Кой е Петер Мадяр?

Малко преди две години почти никой извън тесните правителствени кръгове в Будапеща не беше чувал името на Петер Мадяр. Днес той е премиер на Унгария — страната, която в продължение на близо две десетилетия беше синоним на един-единствен политик: Виктор Орбан. Историята на Мадяр е рядък пример за политическа революция, извоювана не с оръжие, а с думи, маршове и смелост да кажеш истината на глас.

Петер Мадяр е роден на 16 март 1981 г. в Будапеща. Израства в унгарската столица и получава завидно образование — завършва право в престижния Католически университет „Pázmány Péter“ (2004), като паралелно учи и в Хумболтовия университет в Берлин по програмата Еразъм. Тази европейска академична формация ще остави трайна следа в мирогледа му.

Образование и ранна кариера

След дипломирането си Мадяр започва работа в Столичния съд в Будапеща. Впоследствие специализира в международното право и консултира мултинационални компании в областта на корпоративното, търговското и конкурентното право. Още преди да влезе в политиката, той показва характер — участва в безплатно правно представителство на антиправителствени активисти по времето на протестите в Унгария през 2006 г.

Членството му в партия Фидес датира от ранните й години, когато тя е опозиционна сила. С идването на Орбан на власт след изборите от 2010 г. Мадяр получава назначение в Министерството на външните работи. Година по-късно, по време на унгарското председателство на ЕС, преминава към Постоянното представителство на Унгария при Европейския съюз в Брюксел. През 2015 г. започва работа в Канцеларията на министър-председателя, а от 2018 г. оглавява Дирекцията по право на ЕС на държавната банка МБХ. Между 2019 и 2022 г. е главен изпълнителен директор на Националния студентски заемен център.

На пръв поглед — безупречна кариера на лоялен системен човек. Но именно тази вътрешна гледна точка ще се окаже неговото оръжие.

Скандалът, Който Промени Всичко

Началото на 2024 г. носи за Унгария скандал с размаха на политическо земетресение. Президентката Каталин Новак е уличена, че е помилвала Ендре Коня — заместник-директор на държавен детски дом край Будапеща, осъден за укриване на сексуалното насилие, извършено от директора на заведението. Тайното помилване беше контрасигнирано от тогавашния министър на правосъдието — Юдит Варга, бивша съпруга на Мадяр.

Когато скандалът избухна, Мадяр направи нещо, което малцина биха посмели: публикува таен запис на телефонен разговор, в който Варга косвено потвърждава механизмите на прикриване в управляващата класа. Записът предизвика бурни антиправителствени протести. На 10 февруари 2024 г. президентката Новак подаде оставка. Същия ден Варга се оттегли от политиката.

Часове по-късно Мадяр излезе с изявление, в което обяви, че управлението на Орбан е „политически продукт“, прикриващ масова корупция и трансфер на богатство към привилегировани кръгове. Неговото интервю за независимата медия Partizán беше гледано над два милиона пъти само за дни — безпрецедентно за унгарска политическа изява.

Раждането на ТИСА

На 15 март 2024 г. — символичната годишнина от Унгарската революция от 1848 г. — Мадяр обяви желанието си да създаде нова политическа платформа за граждани, недоволни и от правителството, и от традиционната опозиция. Той пое ръководството на дотогава незначителната партия „Уважение и Свобода“ (Tisztelet és Szabadság — TISZA).

Изборът на името не е случаен. Тиса е една от великите реки на Унгария — символ на националната идентичност и на чистотата. Мадяр искаше да изпрати послание: ново начало, незамърсено от компромисите на миналото.

На изборите за Европейски парламент през юни 2024 г. ТИСА постигна почти 30% от гласовете — най-високият резултат на нефидесова партия от 2006 г. насам. Мадяр бе избран за евродепутат и стана безспорният лидер на опозицията. За първи път от разпадането на комунизма в Унгария се оформи реална двупартийна система.

Масовите Митинги и Народното Движение

Политическата страст на Мадяр не се ограничаваше до парламентарните зали. Той се превърна в организатор на мащабни народни демонстрации:

На 15 март 2024 г. организира първия голям митинг в Будапеща — начало на гражданско движение, което ще расте с всеки месец. На 23 октомври 2024 г., по повод годишнината от Унгарската революция от 1956 г., десетки хиляди хора тръгнаха на марш от площад „Бем Йожеф“ до площад „Сена“. На 15 март 2025 г. обяви инициативата „Гласът на нацията“ — форма на граждански референдум, чиито резултати да влязат в програмата на партията.

