Гениалният италиански творец на десетки музикални произведения Джузепе Верди няма как да не е носил музиката в душата си, защото оперите му стават любими на милиони зрители и не слизат от оперните сцени и до днес.

Създава 26 опери, докосвайки се до революционни сюжети, интимни човешки драми, исторически събития и вдъхновяван от значими литературни произведения.

„Поетът на най-дълбоките човешки чувства” в музиката, както наричат Верди,

произхожда от много бедно семейство.

Родното му село е Ронколе, в близост до град Бусето, област Парма, а рождената му дата – 10 октомври 1813г. Бащата на Верди има селска кръчма, но тя е съвсем малка и от нея едва успява да припечели, за да изхранва семейството си.

Музикалните заложби на малкото момче

забелязва селският органист. Джузепе му става помощник и въпреки че органистът не е квалифициран учител, момчето успява да напредне и се научава да свири на орган.

Когато е на 12г., баща му решава да го издържа да учи в Бусето. Верди не се отказва от  музикалните си занимания и още 15-годишен започва да композира.

От тези години датира голямото му приятелство с Баредзи – търговец и голям почитател на музиката. През 1830г. свири за пръв път пред публика в дома на Баредзи. Родителите му забелязват колко е голямо увлечението му към музиката и му подаряват инструмента спинет. Него Верди пази до смъртта си.

С времето дружбата му с Маргарита Баредзи  укрепва и Верди, вече 23-годишен,

сключва брак с нея.

Баредзи го подпомага да учи в Миланската консерватория, но за жалост не го приемат под предтекст, че няма музикален талант и не умее да свири на пиано.

Този факт обаче не го обезкуражава и той започва да ходи на частни уроци при  прочутия композитор тогава Винченци Лавиня, който е и диригент на оперния театър „Скала”. Опитен педагог, Лавиня изпраща талантливия младеж да гледа репетициите в операта. Тук бъдещият голям композитор обиква музикално-сценичното изкуство.

Първата си опера Верди създава

на 24г. Това е „Оберто граф Бонифачо”, която изнася с успех. Следващата обаче се проваля, защото е комична и той я пише в тежки за него дни. През 1940г. за два месеца първо двете си деца, а после и жена си, които умират от заразна болест. Той е сломен и от мъката донякъде го спасява усиленото композиране.

Утвърждаването на Верди като композитор става след третата му опера – „Навуходоносор”, която има голям успех в „Скала” през 1844г.

В следващите 10г. Верди написва 12 опери. Този първи творчески период от живота му представлява изключителен принос в италианското оперно изкуство.

От 1847г. до 1849г. Верди работи основно в Париж. Там поставя „Ломбард” и се среща с Джузепина Стрепони, оперна певица, която всички наричат Пепина. Те стават много близки и след 10-годишно приятелство се женят, но нямат деца.

Докато творбите на Верди през първия му период са наситени най-вече с революционни мотиви, свързани с Френската революция, след 1850г. той създава

опери, отразяващи чувствата на обикновените хора.

Вдъхновяват го, защото се борят срещу буржоазната класа или феодалното потисничество и стават централни персонажи в оперното му творчество. Това са „Луиз Милър”, „Риголето”, „Трубадур”, „Травиата” и др.

В последните три от тях геният на Джузепе Верди се разкрива изцяло. Той продължава да твори със същия устрем и създава „Симоне Боканегра”, „Бал с маски”, „Силата на съдбата”, „Дон Карлос”.

Няма как да не споменем и „Реквием” – голямо, вечно произведение, което Верди посвещава на поета Алесандро Мандзони. „По-добре нищо да не казвам”, чувайки „Реквием”, казва иначе язвителният композитор Рихард Вагнер, с когото не се обичали много.

В последния период от творческата си биография

Верди създава само 3 опери: „Отело”, „Аида” и „Фалстаф”. Наричат ги оперите на „стария Верди”. Те са върхът на великия му композиторски гений, създадени след години упорити творчески търсения. „Фалстаф” е изпълнена с радостта от живота и с тази опера Верди, вече 80-годишен, спуска завесата на кариерата си.

Композиторът доживява до дълбока старост, като не само създава музика, но и участва в политическия живот на страната. Бил е заместник на първия италиански парламент, сенатор в Рим.

Почива на достолепните 87 г.

през 1901г. в Милано, след като получава инсулт, който причинява парализа на дясната му страна. Преживява 13г. втората си съпруга. Повече от 300 хил. души идват да изпратят гениалния Верди в последното му пътуване, а хор от 820 певци изпълнява откъс от „Набуко” на гроба му.

За живота на Верди в архивите се пазят много любопитни факти. Например когато крал Умберто иска да го удостои с титлата „Маркиз” за услуги към отечеството, Верди отказва с думите: „Аз съм селянин”.

Верди не обичал да губи пари. Когато продава виното от имота си до Бусето на хората от околностите, моли ги да му върнат празните бутилки.

Един път когато искат от композитора пощенския адрес, той диктува една дума: „Италия”.

И днес, повече от 100г след смъртта на Верди, музиката му вълнува, радва, трогва, звучи и се пее на сцените по цял свят.

В последните години стана ясно, че тя дори може да лекува. Експерименти на японски учени доказват, че при трансплантиране на сърца на мишки, животните

живеят по-дълго, слушайки „Травиата” на Верди.

Има десетки филми, в които звучи музика на Верди: като „Аз съм началото”, „Здрач”, „Мадагаскар”. Правят се и филмови адаптации на оперите „Аида”, „Отело”и др.

Родното село на композитора днес се нарича Ронколе Верди. Миланската скала, в която той така и не влиза, също носи името му.

Статистиката сочи, че

най-изпълняваният оперен композитор е Верди,

а неговата „Травиата” – най-изпълняваната опера по света.

„Чудото на музиката се състои в това, че тя може наведнъж да каже много неща” – твърди композиторът и той го прави. Затова може би е вечен, защото говори чрез музиката за силата на човешките чувства, а нейният език е разбираем за всеки, независимо от цвета на кожата му, езика и религията му.

„В изкуството, както и в любовта, преди всичко трябва да бъдем откровени” – това е посланието на композитора с душа на поет Джузепе Верди. Затова остава велик, защото изказаното с ноти понякога е по-силно от думите.

Материалът Джузепе Верди – композиторът с музика в душата е публикуван за пръв път на Hralupata.

След поредната безсънна нощ той поел в ранни зори към дълбоката пропаст в края на града. Но там вече имало някой.

На един камък бил седнал възрастен мъж и се наслаждавал на свежото утро.

Старецът погледнал мъжа и веднага разбрал по изражението му с какви намерения е дошъл край пропастта. Ето защо с благ глас го попитал какво го води насам.

