място сред най-скъпо продаваните художници в света с продадени картини като „Водни лилии” – за 43 млн. долара, „Езерото с лилиите”- за 80 млн. долара и др.

Материалът Клод Моне: художникът рисуващ светлината е публикуван за пръв път на Hralupata.

Така и не създава семейство, но затова пък остава в историята на музиката като един от „трите Б-та” заедно с Бетовен и Бах. Неговите инструментални концерти, симфонии, унгарските танци и останалото творчество и днес се изпълнява на световните сцени.

Формиране на музикалното дарование

Още в детските и юношеските си години Йоханес Брамс проявява качества, които в по-късните години ще станат характерни за неговата личност – силна воля, вътрешна вглъбеност и самодисциплина.

Роденият през 1833г. в Хамбург Йоханес израства в семейство на музиканти и получава първите си уроци по цигулка и виолончело от баща си. На 7г. взема уроци по пиано от Ото Косел. По-късно учи при учителя на Косел – Едуард Марксен, известен тогава клавирен педагог.

На 10г. вече участва в частен концерт. Композиторските заложби на малкия Йоханес се проявяват много рано, още 7-8-годишен прави опити да композира, а 12-годишен създава Соната за пиано. Преподавателите му от този период дори смятат, че би станал много добър изпълнител, ако не беше композирал толкова много.

Поради характерния си перфекционизъм обаче младият Брамс унищожава първите си творби.

Ролята на семейство Шуман

Перфекционизмът на Брамс е толкова голям, че написва първата си симфония след 20-годишна работа над нея. Голяма роля в творчеството и живота му изиграва композиторът Роберт Шуман и неговата съпруга Клара Шуман, която е пианистка.

Когато Шуман става ментор и приятел на Брамс, младият музикант е 20-годишен. За младежа Шуман пише, че му е предначертано да изрази времената им по възможно най-добрия и идеален начин. Затова и помага на талантливия Брамс да публикува първите си произведения и участва с него и други музиканти в общ проект. Това е FAE – соната за техния колега цигулар Йозеф Йоахим, един от големите приятели на Брамс. А FAE всъщност е абревиатура на “Свободен, но самотен” – ръководещият принцип в живота на Брамс.

Не само Роберт Шуман оказва силно влияние върху Брамс. Младият композитор се влюбва безумно за цял живот в съпругата на покровителя си. Но остава лоялен към приятеля си и дори след смъртта му не посмява да й предложи брак.

Точно това, че се разкъсва между безнадеждната си любов и своята лоялност, го прави много нещастен. Началото на неговия клавирен квартет, започнат през 1855г., прилича на въздишка. Успява да завърши творбата през 1875г., измъчван през цялото време от мисълта за самоубийство.

Брамс не посяга на живота си за разлика от Роберт Шуман. Той страда от депресия в тежка форма и прави опит да се удави в Рейн, но го спасяват. Умира след две години, но и след като него вече го няма, между Брамс и Клара не се получава нищо. Така композиторът, въпреки че има няколко мимолетни връзки след това, остава завинаги сам.

Години в Хамбург и Виена

След смъртта на Шуман Брамс спира да се среща с вдовицата му. Той иска да забрави неспокойните години в Дюселдорф и става хоров диригент и учител по музика. Годините 1857-1859 са времето, когато създава своите оркестрови серенади, от които блика светло настроение.

Тържественото изпълнение на концерта на Брамс за пиано, участието на ръководения от него женски хор в създадените в Хамбургския период произведения и др. дават тласък на по-нататъшния му успех във Виена.

Във Виена обаче Брамс се задържа само около 2г. Назначен е за хормайстор към вокалната академия, но поради интриги и заради желанието си да твори свободно, напуска поста. Освен това трябва да се върне в Хамбург при семейството си, когато разбира, че майка му е починала.

Мъката по загубата Брамс пресъздава в няколко творби от този период, като довършва и „Немски реквием” през 1868г. На първата страница написва посвещение на майка си. Изпълнението на реквиема в Бремен предизвиква огромното възхищение на публиката  и до днес е едно от най-изпълняваните произведения.

Симфониите на Брамс и първите големи отличия

През 1871г. почива и бащата на Брамс и след погребението му той се завръща отново във Виена. Финансовото му положение става по-добро и вече по-спокойно се отдава на творчество.

