Оскар Уайлд – непокорният гений и страдалец
Понякога една-единствена творба може да направи някой писател знаменитост. Такъв е случаят с Оскар Уайлд и неговия роман „Портретът на Дориан Грей”.
Често личността му се идентифицира с героя на романа Дориан Грей, олицетворяващ съчетанието на красиво лице и грозна душа. А той просто е различен като начин на мислене и сексуална ориентация, живеейки във време, в което пуританите отричат напълно каквато и да било различност.
Това довежда и до трагичния край на Уайлд. Отхвърлен от лондонското общество и забравен, той умира в бедност на 46г. За такава ситуация още приживе Уайлд казва: „Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите”.
Но до този момент има още време. В младите му години нищо не подсказва,
че ще обикне еднакво разкоша, порока и риска.
Родителите на Оскар Фингъл О̕ Флаърти Уил Уайлд са интелектуалци и естети от ирландски произход. Той се ражда в Дъблин на 16 октомври 1854г. и като родителите си споделя отрано идеите на естетическата философия. Майка му – Джейн Франческа Уайлд е писателка и поетеса, а баща му – сър Уилям, е най-известният хирург в Ирландия.
До 9-годишната си възраст малкият Оскар не ходи на училище, а го образоват родителите му. После учи в Кралското училище „Портора”, завършва с отличие „Тринити Колидж” и записва класическа литература и философия в Оксфордския университет.
Младежът става студент по времето, когато се заражда движението „изкуство заради самото изкуство”. Според него авторите могат да изразяват себе си по естетически приемлив начин, без да се съобразяват с одобрението на публиката.
И Уайлд започва да демонстрира по всякакъв начин свободомислието си. Украсява дома си със син порцелан, слънчогледи и пера, играе бокс, ходи с дълга коса. Това, че не се интересува от чуждото, мнение буди и възхищение, и възмущение. През 1878г. се дипломира като бакалавър по изкуствата с пълно отличие.
В елитните модерни среди в Лондон
Уайлд е интересна фигура. Облича се елегантно и скъпо, държи се надменно и леко насмешливо, има завидно чувство за хумор. Владее и чужди езици. Това обаче не му помага да си намери работа като университетски преподавател и става лектор в Париж и САЩ. Чете лекции върху съвременното изкуство, модата и новия дизайн. Работи и като редактор в сп. „Женски свят”. Прави първите си опити като драматург, издава няколко сборника с разкази, есета.
В първата си книга – сборникът „Стихотворения” от 1881г. – Уайлд се старае да изгради творбите си подобно на импресионизма в живописта, но поемите му се възприемат като „изкуствени и неискрени”, макар че има и някои положителни мнения. Дори го обвиняват в плагиатство. Въпреки че не се интересува от чуждото мнение, той се засяга от намеците в една вестникарска статия за хомосексуалните му наклонности.
Решава да отговори не с думи,
а с действия. Жени се за Констанс Лойд и тя му ражда двама сина – Сирил и Вивиън. Писателят обаче не се чувства като семеен мъж по английските разбирания.
Започва интимна връзка с лорд Алфред Дъглас-Бози, която никой от тях не крие. Точно през тази година излиза и „Портретът на Дориан Грей”. Бози е муза за Уайлд и той е много продуктивен. Написва редица творби, между които и пиесата „Саломе”, за която критиците казват, че е най-добрата му драматична пиеса.
С Бози си разменят много писма. Писателят търпи всички скандали и капризи на младежа, но това като че ли още повече го привлича към него.
В крайна сметка точно
Бози е причината Уайлд да попадне в затвора.
Между тях избухва скандал заради това, че Уайлд не одобрява превода на „Саломе”, който Бози прави от френски на английски език. Бащата на Бози Джон Дъглас пише на сина си гневно писмо, в което обвинява Уайлд в содомия. Уайлд обаче намира писмото и дава Дъглас-старши на съд. Не успява да спечели делото и е пратен за 2 г. на каторжен труд в затвора за „крайно непристойно поведение с други лица от мъжки пол”.
Затворът сломява Уайлд както физически и материално, така и емоционално. Там той написва пиесата „От дълбините”, която прилича на писмо до възлюбения и с нотки на обвинение към Бози, станал причина за съдебното дело.
Тогава, когато е изоставен от всички, Уайлд намира подкрепа единствено от своята първа любов – Робърт Рос. Той го посещава в затвора, а след излизането си Уайлд го прави свой литературен агент. Рос е този, който изплаща всички дългове на писателя след смъртта му. По негово желание го погребват до Уайлд, когато умира.
След затвора Уайлд заживява в Париж под името Себастиан Мелмот с оскъдна помощ от семейството си. Пише последните си творби – изповедта ”De Profundis” и поемата „Балада от Редингската тъмница”. Никога повече не се завръща в Ирландия или Великобритания.
Целият „безпътен” живот на надарения и непокорен Оскар Уайлд е доказателство как човек може да бъде наказан за това, че не иска да бъде поставен в рамките на общоприетото.
Той съзнателно върви „срещу течението”, предизвиквайки самия себе си да го прави. Мъчителното чувство за неудовлетвореност го преследва до оня 30 ноември 1900г., когато менингитът отнема животът му.
Умира неизвестен,
просто един беден парижанин, отхвърлен и забравен. Последните му думи са: „Или аз, или тези гадни тапети на цветенца”.
Сигурно е обаче, че неговите две книги с приказки „Щастливият принц и други истории” и „Къщата на наровете” ще продължават да бъдат преиздавани.
Пиесите като „Колко е важно да бъдеш сериозен”, „Идеалният мъж”, „Ветрилото на лейди Уиндърмиър”, „Жена без значение” и др. ще продължават да вълнуват с темите и остроумния диалог.
Афоризмите му ще бъдат цитирани по всякакви поводи.
Романът „Портретът на Дориан Грей” ще остане един от най-сполучливите социално-сатирични анализи на английската аристокрация в края на 19. век. В него Уайлд, макар че пише от гледна точка на културен естет и историк, си остава ненадминат майстор на разказа. Затова и повече от век читателите на романа се вълнуват от дилемата, поставена от автора: „Каква полза има човек да спечели целия свят, ако погуби душата си?”
Заради смелостта да бъде себе си, заради остроумната си мъдрост и таланта си, дръзкият и провокативен Оскар Уайлд се нарежда днес сред най-четените автори.
„Кой е беден, ако е обичан?” – се обръща реторично към нас онзи, който умира като просяк, но всъщност взел от живота всичко, което е пожелал.