Мъжът обаче вътрешно се подразнил от въпроса и от това, че на мястото вече има някой. Дори за миг си помислил дали да не си тръгне, но после все пак поседнал до стареца, за да направи, каквото е намислил, след тръгването му-

На въпроса на стареца едвам промълвил, че е дошъл на разходка,  и попитал:

–  И ти ли обичаш разходките сутрин?

-Аз ли? Да, но тук съм да посрещна изгрева и да благодаря на Господ, че още съм жив, че мога да вървя, да се радвам на красотата около мен… – отговорил възрастният човек.

Въпреки нежеланието си за разговор точно тук и в този момент, мъжът все пак не се стърпял и с горчивина споделил:

– Е, късметлия си… Животът ти сигурно е бил спокоен и щастлив. А моят е така черен, че вече не ми се живее… Съдбата никак не е благосклонна към мен и няма за какво да благодаря.

– О, синко, не знам какво разбираш под спокоен живот, но нека ти кажа какъв беше моят. Когато бях като теб, бях постигнал всичко, за което мечтае всеки млад човек – луксозен дом, красива жена, успешен бизнес, много приятели. Мислех си – това е, имам всичко, каквото искам. Дори не допусках, че може да го изгубя някога. Но това стана. Само за една година от перфектния ми живот не остана и помен. Но какво да ти кажа, сега мога само да благодаря на Бог за всеки един миг от осемдесетгодишния си живот.

– Но какво стана? – с интерес попитал младият мъж и като че ли се оживил.

– Какво ли? Всичко започна с една неразумна сделка, след която последваха много финансови загуби, докато накрая бизнесът ми пропадна и затънах в големи дългове. Трябваше да продам всичко, което имам, за да ги изплатя. Остана ми съвсем малка сума, която ми стигна да преживея няколко месеца. Естествено съпругата ми се изнесе и по-късно се омъжи за мой близък приятел. Изгубих и приятелите си. Сигурно се страхуваха, че ще им искам пари и се разбягаха. Пък бяхме вече и от различни категории. От всички тези проблеми пострада здравето ми. Мъчеше ме безсъние, имах сърдечни проблеми…

– О, Боже! – не издържал и възкликнал мъжът, слушайки вече с любопитство събеседника си. – Наистина много ви се е дошло… Но какво стана? Как успяхте да се справите?

– Знаеш ли, после разбрах, че всъщност това е било за добро. Тогава бях много отчаян, не виждах вече смисъл да живея. Но веднъж, докато се скитах безцелно по улиците, случайно се засякох със стар приятел от детството. Беше дошъл по работа в града и ми каза, че живее в малко село до морето, където има ресторантче на плажа. Той ме покани на гости и аз приех, тъй като и без това нямах вече работа в големия град.

Когато пристигнахме в селото, той разбра от мен какво съм преживял, предложи ми да живея там и да му помагам. И аз се съгласих.

Така заживях нов живот, съвсем различен – без удобства, без лукс, без партита. Дните в селото бяха едни и същи и много спокойни. Обикнах вечерните разходки край морето, късните разговори на чаша вино с приятеля си. Дали от морския въздух, или от чистата храна, а сигурно и от двете, но здравето ми се подобри. Аз даже и не помислях да се връщам към предишния си живот. Вече не бързах за никъде, хранех се здравословно, срещнах нови приятели. И най-вече имах много време да преосмисля кое е важно в живота ми. И стигнах до заключението, че ако имаш много, това често е непосилен товар в живота. Че си заслужава да имаш малко истински приятели – един или двама, отколкото двадесет фалшиви ласкатели. Че по-простият начин на живот те кара да дишаш по-леко, а с по-малко товар можеш да вървиш по-лесно.

Затова, синко, идвам от време на време тук, в този град, в който изгубих всичко. И всеки път благодаря на Бог, че позволи това да стане. Защото така аз разбрах какво значи истински живот, научих се да бъда търпелив и смирен. И тук, на тази скала, си спомням как преди време от ръба на пропастта пред себе си видях най-прекрасната гледка. Може би сега нямаше да съм сред живите, ако не бях изгубил преди време всичко. Не знам…

Младежът слушал историята на стария човек с голямо внимание и сърцето му се изпълвало с надежда. В ума му нямало и следа от мисълта за самоубийство.

– Радвам се, че ви срещнах тук – искрено казал той на стареца. – Мога само да ви благодаря, че споделихте с мен историята си. Мисля, че точно сега се нуждаех от нещо такова.

– На мен също ми беше приятно, че се срещнахме – отвърнал възрастният човек. – Но искам да ти кажа на сбогуване още нещо. Недей забравя, че винаги е най-тъмно преди изгрев.

За случаи като този народът мъдро казва следното: „Всяко зло за добро”.

А азербайджанският писател и журналист Елчин Сафарли в книгата си „Ти ми беше обещан” разсъждава, че съдбата ни подхвърля дилеми непрекъснато. А тогава винаги се налага да избираме. Когато изгубим едно, получаваме на негово място друго. „По дяволите всички приказки за хармония. Тя не съществува. Просто има баланс между изгубено и придобито” – категоричен е Сафарли.

И ако сме щастливи от придобитото, макар и получено след много загуби, можем да стоим на ръба на пропастта, без непременно да скачаме в нея, а просто да се наслаждаваме на гледката.

Материалът Надежда има и на ръба на пропастта е публикуван за пръв път на Hralupata.

В страданието френският художник Пол Гоген  остава силен докрай. Хулен, презиран, горд в самотата и нищетата си, той не изневерява никога на изкуството, защото страданието „изостря гения”.

Изкуството е онова малко островче, където намира спасение. И той създава нова стилистика, силно индивидуално изкуство, което обаче не се възприема в края на 19.в. Но то повлиява много силно върху художниците авангардисти век по-късно.

Талантът на Йожен Анри Пол Гоген наследява вероятно от дядо си по майчина линия, който е бил гравьор. Гоген

започва да рисува късно,

на 35г. Роден е на 7 юни 1848г. в Париж. Кловис Гоген, неговият баща, е журналист, а Алин-Мари Шазал, майка му, е дъщеря на писателка.

Малко след раждането му семейството тръгва с кораб за Лима при роднините на Алин, но близо до бреговете на Португалия Кловис Гоген умира. Тогава Пол е на почти 2г., а сестра му – на две години и шест мексеца. Майка му продължава пътуването, за да намери закрила за децата и себе си при своето семейство.

В Перу те остават до 1855г., когато там избухва гражданска война и Алин се връща в Орлеан, Франция.

Провинциалният живот в Орлеан

обаче отегчава Пол. През 1865г. той постъпва във флота. След няколко плавания го повишават до старши-лейтенант. Следващата година прави околосветско пътешествие.

Когато се завръща, на 42г. умира майка му и според завещанието й Густав Ароса става законен настойник на децата.

Пол продължава да пътува с кораби до Средиземно море и Полярния кръг. По-късно Густав Ароса му намира работа като борсов посредник. Това е времето, когато

Пол Гоген за пръв път открива рисуването.