Премиерата на неговата Първа симфония е през 1876г. Тя има голям успех, а Йоханес Брамс вече е авторитет в света на музиката. Става член на журито, което избира на кого да бъде присъдена Виенската държавна награда. Получава и отличия като Ордена на Максимилиан и Ордена на Саксония-Майнинген.

Втора си симфония Брамс създава на езерото Вертер през 1877г. Веднага след това е избран за почетен член на Университета в Бреслау и за повече солидност си пуска брада.

Вдъхновение за Третата симфония Йоханес Брамс получава във Висбаден и бреговете на Рейн. Създава я в уютна и спокойна обстановка през 1883г., а година по-късно написва и Четвъртата симфония.

Според изследователите на творчеството му и четирите симфонии са лирични, въпреки че от първата до последната се преминава от елегия към трагедия.

Посветен на композиране

Паралелно със създаване на симфониите, Брамс композира и други творби. Концертните му турнета допринасят за все по-голямата му известност. Има вече достатъчно средства да помага на роднините си и на начинаещи музиканти. Затова се посвещава почти изцяло на творчество на камерна музика и изпълнява своите творби в Австрия, Швейцария и Италия.

Последни години

Последната публикувана творба на Брамс е „Четири сериозни песни”. Музикалните критици твърдят, че тя е върхът в кариерата му. През цялото време, докато работи над нея, композиторът мисли за болната Клара Шуман, която умира през 1896г.

Самият той се лекува в австрийския курорт Ишл. Въпреки разклатеното си здраве, успява да довърши цикъла си от немски песни.

Йоханес Брамс не успява да се пребори с болестта. Умира от рак на черния дроб на 3 април 1897г. и го погребват на Централното гробище във Виена.

Брамс не пише опери, но оставя повече от 80 творби. Приживе признава, че сърцето му принадлежи единствено на Музиката и че в един момент ще се превърне в акорд и ще изчезне в небето. И днес в световните концертни зали виртуозни музиканти изпълняват неговите симфонии и камерни творби.

Материалът Йоханес Брамс – свободният, но самотен композитор е публикуван за пръв път на Hralupata.

Често личността му се идентифицира с героя на романа Дориан Грей, олицетворяващ съчетанието на красиво лице и грозна душа. А той просто е различен като начин на мислене и сексуална ориентация, живеейки във време, в което пуританите отричат напълно каквато и да било различност.

Това довежда и до трагичния край на Уайлд. Отхвърлен от лондонското общество и забравен, той умира в бедност на 46г. За такава ситуация още приживе Уайлд казва: „Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите”.

Но до този момент има още време. В младите му години нищо не подсказва,

че ще обикне еднакво разкоша, порока и риска.

Родителите на Оскар Фингъл О̕ Флаърти Уил Уайлд са интелектуалци и естети от ирландски произход. Той се ражда в Дъблин на 16 октомври 1854г. и като родителите си споделя отрано идеите на естетическата философия. Майка му – Джейн Франческа Уайлд е писателка и поетеса, а баща му – сър Уилям, е най-известният хирург в Ирландия.

До 9-годишната си възраст малкият Оскар не ходи на училище, а го образоват родителите му. После учи в Кралското училище „Портора”, завършва с отличие „Тринити Колидж” и записва класическа литература и философия в Оксфордския университет.

Младежът става студент по времето, когато се заражда движението „изкуство заради самото изкуство”. Според него авторите могат да изразяват себе си по естетически приемлив начин, без да се съобразяват с одобрението на публиката.

И Уайлд започва да демонстрира по всякакъв начин свободомислието си. Украсява дома си със син порцелан, слънчогледи и пера, играе бокс, ходи с дълга коса. Това, че не се интересува от чуждото, мнение буди и възхищение, и възмущение. През 1878г. се дипломира като бакалавър по изкуствата с пълно отличие.

В елитните модерни среди в Лондон

Уайлд е интересна фигура. Облича се елегантно и скъпо, държи се надменно и леко насмешливо, има завидно чувство за хумор. Владее и чужди езици. Това обаче не му помага да си намери работа като университетски преподавател и става лектор в Париж и САЩ. Чете лекции върху съвременното изкуство, модата и новия дизайн. Работи и като редактор в сп. „Женски свят”. Прави първите си опити като драматург, издава няколко сборника с разкази, есета.