Може би най-емблематичен е маршът от май 2025 г.: Мадяр изминава пешком разстоянието от Будапеща до Орадея (Nagyvárad) в Румъния — акт-символ за единството между Унгария и унгарската общност в Трансилвания. На 20 август 2025 г. в Паннонхалма представи нова десетточкова програма на партията преди предстоящите парламентарни избори.

Политически Възгледи и Идеология

Петер Мадяр се самоопределя като „критичен проевропеец“ и „консервативен либерал“ — позиционирайки се съзнателно далеч от крайностите. Неговите позиции могат да се опишат така:

Про-европейска ориентация. Мадяр е категоричен: мястото на Унгария е в ЕС и НАТО. Обещава да нормализира отношенията с Брюксел и да отпуши замразените европейски средства за страната — близо 20 милиарда евро, блокирани заради политиките на Орбан.

Борба с корупцията. Централен елемент на програмата му е унищожаването на „системата на Орбан“ — мрежата от приближени олигарси, спечелили обществени поръчки и концесии. Твърди, че „няколко семейства притежават половината страна“.

Консерватизъм в ценностите. Мадяр не е типичен ляв политик. Позиционира се като защитник на традиционни ценности, но в рамките на правовата държава и демократичните норми.

По-предпазлива позиция по Украйна. Мадяр е против бърза евроинтеграция на Украйна и настоява тя да се реши с референдум в Унгария. Противопоставя се и на изпращането на унгарски оръжия или пари за Киев — позиция, обусловена от антиукраинските настроения в унгарското общество. Същевременно е готов да деблокира европейския заем от 90 милиарда евро за Украйна — стъпка, която Орбан дълго блокира.

Победата на 12 Април 2026 г.

На 12 април 2026 г. Унгария гласува. При над 79% избирателна активност — рекордна за страната — ТИСА постигна съкрушителна победа над Фидес. Мадяр спечели около 138 места в парламента, което му осигури конституционно мнозинство от две трети — извънредно широки правомощия за провеждане на реформи.

„Направихме го — ТИСА и Унгария спечелиха изборите“, заяви Мадяр пред привърженици, събрали се край река Дунав. Той съобщи, че Виктор Орбан лично му е позвънил да го поздрави — символичен жест за края на една епоха.

Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен определи резултата като „победа за свободата“ и го сравни с антисъветското въстание от 1956 г. Президентът на Франция Еманюел Макрон поздрави Мадяр и приветства ангажимента на унгарския народ към европейските ценности.

Първите Стъпки като Бъдещ Премиер

Победата на Мадяр не е само смяна на личности — тя е обещание за системна промяна. Сред приоритетите му:

Незабавна борба с корупцията. Той поиска оставките на президента Тамаш Шуйок, главния прокурор, ръководителите на Сметната палата и Националния медиен орган — всички приближени до Орбан фигури.

Нормализиране на отношенията с ЕС и НАТО. Едно от първите му посещения ще бъде в Брюксел с цел разблокиране на замразените европейски фондове.

Реформа на медийната среда. Под Орбан унгарските медии в голямата си част бяха под контрола на правителствени олигарси. Мадяр обещава независимост на медийното пространство.

Икономическо оздравяване. Унгария страда от висока инфлация и забавен растеж. Реинтеграцията в европейските финансови механизми се очаква да привлече инвестиции и да ускори икономиката.

Личен Живот и Противоречия

Никоя политическа биография не е пълна без сенките. Мадяр е разведен от Юдит Варга (брак 2006–2023) и е баща на три деца. Бившата му съпруга е именно министърката на правосъдието, контрасигнирала скандалното помилване — иронията на историята e очевидна.

Политическите му противници не пропуснаха да атакуват личния му живот. Срещу него бяха отправени обвинения от две жени — бившата му съпруга и последваща приятелка — за домашно насилие. В средата на 2024 г. той беше отстранен от будапещенски нощен клуб след инцидент. Самият той и поддръжниците му твърдят, че атаките са политически мотивирани от системата на Орбан.

Историческото Значение на Възхода Му

Феноменът „Петер Мадяр“ е интересен по няколко причини, надхвърлящи рамките на Унгария.

Първо, той доказа, че вътрешен познавач на системата може да я разкрие ефективно. Именно защото беше „свой“, думите му имаха тежест, която никой опозиционен политик отвън не би могъл да постигне.

Второ, успехът му показа, че гражданските движения могат да се трансформират в политическа сила за по-малко от две години — при наличие на ясно послание, харизматичен лидер и реален обществен гняв.