Настойникът му и неговият брат притежават богата колекция от картини на френски  художници. Като съвсем начинаещ в това изкуство Пол започва да рисува заедно с дъщерята на настойника си. Той усеща, че рисуването го привлича и че то е неговото призвание. Рисуването наистина осмисля живота му, но и го

обрича на нищета.

По това време среща и Мете-Софи-датчанка, за която се жени. Бракът им е труден, тя не приема това, което той прави, а животът им в Копенхаген е постоянна борба за оцеляване.

Междувременно Пол

се отдава напълно на страстта си към рисуване.

Участва с първите си картини в Салона на изкуствата и макар че не ги одобряват, продължава да рисува. Започва и да купува картини на импресионисти, а през 1879г. участва в тяхна изложба. Едгар Дега дори купува негова картина. След три години  Гоген излага 12 картини на поредната изложба на импресионистите, като някои са във възторг от платната му, а други-не.

Гоген е принуден да напусне работата си като борсов посредник през 1883г., тъй като фондовата борса се срива, а във френската икономика настъпва тежка криза.

На 6 декември същата година се ражда Пола, петото дете на Пол и Мете. Това е и годината, в която той губи своя настойник и приятел Густав Ароса и един от малкото художници, които той цени – Едуар Мане.

Семейството все по-трудно свързва двата края. Заминават първо в Руан, а след това в Дания.

Животът в Дания не му харесва.

Пише до приятелите си в Париж, че му липсва културният живот там, че не говори езика на датчаните, не харесва семейството на Мете, а и не може да работи на открито, защото климатът е суров.

Така само след 6 месеца се завръща в Париж с 6-годишния Кловис, а другите 4 деца остават с Мете.

През следващите две години често пътува в околностите на Париж, за да търси нови пейзажи. Постепенно става известен със своя неподправен стил сред авангардните парижки интелектуалци.

Започва да мечтае за „Ателие сред тропиците”, защото „западът сега е в разпад”. Успява след много трудности да продаде на търг 30 картини и приходите са достатъчни да замине за Таити. В писмо до жена си Пол пише, че там ще може

да живее в екстаз, в мир и за изкуството.

На Таити Гоген иска да открие екзотичното, първичното, различното. Това, което така и не намира в цивилизацията.

Таитянският период от живота му е много скандален. Жени се за местно 13-годишно момиче, а след това и за още две 14-годишни. По-късно има няколко деца от любовниците си. Живее в скандали, конфликти и много алкохол.

Нарича се сам „Дивият пророк”,

но пък рисува, прави всичко, което е искал, и се стреми да открие щастието. Здравето му обаче много се влошава и се връща да се лекува в Европа.

Намира пазар за изкуството си, но и неразбиране и нови скандали. Облича се като таитянин, живее с екзотична девойка, като по този начин провокира съзнателно парижкото общество.

След две години, през 1895г., решава отново да се върне в Таити. Но вече има сифилис, здравето му е влошено, задълбочават се проблемите със сърцето. След едно пиянско сбиване чупи глезена си и той не зараства никога. Гоген започва да взема и морфин заради болките, прибавяйки го към алкохола. Изпада в дълги депресии и дори прави опити да се самоубие. От този период е известната му картина „Откъде идваме? Какви сме? Накъде отиваме?”.

„Никой не е лош, никой не е добър, всеки е и двете едновременно”-

преди да умре пише художникът. Вече се е преместил на Маркизките острови. Умира на 54г. в самота, почти сляп, останал без сили и със силни болки от предозиране с морфин и последвал инфаркт на 8 май 1903г. Малко преди са го чакали затвор от три месеца и глоба от 1000 франка, защото се застъпва за правата на местните жители пред властите и полицията.

За себе си скандалният, вечно търсещият щастието и пътя към него художник казва: „Аз съм велик и го знам, защото е така ”. И той наистина е такъв – велик. Дори да намира щастието в неща, които често остават неразбрани от другите. Но факт е, че картината му „Кога ще се омъжиш за мен?”, продадена за 300 милиона долара през 2015г., е най-скъпото произведение на изкуството за всички времена.

И ако „изкуството е или плагиатстване, или революция”, както твърди Пол Гоген, неговото е истинска революция и той жертва всичко заради него, влючително и живота си.

Материалът Пол Гоген: Скандален! Талантлив! Велик! е публикуван за пръв път на Hralupata.

Ето десет от тях:

1. Инвестирайте в себе си.

Най-добрият начин да подобрите стандарта си на живот е да развивате своите умения, знания и интереси. Това ще ви помогне да бъдете по-конкурентоспособни на пазара на труда, да имате повече възможности за кариера и доход, и да се чувствате по-уверени и щастливи. Можете да инвестирате в себе си чрез обучение, курсове, самообразование, хобита или други форми на личностно развитие.

2. Поставяйте си реалистични и измерими цели.

За да подобрите стандарта си на живот, трябва да имате ясна представа за това какво искате да постигнете и как ще го направите. Поставянето на реалистични и измерими цели ви помага да организирате своето време и усилия, да проследявате напредъка си и да оценявате резултатите си. Също така, поставянето на цели ви дава мотивация и удовлетворение от постиженията си.

3. Балансирайте работата и личния живот.

Работата е важна част от стандарта на живот, но не е единствената. За да бъдете здрави, щастливи и продуктивни, трябва да намерите баланс между професионалните си задължения и личните си интереси, хобита, приятели и семейство. Това означава да определите приоритетите си, да поставяте граници, да управлявате стреса и да отделяте време за релаксация и забавление.

4. Водете здравословен начин на живот.

Здравето е основа за добрия стандарт на живот. За да поддържате своето физическо и психическо здраве, трябва да водите здравословен начин на живот, който включва редовно движение, балансирано хранене, достатъчно хидратация, качествен сън и избягване на вредни навици като пушене, алкохол или наркотици.

5. Бъдете позитивни и благодарни.

Начинът, по който мислим и се отнасяме към себе си и околните, има голямо влияние върху стандарта ни на живот. Бъдете позитивни и оптимистични, фокусирайте се върху доброто, а не върху лошото, приемайте предизвикателствата като възможности за растеж, а не като пречки. Също така, бъдете благодарни за това, което имате, а не за това, което ви липсва. Изразявайте своята благодарност към хората, които ви подкрепят и обогатяват живота ви.

6. Създавайте и поддържайте силни връзки.

Човекът е социално същество и има нужда от контакт и общуване с други хора. Силните и здрави връзки с приятели, семейство, колеги и партньори могат да подобрят стандарта ни на живот, като ни дават подкрепа, обратна връзка, съпричастност и любов. Създавайте и поддържайте силни връзки, като бъдете отворени, честни, лоялни, уважителни и забавни.

7. Помагайте на другите.