В първата си книга – сборникът „Стихотворения” от 1881г. – Уайлд се старае да изгради творбите си подобно на импресионизма в живописта, но поемите му се възприемат като „изкуствени и неискрени”, макар че има и някои положителни мнения.  Дори го обвиняват в плагиатство. Въпреки че не се интересува от чуждото мнение, той се засяга от намеците в една вестникарска статия за хомосексуалните му наклонности.

Решава да отговори не с думи,

а с действия.  Жени се за Констанс Лойд и тя му ражда двама сина – Сирил и Вивиън. Писателят обаче не се чувства като семеен мъж по английските разбирания.

Започва интимна връзка с лорд Алфред Дъглас-Бози, която никой от тях не крие. Точно през тази година излиза и „Портретът на Дориан Грей”. Бози е муза за Уайлд и той е много продуктивен. Написва редица творби, между които и пиесата „Саломе”, за която критиците казват, че е най-добрата му драматична пиеса.

С Бози си разменят много писма. Писателят търпи всички скандали и капризи на младежа, но това като че ли още повече го привлича към него.

В крайна сметка точно

Бози е причината Уайлд да попадне в затвора.

Между тях избухва скандал заради това, че Уайлд не одобрява превода на „Саломе”, който Бози прави от френски на английски език. Бащата на Бози Джон Дъглас пише на сина си гневно писмо, в което обвинява Уайлд в содомия. Уайлд обаче намира писмото и дава Дъглас-старши на съд. Не успява да спечели делото и е пратен за 2 г. на каторжен труд в затвора за „крайно непристойно поведение с други лица от мъжки пол”.

Затворът сломява Уайлд както физически и материално, така и емоционално. Там той написва пиесата „От дълбините”, която прилича на писмо до възлюбения и с нотки на обвинение към Бози, станал причина за съдебното дело.

Тогава, когато е изоставен от всички, Уайлд намира подкрепа единствено от своята първа любов – Робърт Рос. Той го посещава в затвора, а след излизането си Уайлд го прави свой литературен агент. Рос е този, който изплаща всички дългове на писателя след смъртта му. По негово желание го погребват до Уайлд, когато умира.

След затвора Уайлд заживява в Париж под името Себастиан Мелмот с оскъдна помощ от семейството си. Пише последните си творби – изповедта ”De Profundis” и поемата „Балада от Редингската тъмница”. Никога повече не се завръща в Ирландия или Великобритания.

Целият „безпътен” живот на надарения и непокорен Оскар Уайлд е доказателство как човек може да бъде наказан за това, че не иска да бъде поставен в рамките на общоприетото.

Той съзнателно върви „срещу течението”, предизвиквайки самия себе си да го прави. Мъчителното чувство за неудовлетвореност го преследва до оня 30 ноември 1900г., когато менингитът отнема животът му.

Умира неизвестен,

просто един беден парижанин, отхвърлен и забравен. Последните му думи са: „Или аз, или тези гадни тапети на цветенца”.

Сигурно е обаче, че неговите две книги с приказки „Щастливият принц и други истории” и „Къщата на наровете” ще продължават да бъдат преиздавани.

 Пиесите като „Колко е важно да бъдеш сериозен”, „Идеалният мъж”, „Ветрилото на лейди Уиндърмиър”, „Жена без значение” и др. ще продължават да вълнуват с темите и остроумния диалог.

Афоризмите му ще бъдат цитирани по всякакви поводи. 

Романът „Портретът на Дориан Грей” ще остане един от най-сполучливите социално-сатирични анализи на английската аристокрация в края на 19. век. В него Уайлд, макар че пише от  гледна точка на културен естет и историк, си остава ненадминат майстор на разказа. Затова и повече от век читателите на романа се вълнуват от дилемата, поставена от автора: „Каква полза има човек да спечели целия свят, ако погуби душата си?”

Заради смелостта да бъде себе си, заради остроумната си мъдрост и таланта си,  дръзкият и провокативен Оскар Уайлд се нарежда днес сред най-четените автори.

„Кой е беден, ако е обичан?” – се обръща реторично към нас онзи, който умира като просяк, но всъщност взел от живота всичко, което е пожелал.

Материалът Оскар Уайлд – непокорният гений и страдалец е публикуван за пръв път на Hralupata.