Трето, победата му изпрати сигнал до цяла Европа: популисткият национализъм от типа на Орбан не е непобедим. Той може да бъде свален от собствените му редове, с неговите оръжия — народна мобилизация и медийна война.

Заключение

Петер Мадяр е политик, роден от криза. Нямаше да съществува като публична фигура без скандала с президентското помилване, без корупцията, без задушаването на медиите и без 16-те години орбановско управление. Но когато моментът дойде, той беше готов — с юридическа прецизност, политически инстинкт и готовност да рискува всичко.

Остава да се види дали ще успее да изпълни обещанието, с което спечели доверието на унгарците: да изгради Унгария, в която законът важи за всички — независимо от политическите им връзки. Ако постигне дори половината от заявеното, историята ще го запомни не само като човека, свалил Орбан, но и като строителя на нова Унгария.

Материалът Кой е Петер Мадяр: Адвокатът, който свали Орбан е публикуван за пръв път на Hralupata.

Гениалният италиански творец на десетки музикални произведения Джузепе Верди няма как да не е носил музиката в душата си, защото оперите му стават любими на милиони зрители и не слизат от оперните сцени и до днес.

Създава 26 опери, докосвайки се до революционни сюжети, интимни човешки драми, исторически събития и вдъхновяван от значими литературни произведения.

„Поетът на най-дълбоките човешки чувства” в музиката, както наричат Верди,

произхожда от много бедно семейство.

Родното му село е Ронколе, в близост до град Бусето, област Парма, а рождената му дата – 10 октомври 1813г. Бащата на Верди има селска кръчма, но тя е съвсем малка и от нея едва успява да припечели, за да изхранва семейството си.

Музикалните заложби на малкото момче

забелязва селският органист. Джузепе му става помощник и въпреки че органистът не е квалифициран учител, момчето успява да напредне и се научава да свири на орган.

Когато е на 12г., баща му решава да го издържа да учи в Бусето. Верди не се отказва от  музикалните си занимания и още 15-годишен започва да композира.

От тези години датира голямото му приятелство с Баредзи – търговец и голям почитател на музиката. През 1830г. свири за пръв път пред публика в дома на Баредзи. Родителите му забелязват колко е голямо увлечението му към музиката и му подаряват инструмента спинет. Него Верди пази до смъртта си.

С времето дружбата му с Маргарита Баредзи  укрепва и Верди, вече 23-годишен,

сключва брак с нея.

Баредзи го подпомага да учи в Миланската консерватория, но за жалост не го приемат под предтекст, че няма музикален талант и не умее да свири на пиано.

Този факт обаче не го обезкуражава и той започва да ходи на частни уроци при  прочутия композитор тогава Винченци Лавиня, който е и диригент на оперния театър „Скала”. Опитен педагог, Лавиня изпраща талантливия младеж да гледа репетициите в операта. Тук бъдещият голям композитор обиква музикално-сценичното изкуство.

Първата си опера Верди създава

на 24г. Това е „Оберто граф Бонифачо”, която изнася с успех. Следващата обаче се проваля, защото е комична и той я пише в тежки за него дни. През 1940г. за два месеца първо двете си деца, а после и жена си, които умират от заразна болест. Той е сломен и от мъката донякъде го спасява усиленото композиране.

Утвърждаването на Верди като композитор става след третата му опера – „Навуходоносор”, която има голям успех в „Скала” през 1844г.

В следващите 10г. Верди написва 12 опери. Този първи творчески период от живота му представлява изключителен принос в италианското оперно изкуство.

От 1847г. до 1849г. Верди работи основно в Париж. Там поставя „Ломбард” и се среща с Джузепина Стрепони, оперна певица, която всички наричат Пепина. Те стават много близки и след 10-годишно приятелство се женят, но нямат деца.

Докато творбите на Верди през първия му период са наситени най-вече с революционни мотиви, свързани с Френската революция, след 1850г. той създава

опери, отразяващи чувствата на обикновените хора.

Вдъхновяват го, защото се борят срещу буржоазната класа или феодалното потисничество и стават централни персонажи в оперното му творчество. Това са „Луиз Милър”, „Риголето”, „Трубадур”, „Травиата” и др.

В последните три от тях геният на Джузепе Верди се разкрива изцяло. Той продължава да твори със същия устрем и създава „Симоне Боканегра”, „Бал с маски”, „Силата на съдбата”, „Дон Карлос”.