Помагането на другите не само е добро за обществото, но и за нас самите. Когато помагаме на другите, ние се чувстваме по-полезни, ценени и щастливи. Помагането на другите може да бъде в различни форми, като доброволчество, благотворителност, менторство или просто даване на комплимент или усмивка. Намерете начин да помогнете на някого всеки ден.

8. Участвайте в творчески дейности.

Творчеството е способността да създаваме нещо ново и оригинално, което изразява нашата индивидуалност и визия. Творчеството може да подобри стандарта ни на живот, като ни дава изход за емоциите, мислите и фантазиите си, като стимулира нашия мозък и като ни прави по-гъвкави и адаптивни. Участвайте в творчески дейности, като писане, рисуване, музика, градинарство или друго.

9. Приемайте разнообразие и различия.

Живеем в свят, който е пълен с разнообразие и различия по отношение на раса, етнос, религия, пол, сексуална ориентация, култура и много други. Приемането на разнообразие и различия може да подобри стандарта ни на живот, като ни обогатява с нови знания, опити и гледни точки, като ни учи да бъдем по-толерантни, отворени и справедливи.

10. Бъдете автентични, бъдете себе си.

Автентичността означава да изразяваме своите истински чувства, мисли и ценности, без да се притесняваме или да се подчиняваме на очакванията на другите. Автентичността ни помага да създаваме доверие, уважение и лоялност към себе си и към хората, с които работим и съжителстваме.

Материалът Десет съвета с които да подобрите стандарта си на живот е публикуван за пръв път на Hralupata.

Джакомо Леопарди е един от най-великите италиански поети и философи на XIX век. Известен със своите лирични стихотворения, които изразяват меланхолия, скептицизъм и безнадеждност пред живота. Леопарди е също така автор на обширни прозаични творби, като Зибалдоне – огромен дневник, в които записва своите мисли и наблюдения за различни теми, като природа, история, религия, политика, език и литература.

Леопарди е роден през 1798 г. в Речанико, малко градче в централна Италия. Той е четвъртото от десет деца на благородническо семейство, което има богата библиотека. От ранна възраст той проявява изключителен интерес и талант към ученето. Той самостоятелно изучава класическите езици, както и френски, английски, испански и немски. Чете широк кръг от автори, като Хомер, Вергилий, Платон, Аристотел, Шекспир, Монтень и Русо.

Леопарди започва да пише стихове още като тийнейджър. Неговите първи поетични опити са под влияние на неокласицизма и романтизма, които са доминиращите литературни течения в това време. Той създава цикъл от стихотворения, наречени Идили (1819-1821), които описват хармонични картини от природата и живота на простите хора. Тези стихотворения са написани в елегантен и изтънчен стил, който показва неговото знание на класическата поезия.

В следващите години Леопарди преживява серия от лични и фамилни трудности, които повлияват неговото творчество. Той става все по-разочарован от обществото и политиката на своето време. Той се мести от град на град, търсейки приятелство и признание за своята работа. Той страда от хронични здравословни проблеми, които накрая го довеждат до смъртта му през 1837 г. на 38-годишна възраст.

В последните си години Леопарди пише най-запомнящите си стихотворения, които са събрани в цикъла Цанционере (1824-1837). Тези стихотворения са изпълнени с глубок песимизъм и отчаяние, но също така и с поетична красота и музикалност. Леопарди изразява своята философия на живота, която е базирана на идеята, че човекът е обречен на страдание и несъответствие между своите желания и реалността. Той използва различни форми и метри, като сонет, ода, елегия и балада, за да представи своите визии на любовта, смъртта, природата и историята.

Леопарди е един от най-влиятелните и оригинални поети на своето време. Той е широко признат като гений на италианската литература и като един от основоположниците на модерната поезия. Неговото творчество е оказало влияние върху много други поети и писатели, като Бодлер, Ницше, Унамуно, Монтале, Кавафис и Модиляни. Леопарди е също така изследван и анализиран от множество критици и философи, които се опитват да разберат неговата сложна и загадъчна личност и мисъл.

Материалът Кой е Джакомо Леопарди? е публикуван за пръв път на Hralupata.

Десетки са посоките, в които работи роденият в обикновено селско семейство Ломоносов.

Той е учен, който прави открития в области като химия, геология, астрофизика и др. Открива закона за запазване на масата при химични реакции, конструира оптични и метеорологични уреди.

Той е и писател – пише сатири и оди, художник, историк, основател на Московския университет.

Невероятно е, че за своите 54 години живот оставя толкова значими неща след себе си.

Ранните години на руския учен

Михаил Ломоносов не е оставил автобиография или мемоари, затова се знае малко за детските и юношеските му години.

Известно е, че се ражда на 19 ноември 1711г. в с.Денисовка, Архангелска област, което днес носи името му – Ломоносово. Остава рано без майка. Баща му е беден рибар и се жени няколко пъти. Третата му избраница става злата мащеха на 9-годишния тогава Михаил.

Основното си образование Момчето получава от местния дякон. Често придружава баща си в неговите пътувания из Баренцово и Бяло море. Обича да чете, но мащехата  крие книгите му. Това и идеята на баща му да го ожени, защото вече е 19-годишен, го подтикват да избяга от къщи. Върви три седмици пеша, за да стигне до Москва и да осъществи мечтата си да учи латински език.

Ломоносов успява да се запише в Славяно-гръцко-латинската академия, подправяйки документите си и представяйки се за син на благородник. Заради облеклото и затова, че е по-възрастен от останалите ученици, непрекъснато му се подиграват. Това обаче не намалява желанието му да учи.

Благодарение на своето постоянство и изключителните си способности, Ломоносов успява да премине за 1 година програмата за 3 класа. Става запален читател на богословска литература. Чете в оригинал съчинения на гръцки и римски мислители. Самият той прави първите си поетични опити.

През 1734г. Ломоносов прекарва известно време в Киевско-Могилянската академия. След 2г. училищните власти на Славяно-гръцко-латинската академия го избират за най-добрия студент, който трябва да се обучава в Санкт-Петербургската академия на науките.

Така се прекъсва богословската кариера на Ломоносов, която дори не е започнала, за което допринася и разкритото му подправяне на документи. Затова пък започва развитието му в областта на естествените науки.

Годините в Германия

В Санкт Петербург бъдещият учен изучава математика, физика и минералогия. Според някои негови биографи той е изпратен в Марбург, Германия, за да оглавява минното дело там.

По време на трите години в Марбург Ломоносов среща не само любимия си учител Кристиан Улф, но и бъдещата си съпруга. Въпреки че заедно с другите руски студенти се сближава с немските си колеги и участва в младежки празници, за него на първо място си остава ученето и отделя цялата си стипендия за наем и за книги.

Научна кариера в родината

Михаил Ломоносов се завръща в родината през 1741г. и започва да работи в Санкт-Петербургската академия на науките и това е до края на живота му. След 4г. вече е професор по химия, след като защитава дисертацията си „За металния блясък”.

