Надежда има и на ръба на пропастта
Един млад мъж преживявал много труден момент от живота си. Случило се така, че бедите и несполуките като че ли го преследвали една след друга. Изгубил и работата си, имал вече доста дългове, а за съжаление нямал близък човек да го подкрепи. Изпаднал в крайно отчаяние, той взел окончателно решение да сложи край на мизерния си според него живот.
След поредната безсънна нощ той поел в ранни зори към дълбоката пропаст в края на града. Но там вече имало някой.
На един камък бил седнал възрастен мъж и се наслаждавал на свежото утро.
Старецът погледнал мъжа и веднага разбрал по изражението му с какви намерения е дошъл край пропастта. Ето защо с благ глас го попитал какво го води насам.
Мъжът обаче вътрешно се подразнил от въпроса и от това, че на мястото вече има някой. Дори за миг си помислил дали да не си тръгне, но после все пак поседнал до стареца, за да направи, каквото е намислил, след тръгването му-
На въпроса на стареца едвам промълвил, че е дошъл на разходка, и попитал:
– И ти ли обичаш разходките сутрин?
-Аз ли? Да, но тук съм да посрещна изгрева и да благодаря на Господ, че още съм жив, че мога да вървя, да се радвам на красотата около мен… – отговорил възрастният човек.
Въпреки нежеланието си за разговор точно тук и в този момент, мъжът все пак не се стърпял и с горчивина споделил:
– Е, късметлия си… Животът ти сигурно е бил спокоен и щастлив. А моят е така черен, че вече не ми се живее… Съдбата никак не е благосклонна към мен и няма за какво да благодаря.
– О, синко, не знам какво разбираш под спокоен живот, но нека ти кажа какъв беше моят. Когато бях като теб, бях постигнал всичко, за което мечтае всеки млад човек – луксозен дом, красива жена, успешен бизнес, много приятели. Мислех си – това е, имам всичко, каквото искам. Дори не допусках, че може да го изгубя някога. Но това стана. Само за една година от перфектния ми живот не остана и помен. Но какво да ти кажа, сега мога само да благодаря на Бог за всеки един миг от осемдесетгодишния си живот.
– Но какво стана? – с интерес попитал младият мъж и като че ли се оживил.
– Какво ли? Всичко започна с една неразумна сделка, след която последваха много финансови загуби, докато накрая бизнесът ми пропадна и затънах в големи дългове. Трябваше да продам всичко, което имам, за да ги изплатя. Остана ми съвсем малка сума, която ми стигна да преживея няколко месеца. Естествено съпругата ми се изнесе и по-късно се омъжи за мой близък приятел. Изгубих и приятелите си. Сигурно се страхуваха, че ще им искам пари и се разбягаха. Пък бяхме вече и от различни категории. От всички тези проблеми пострада здравето ми. Мъчеше ме безсъние, имах сърдечни проблеми…
– О, Боже! – не издържал и възкликнал мъжът, слушайки вече с любопитство събеседника си. – Наистина много ви се е дошло… Но какво стана? Как успяхте да се справите?
– Знаеш ли, после разбрах, че всъщност това е било за добро. Тогава бях много отчаян, не виждах вече смисъл да живея. Но веднъж, докато се скитах безцелно по улиците, случайно се засякох със стар приятел от детството. Беше дошъл по работа в града и ми каза, че живее в малко село до морето, където има ресторантче на плажа. Той ме покани на гости и аз приех, тъй като и без това нямах вече работа в големия град.
Когато пристигнахме в селото, той разбра от мен какво съм преживял, предложи ми да живея там и да му помагам. И аз се съгласих.
Така заживях нов живот, съвсем различен – без удобства, без лукс, без партита. Дните в селото бяха едни и същи и много спокойни. Обикнах вечерните разходки край морето, късните разговори на чаша вино с приятеля си. Дали от морския въздух, или от чистата храна, а сигурно и от двете, но здравето ми се подобри. Аз даже и не помислях да се връщам към предишния си живот. Вече не бързах за никъде, хранех се здравословно, срещнах нови приятели. И най-вече имах много време да преосмисля кое е важно в живота ми. И стигнах до заключението, че ако имаш много, това често е непосилен товар в живота. Че си заслужава да имаш малко истински приятели – един или двама, отколкото двадесет фалшиви ласкатели. Че по-простият начин на живот те кара да дишаш по-леко, а с по-малко товар можеш да вървиш по-лесно.
Затова, синко, идвам от време на време тук, в този град, в който изгубих всичко. И всеки път благодаря на Бог, че позволи това да стане. Защото така аз разбрах какво значи истински живот, научих се да бъда търпелив и смирен. И тук, на тази скала, си спомням как преди време от ръба на пропастта пред себе си видях най-прекрасната гледка. Може би сега нямаше да съм сред живите, ако не бях изгубил преди време всичко. Не знам…
Младежът слушал историята на стария човек с голямо внимание и сърцето му се изпълвало с надежда. В ума му нямало и следа от мисълта за самоубийство.
– Радвам се, че ви срещнах тук – искрено казал той на стареца. – Мога само да ви благодаря, че споделихте с мен историята си. Мисля, че точно сега се нуждаех от нещо такова.
– На мен също ми беше приятно, че се срещнахме – отвърнал възрастният човек. – Но искам да ти кажа на сбогуване още нещо. Недей забравя, че винаги е най-тъмно преди изгрев.
За случаи като този народът мъдро казва следното: „Всяко зло за добро”.
А азербайджанският писател и журналист Елчин Сафарли в книгата си „Ти ми беше обещан” разсъждава, че съдбата ни подхвърля дилеми непрекъснато. А тогава винаги се налага да избираме. Когато изгубим едно, получаваме на негово място друго. „По дяволите всички приказки за хармония. Тя не съществува. Просто има баланс между изгубено и придобито” – категоричен е Сафарли.
И ако сме щастливи от придобитото, макар и получено след много загуби, можем да стоим на ръба на пропастта, без непременно да скачаме в нея, а просто да се наслаждаваме на гледката.