До 1748г. по негова инициатива се създава химична лаборатория, а самият той става основоположник на руската химия.

Негова е и заслугата за откриването на Московския университет през 1755г., който е първият национален университет за всички слоеве на населението. Въпреки че Ломоносов никога не преподава в него, той привлича много специалисти като преподаватели, което превръща университета след години в един от центровете на световната култура.

Научният принос на Ломоносов

През целия си живот Ломоносов насочва усилията си в различни научни области. Резултатите, които получава по време на химичните и физичните си експерименти, са забележителни  за времето си. Научните му трудове помагат за преминаването от алхимия и натурфилософия към съвременните научни методи.

Ломоносов поставя основите на кинетичната теория на газовете. Негов е законът за запазване на енергията. Успява да разгадае тайната на северното сияние и гръмотевичните бури, да направи цветни бои и цветни стъкла.

И това не е всичко. Ломоносов изучава и астрономия и открива, че на Венера има атмосфера. Той е сред първите учени, предполагащи, че Слънцето като звезда е огнена топка, където „камъните капят като вода”. Освен това внася подобрения и в отразяващия телескоп.

Успоредно с преподавателската си работа се занимава и с литературно творчество, като създава поезия за държавни събития. Редактира преводи на книги и бележки в местния вестник. Занимават го и езиковедски въпроси и създава „Реторика”, произведение, което се превръща в учебник за руския език.

В тези години произнася „Похвала за императрица Елизавета Петровна”, за което е удостоен с ранга колегиален съветник.

Основният му труд по филология е „Руска граматика”, публикуван през 1757г. В него той за първи път прави разграничение между църковнославянски и руски език, класифицира диалектите и формулира законите на руския език.

Ученият представя през 1764г. описание на различни морски пътувания в далечния Север и указание как да се премине от Сибирския океан до Източна Индия.

Макар че новата императрица Екатерина III, възкачила се на престола след смъртта на Елизавета Петровна, отначало не оценява постиженията му, все пак Ломоносов получава от нея ранга държавен съветник.

Като учен-енциклопедист Ломоносов толкова изпреварва времето си, че докато е жив, много от трудовете му са неразбрани и истински се оценяват след векове.

Личен живот

Докато е в Марбург, Германия, Михаил Ломоносов има връзка с Елизавета Цилх – дъщерята на хазайката си. Научавайки, че тя чака дете от него, сключват брак. Първата им дъщеря умира като малка, синът им Иван – също. Остават с едно дете – Елена.

За съжаление Ломоносов не успява да се порадва на внуците си. Той умира от пневмония през 1765г. Погребан е в гробището Лазаревское , намиращо се в двора на манастира „Александър Невски”.

„Който не може малко, за него и голямото е невъзможно” – една мъдра истина, изказана от големия учен преди векове.

Днес училища, улици и няколко руски университета носят името му. Летище „Домодедово”  – също, когато през 2019г. 5 млн. души в Русия гласуват за него в конкурса „Великите имена на Русия”.

В България Ломоносов е патрон на професионални гимназии по електротехника, по техника и строителство, по прецизна техника и оптика и др.

Така примерът на руския Леонардо да Винчи за постоянство и творчество остава вечно вдъхновение.

Материалът Михаил Ломоносов – руският Леонардо е публикуван за пръв път на Hralupata.

Никой не предполага, че бедното момче Максимилиан Факторович ще се превърне след години в човека, уважаван от най-големите холивудски звезди – Макс Фактор.

Максимилиан започва живота си на 15 септември 1872г.

в Лудж, град в Полша, който тогава е на руска територия, и е едно от 10-те деца в семейството. Бащата трудно ги издържа, затова Максимилиан започва да работи още на 8 г., като помага на местния аптекар. Неговият интерес към козметиката се събужда покрай ежедневното смесване на различни субстанции.

Няколко години още работи и като чирак при зъболекар, перукер, козметолог и натрупва полезни знания.

Напуска дома си на 14 г.,

за да не тежи на семейството си. Работи известно време като помощник-гримьор в Болшой театър. Впечатлителен още тогава, артистичната среда му повлиява много.

След като отбива военната си служба, Максимилиан открива в град Рязан малко магазинче. Започва да си

прави сам кремове, да изработва перуки

 и да експериментира с различни аромати за парфюми. Има голям късмет, че в града отсяда трупа артисти от Гранд опера. Младият човек трябва да са погрижи за грима на всички. Те се впечатляват много от услугите и от новаторските му продукти и

препоръчват майстора в царския двор.

Издигането на Максимилиан става много бързо, докато работи за операта и за царското семейство като козметичен експерт.

В смутните времена в началото на XX в., в които се надигат много антисемитски настроения, той започва да усеща, че заради еврейския си произход трябва да понася много ограничения. Затова решава да напусне родината си, ако иска да остане жив и да води нормален живот.

Максимилиан замисля хитър план и го осъществява с помощта на грим. Като подсилва с жълти оттенъци лицето си, той се възползва от приятелско лекарско мнение, че му трябва почивка. Заминава за Карлови Вари, макар и не много лесно, защото с него е жена му и техните три деца.

Оттам продължава пътя си към Америка,

като се превръща завинаги в изгнаник. Първо сменя името си на Макс Фактор и така започва новия си живот. Въпреки че той криел много неизвестни, поне имал професия, която била търсена.

Още същата година Макс участва със свои продукти в Световния панаир, но партньорът му го мами, краде стоката му и той остава без пари. За да прехранва семейството си, отваря бръснарница, която му служи да си създаде различни контакти с хора и да спечели последователи.

Пробивен и упорит,

през 1909г. създава „Макс Фактор”,

малка козметична компания. Междувременно получава и много сътресения в личния си живот. Скоро след като ражда четвъртото им дете, жена му умира. Отчаян, че децата му остават без майка, Фактор сключва брак също с полски емигрант – Хума Срадковска. Тя ме ражда син, Луис, но след година се развеждат. Водейки дълга съдебна битка, той печели попечителство на всички свои деца.

През 1908г. Макс Фактор се жени за трети път за Джени Кук, негова съседка. Скоро след това всички заминават за Лос Анджелис, а там той се грижи за вече 8-те си деца. Тук започва неговото

изкачване към върха.

Масовите жени по това време не носят грим, а само актрисите, изпълнителите в операта и леките жени. Никоя дама не се гримирала, тъй като това се считало за упадъчно поведение. Холивуд обаче променя всичко. Гримът, използван в киното, тогава бил тежък и нетраен, а и скъп. За щастие на Фактор, в неговия магазин един ден влиза млада актриса. Тя изпробва продуктите му, а когато се явява на снимки, режисьорът се впечатлява от факта, че под прожекторите гримът не се е разтекъл.

„Магическият” грим на Макс Фактор

бързо става известен, а творческите постижения на Макс в тази сфера следват едно след друго. Той въвежда правилата, според които гримът трябва да се съобразява с формата на лицето, цвета на кожата и косата. Негов е терминът make up, тъй като той рисува лицата по възможно най-добрия начин.

Всички актьори искат да пробват „гъвкавия” му грим, а продуцентите изключително много харесват перуките му от естествена коса. Така възниква и идеята на Макс Фактор, че всяко едно момиче може да изглежда точно като филмова звезда, стига да използва неговата козметика. Той често казва, че трудно понася, когато жените изглеждат тъжни и некрасиви.

Със своята машина, наречена „Калибратор за красота”, той измерва пропорциите на лицето и после предлага подходящите продукти.

Създава пудра в кутийка, вдъхновен от цветното кино, като тя му отнема 2 г.

Водоустойчивата спирала, червилото,

лакът за нокти и др. днес дължим на Макс Фактор. Той създава и първите изкуствени мигли и известната златна перука на Марлене Дитрих. Но най-популярен става фон дьо тенът, който заради своята лекота се носел от актрисите и в ежедневието и навлиза и сред масовите потребителки.

Макс използва славата на клиентите си, за да рекламират продуктите му. Негов успешен експеримент се оказва платинено-русият цвят на косата на Джин Харлоу, който остава много модерен и до днес.

Той именно съветва Клара Боу по какъв начин да си нанесе червилото, за да се получат легендарните й сърцевидни устни.

В бизнеса на баща си

през 20-те години на миналия век се включват Дейвис и Франк. Първият заема поста генерален мениджър на компанията, докато Франк помага при разработването на нови козметични продукти.

За заслугите си Макс Фактор получава звезда в холивудската Алея на славата,

както и Оскар заради безспорния си принос в кино грима.

За съжаление Макс Фактор почива твърде рано, на 59-годишна възраст. Оставя след себе си изградена козметична империя. Тя е наследена от сина му Франк. Той започва да се нарича Макс Фактор-младши и продължава да създава нови продукти за красота, следвайки бащината традиция, като водоустойчив грим, лак за коса, четчица за вежди и др., а сред неговите клиентки са такива като Мерилин Монро, Грета Гарбо, София Лорен и др.

Историята на Макс Фактор звучи като приказка. Бедното еврейско момче стига върха на славата и нещо повече – всяка жена по света е чувала неговото име, превърнало се днес в марка.

Материалът Макс Фактор: мъжът, който подари грима на жените е публикуван за пръв път на Hralupata.

Певецът на шотландската самобитност е авантюрист и бохем, обича любовните приключения и възпява много жени в поеми.

Робърт Бърнс е национален герой за шотландците и те празнуват рождения му ден с тържествена вечеря, а в наши дни се отбелязва като Национален празник на Шотландия.

Подобно на много гении, Бърнс умира твърде рано, едва на 37г., в голяма нищета. Но затова пък краткият му живот е наситен с много събития.

Робърт е първото от седемте деца

на скромно фермерско семейство. Роден е на 25 януари 1759г. в Западна Шотландия, в селцето Алоуей. Баща му Уилям Бърнес е градинар и след дълги години работа успява да си наеме парцел, построява си къща и на 40г. се жени за Агнес Браун – 25-годишно скромно и работно момиче, сираче.

Бащата съжалява за липсата си на образование цял живот, затова наема учител от съседното село за малкия Робърт. Момчето учи при него близо три години  и впечатлява всички с изключителната си памет и отличния си правопис.

По-късно семейството се мести в друга ферма. Робърт живее изолирано, почти през цялото си детство работи наравно с възрастните. Това води до претоварване на сърцето му, а се предполага, че е имал и вроден ревмокардит.

Въпреки недоимъка, бащата вижда колко способен е синът му и отново го изпраща при предишния му учител да изучава френски език, а междувременно момчето вече е овладяло до съвършенство английски език.

Започва да пише стихотворения още като ученик. Благодарение на майка си се запознава отрано с очарованието на шотландските балади. Затова избира да пише собствените си стихотворения повече на родния си шотландски език, отколкото на английски, смятайки шотландския за по-музикален и образен.

„Така любовта и поезията започнаха за мен”

На 14-годишна възраст Робърт се влюбва в Нели Килпатрик – момичето, с което работи на полето, и написва за нея първата си песен. Когато е на 15г., баща му го изпраща в едно училище за проучване на земята, което се намира в рибарско село. Там момчето написва още страстни стихове за друго хубаво момиче. До края на живота си ще има множество любови.

След година прекъсва обучението си, защото семейството му се мести в нова ферма. Цяла седмица Робърт се занимава с тежък земеделски труд, а в неделя ходи на уроци по танци и да рецитира в механата, където намира много почитатели на стиховете си за живота на фермерите.

На 22г. влиза в масонска ложа,

която го привлича с идеите си за равенство и взаимопомощ.

През 1784г. бащата на Бърнс умира и той се мести отново на нова място. Става така, че се влюбва този път в прислужницата Елизабет, която му ражда дъщеря. Той не иска да се жени за нея, но е съгласен да отгледа детето. Пуританското общество е възмутено от случилото се.

По-късно любителят на женска красота  Бърнс се запознава с Джийн Армър и двамата сключват сами брачен договор по стара шотландска традиция. Бащата на Джийн  обаче ги разделя, когато разбира, че тя е бременна, и я принуждава да напусне града. Робърт е толкова покрусен, че дори иска да замине за Ямайка, но не го прави.

Междувременно Бърнс, който отдавна е променил фамилията си Бърнес, успява да издаде първата си книга със стихотворения с помощта на един собственик на земя. Само след седмица

27-годишният фермер – поет става известен.

Той отива в Единбург, където впечатлява с образованието и с добрите си маниери, макар че е почти самоук във всичко. Издадените книги носят на Бърнс определен доход. Той се опитва да инвестира във ферма, но загубва всичко. От 1791г. основният му източник на доходи е работата му като събирач на акцизи в Дъмфис.

Робърт Бърнс е висок, има обаятелно лице и красиво телосложение. Писателят Уолтър Скот пише за него като за „силен и здрав” млад мъж, „с недодялани, но не клоунски маниери”. Харесва жените и те го харесват. Има три извънбрачни дъщери от случайни връзки.

Но през 1788г. се жени

най-после за дългогодишната си любовница Джийн. Тя му ражда близнаци. От нея има общо 9 деца, но оцеляват само 3.

Семейният живот обаче не ограничава Бърнс в похожденията му. Поредната жалба за бащинство се появява през 1791г. от кръчмарката Ан Парк. Джийн слага край на тази афера, а детето – третата извънбрачна дъщеря на Бърнс, взема да отгледа, защото Ан умира при раждането.

От 1787г. до края на живота си Бърнс помага на Дж.Джонсън – полуграмотен гравьор и любител на шотландски песни, като редактира събрани шотландски текстове за включването им в първия брой на The Scots Museum.

Когато избухва Френската революция, тя е приета с възторг от Бърнс. Но срещу него се натрупват и много доноси в службата относно свободолюбивите му идеи. Той е предупреден да мълчи, а точно тогава се е надявал на повишение.

Но никой не може да потисне желанието му за повече свобода на народа, повлияно от републиканските идеи. В много от своите политически сатири и епиграми Бърнс

утвърждава принципите на плебейско-демократичния морал

и изразява презрителното си отношение към коронованите лица на Великобритания.

Неслучайно Бърнс е смятан за представител на романтизма. В стиховете си той разрешава обаче централната тема за злото в света без мистика. Като истински представител на своя народ, свързан със земята, неговият здрав разум и солен народен хумор не позволяват в романтичната му поезия да се появят „зли духове”.

Стиховете на Бърнс и днес грабват читателя със своята игривост, простота и музикалност.

„Понякога стискам от мъка пестник, но бой е живота, а ти си войник”

Недохранването и непосилната работа в младежките години, вроденото му сърдечно заболяване и в последствие появилият се ревматизъм, събарят Бърнс на смъртно легло през 1795г.  Дори тогава един търговец идва да иска дължимите си 7 лири. Дава ги приятел на поета – издателят Джордж Томпсън.

Така Робърт Бърнс умира в нищета, а малко след това Джийн ражда поредното им дете.

След смъртта на поета му издигат паметник и по този повод майка му тъжно отбелязва: „Ах, Роби, ти им искаше хляб, а те ти дадоха камък!”

Материалът Робърт Бърнс – шотландският майстор на словото е публикуван за пръв път на Hralupata.

Купил си пътешественикът пътеводител и решил да обходи всички замъци. Забелязал, че за всеки от тях в самия пътеводител било отбелязано кои дни и часове ще бъдат отворени за туристи.

Направило му впечатление специалното предложение, озаглавено „Екскурзията на твоя живот”. Имало и снимка на наистина изключително красив замък. Заинтересуван от предложението, човекът решил, че непременно трябва да се възползва от него. Прочел още, че поради причини, които ще станат ясни по-късно, не е нужно да се предплаща за екскурзията, но се изисква предварителна уговорка за деня и часа на посещение. Все повече заинтригуван от необичайните изисквания, човекът побързал да се обади, за да уговори посещението си.

На другия ден в уговореното време той отишъл пред замъка, където бил посрещнат от любезен портиер. Човекът не забелязал туристи навън и попитал дали другите са влезли вече в замъка.

– Какви други? Този замък се посещава индивидуално и не е предвиден екскурзовод – му казал портиерът.

Самият той разказал на единствения посетител историята на замъка. Не забравил да обясни подробно всичко за ценните картини, за намиращите се на втория етаж рицарски доспехи, за старинните оръжия в малката зала под стълбите, за мрачните подземия и просторните официални зали.

След като разказал всичко, портиерът подал на човека една лъжица и му казал да я държи с едната си ръка.

– За какво ми е тази лъжица? – учудено възкликнал пътешественикът.

– В този замък няма входна такса и разходката из него е напълно самостоятелна. Все пак екскурзията има цена. Всеки посетител получава лъжица, пълна с фин пясък, който е 100г. Когато свърши обиколката, останалият в лъжицата пясък се претегля. Колкото грама са разсипани, толкова паунда заплаща посетителят.

– Но аз може да не разсипя нищо. Тогава какво ще стане? – попитал човекът.

– Е, тогава екскурзията ви ще бъде безплатна.

Колкото и да бил учуден от условието, човекът си помислил, че е много забавно. Взел пълната с пясък лъжица и тръгнал да обикаля из замъка.

Тъй като бил сигурен, че ръката му няма да трепне, човекът все гледал в лъжицата, докато се изкачвал по стълбите. Не се решил да влезе в залата с доспехите, защото поради откритите помещения се страхувал, че от вятъра част от пясъка ще се разсипе. Продължил към залата, където били изложени оръжията, но имало перила, които трябвало да прескочи, за да ги разгледа. Пак го спряла мисълта за пясъка и той се задоволил да разгледа оръжията само отдалече.

И така човекът вървял с тази лъжица, но пропуснал много места. Затова пък бил доволен, че успял да запази всичкия си пясък. Горд със себе си, той отишъл пак на входа, където го чакал портиерът с везна в ръцете. Той претеглил внимателно пясъка и възкликнал:

– Браво! Загубили сте само половин грам. Моите поздравления! Няма да заплатите нищо за посещението си.

– О, много благодаря! – се усмихнал екскурзиантът.

– Е, кажете сега, доволен ли сте от обиколката?

Туристът малко се поколебал какво да отговори, но не искал да скрива истината.

– Честно казано, не особено. Постоянно мислех за пясъка и не можах да разгледам много забележителности.

– Така ли? Колко жалко! Знаете ли какво, специално за вас ще направя изключение. Пак ще ви разреша да влезете в замъка Лъжицата ви пак ще бъде пълна с пясък, защото правилата са си правила. Но ви съветвам да не мислите за пясъка. Сега условието е да успеете да се върнете след 12 мин., защото тогава си е записал час друг посетител.

Човекът се зарадвал, че ще може да види пропуснатото, и се втурнал да разглежда отново замъка. Бягал нагоре по стълбите, бързо хвърлял поглед към различните експонати. После, тичайки надолу, набързо поглеждал към това, което не можал да види преди това. Толкова бързал, че навсякъде разпилявал от пясъка. Но бързането не му помогнало. Заради старанието да се вмести във времето, туристът пак не успял да разгледа всичко.

Така и не разбрал кога са минали 11 мин. и той отново се върнал на входа, запъхтян от тичане.

– Май сега не носите никакъв пясък – казал портиерът. – Но нищо няма да ви струва, нали така се уговорихме. Този път сигурно видяхте всичко и екскурзията ви е харесала.

– Да ви призная, не – след минутка колебание отговорил посетителят. – Все си мислех за времето, което е много малко и че мога да закъснея. Разсипах от бързане всичкия пясък, не ми стигна времето да огледам подробно забележителностите и какво стана? Два пъти обиколих целия замък, а разходката не ми достави никакво удоволствие.

Пазачът го изслушал, явно било, че и друг път бил чувал същите думи. После запушил с лулата си и бавно заговорил:

– Е, така става понякога. Някои хора преминават през живота си, като се стараят да не плащат за нищо и така не изпитват наслада от прекрасното си пътешествие.

Има и втора категория, които пък постоянно бързат и изгубват всичко. Те също не изпитват никакво удоволствие от пътуването си.

Малко са хората, които успяват да овладеят изкуството на живота. Именно те съумяват да се насладят на всеки миг от екскурзията, с името „живот”. Разглеждат всяко ъгълче от него. Наясно са, че всичко си има цена, но знаят, че това пътешествие си струва – всяка стъпка и всеки миг от него.

Мислите ли, че има много хора, за които пътешествието, наречено „живот”, носи наслада? Май не чак толкова. Всички сме склонни да се оплакваме и да виждаме като че ли само мрачните страни на нашето битие. А трябва да поспрем поне за миг, да се насладим на изгрева, на цъфнало цвете, на всички онези дребни неща, които са безплатни, но затова пък безценни. А ако ни е писано да платим скъпо за тях, нека това е така, защото всичко в тази толкова кратка екскурзия – нашият живот, си заслужава усилията: ученето, работата, грижите за семейството, игрите с децата, разходката с приятели и всичко, всичко. Важното е да не бързаме, а да се насладим докрай на всичко хубаво, което срещнем по пътя си, а неприятното да оставим зад гърба си и да продължим напред.

Материалът Пътешествието на живота или изкуството да живееш е публикуван за пръв път на Hralupata.

Феноменалният магьосник

се ражда в еврейско семейство през 1874г. в Будапеща. Записват го като Ерик Вайс. Когато е на 4г., заминава заедно с родителите си за САЩ и заживява в Епълтън, Уисконсин.

Изкуството на магията привлича малкия Ерик, когато наблюдава въжеиграчите в един пътуващ цирк. Дори опъва вкъщи въже между две дървета и започва да тренира в двора. В този момент се ражда любовта му към необикновените неща.

Първата си работа

момчето получава на 8г. За да подпомага семейството си, то продава вестници и лъска обувки, защото баща му е безработен, а в семейството вече има 7 деца. Но малкият фокусник продължава да се занимава с магия и до навършването си на 10г. се специализира да прави номера с карти.

В един момент обаче насочва интереса си в друга посока – ключалките. Когато

успява да отключи всички врати

в училище една нощ, родителите му няма как да не признаят, че има талант. Изпращат го да учи занаят в ключарско ателие. Никой не предполага как това умение на бъдещия Хари Худини ще му помогне по-късно да достигне до големи висоти. Постепенно Худини става все по-добър и в показването на акробатични номера на улицата, от които дори припечелва.

Когато е 16-годишен, прочита мемоарите на Жан Йожен Робер Худин, известен френски маг. Жаден за магични знания и получил вдъхновение от Худин, той нарича себе си Хари Худини – името, с което ще бъде запомнен в историята.

Кариерата на младежа потръгва отлично. Навършил пълнолетие, той вече е изнесъл  близо 20 представления заедно с други фокусници, гълтачи на огън и др.

Първият си номер Худини нарича „Освобождаване от окови”.

За него той си прави реклама сам. Отива при шефа на полицията в Чикаго и му заявява, че може да избяга от заключена килия дори с белезници. След като изпълнява номера пред фоторепортери, името му става известно чрез пресата. По-късно той повтаря тази илюзия в САЩ и Европа.

Доверен асистент на Хари Худини

става неговата съпруга Вилхелмина Беатрис, която той нарича Бес. С течение на времето Худини става много популярен и обичан маг. С всеки изминал ден усъвършенства номерата си, като ги прави все по-трудни и според зрителите – невъзможни. Но той така умело изпълнява предизвикателните си трикове, че завладява с изкуството си цяла Америка и заедно с Бес прави турнета по целия свят.

Худини усеща, че публиката жадува за не просто опасни, а застрашаващи живота номера. Затова се усъвършенства и се прочува с илюзията си, при която

се измъква от ледени води със закопчани в белезници ръце.

Смята се, че успява, защото е от посветените във висша степен масони. Помага му и изкуството на йогите и гъвкавостта му, така че той може да задържи дъха си над 3 мин. Често обаче поради голямото напрежение след представление той се изтощава напълно и е принуден да се лекува в болница.

Кариерата на Худини наистина е повече от успешна. В живота му обаче не всичко е толкова хубаво. Голямата трагедия на Худини и на Бес е,

че нямат деца.

Ако за него това не представлява огромен проблем, то съпругата му изпада в тежки депресивни състояния до края на живота си.

Стремежът на Худини  към нови предизвикателства не му позволяват да унива дълго. Особено голямо преживяване за него е моментът, когато

прелетява над Австралия с аероплан.

Той смята, че тези машини са „най-голямото чудо на 20-ти век”.

Към терзанията от липсата на наследник, макар и не толкова явни, се прибавя и страданието от загубата на майка му. Той не може да се примири с това и започва да търси услугите на различни спиритуалисти, за да намери начин да се свърже с нея от отвъдното.

Постепенно обаче разкрива, че повечето не притежават нито специални умения, нито някакви заложби. Това, което се случва при тях като гласове, потропвания, летящи предмети и др., той определя като измами.

Излиза извън равновесие

и започва целенасочено да разкрива имената и методите на тези измислени окултисти. Така повечето от тях губят клиентите и работата си.

По време на последното представление на Худини в Мичиган, докато е в почивка, двама младежи влизат при него в гримьорната. Те го питат дали е вярно, че е в състояние да изтърпи удар в корема, без да трепне.

Худини казва, че може, но иска малко време за концентрация. Такова обаче не му е дадено. Единият от младежите, който се оказва трениращ бокс, го удря с всичка сила в корема. Независимо от болката, Худини успява да довърши представлението си. Кръвта обаче вече се събира в стомаха му. И понеже той не иска да го види лекар, няколко дни след това, на 31 октомври 1926г. поради спукан апендисит

Худини умира от перитонит.

И днес в средите на илюзионистите името на Хари Худини се изговаря с респект. Макар че за някои от номерата му се твърди, че са разгадани, други така и остават, обвити завинаги в мистерия.

Например излизането му от водата за 57 сек., след като влиза в нея окован, се обяснява с използване на т.нар. китайска водна камера.

Отключването на всякакви ключалки пък се дължи на майсторството му – просто почуквал на „правилното” място върху твърда повърхност.

Не е случайно и това, че взема съпругата си, когато демонстрира уменията си по отключване в затворите. Тя просто отвлича вниманието на полицаите, докато илюзионистът през това време тайно изучава устройството на ключалките.

Великият Худини никога не разкрива секретите на триковете си. Може би те се крият в собствените му думи: „За мен главното е да победя страха и да запазя абсолютно спокойствие и самообладание”. Бързото действие и точността също са важни.

Каквото и да се твърди днес за Худини, че уж бил вербуван от тайните американски служби и смъртта му не е случайна, той си остава най-великият илюзионист на 20-ти век.

Истинската сила на магията му се дължи на неуморни тренировки, много страст и повторения. Пример за мотивация на този, който иска да постигне успехи във всяка една сфера на живота.

Материалът Хари Худини – вълшебникът на белезниците е публикуван за пръв път на Hralupata.