Няма как да не споменем и „Реквием” – голямо, вечно произведение, което Верди посвещава на поета Алесандро Мандзони. „По-добре нищо да не казвам”, чувайки „Реквием”, казва иначе язвителният композитор Рихард Вагнер, с когото не се обичали много.

В последния период от творческата си биография

Верди създава само 3 опери: „Отело”, „Аида” и „Фалстаф”. Наричат ги оперите на „стария Верди”. Те са върхът на великия му композиторски гений, създадени след години упорити творчески търсения. „Фалстаф” е изпълнена с радостта от живота и с тази опера Верди, вече 80-годишен, спуска завесата на кариерата си.

Композиторът доживява до дълбока старост, като не само създава музика, но и участва в политическия живот на страната. Бил е заместник на първия италиански парламент, сенатор в Рим.

Почива на достолепните 87 г.

през 1901г. в Милано, след като получава инсулт, който причинява парализа на дясната му страна. Преживява 13г. втората си съпруга. Повече от 300 хил. души идват да изпратят гениалния Верди в последното му пътуване, а хор от 820 певци изпълнява откъс от „Набуко” на гроба му.

За живота на Верди в архивите се пазят много любопитни факти. Например когато крал Умберто иска да го удостои с титлата „Маркиз” за услуги към отечеството, Верди отказва с думите: „Аз съм селянин”.

Верди не обичал да губи пари. Когато продава виното от имота си до Бусето на хората от околностите, моли ги да му върнат празните бутилки.

Един път когато искат от композитора пощенския адрес, той диктува една дума: „Италия”.

И днес, повече от 100г след смъртта на Верди, музиката му вълнува, радва, трогва, звучи и се пее на сцените по цял свят.

В последните години стана ясно, че тя дори може да лекува. Експерименти на японски учени доказват, че при трансплантиране на сърца на мишки, животните

живеят по-дълго, слушайки „Травиата” на Верди.

Има десетки филми, в които звучи музика на Верди: като „Аз съм началото”, „Здрач”, „Мадагаскар”. Правят се и филмови адаптации на оперите „Аида”, „Отело”и др.

Родното село на композитора днес се нарича Ронколе Верди. Миланската скала, в която той така и не влиза, също носи името му.

Статистиката сочи, че

най-изпълняваният оперен композитор е Верди,

а неговата „Травиата” – най-изпълняваната опера по света.

„Чудото на музиката се състои в това, че тя може наведнъж да каже много неща” – твърди композиторът и той го прави. Затова може би е вечен, защото говори чрез музиката за силата на човешките чувства, а нейният език е разбираем за всеки, независимо от цвета на кожата му, езика и религията му.

„В изкуството, както и в любовта, преди всичко трябва да бъдем откровени” – това е посланието на композитора с душа на поет Джузепе Верди. Затова остава велик, защото изказаното с ноти понякога е по-силно от думите.

Материалът Джузепе Верди – композиторът с музика в душата е публикуван за пръв път на Hralupata.

Американският писател Рей Дъглас Бредбъри се ражда в първата половина на XXв. – на 22 април 1920г. в Уокиган – град в Илинойс, намиращ се на брега на Мичиганското езеро. Баща му е телефонен техник, а майка му е шведска имигрантка.

Детството му е сравнително идилично и той го описва по-късно в няколко разказа и романа.

Любовта към четенето

дължи на семейството си. Още 4-годишен е научен от родителите си да чете комикси, публикувани във вестници. На 5г. получава от леля си първата книжка с приказки, а не след дълго чете книгите на Франк Баум за Оз. Постепенно става изключително страстен почитател на комиксите и научава цели откъси наизуст. След години споделя, че на тази възраст взема тези елементи от фантазията, които му влияят много и предизвикват промени в живота му.

Не само книгите, но и магическото изкуство привличат малкия Рей. Ходи на много представления на известни тогава магове. Дори започва да прави собствени представления, след като му подаряват книга за магии на 11-ия рожден ден. Много години след това Бредбъри се забавлява, като прави за своите внуци магически трикове с монети и карти.

Когато Бредбъри е на 14г., семейството се премества да живее в Лос Анджелис след покана на роднина. Той завършва през 1938г. гимназия и тъй като няма средства да продължи образованието си, започва да продава вестници по улиците. По този начин изкарва прехраната си близо 3г.

Любознателният младеж обаче продължава да чете и да се самообразова. Упорито измисля истории и ги публикува в по-евтини списания. През 1937г. става член на „Лигата на научната фантастика”. Литературните му умения стават все по-добри и той постепенно оформя индивидуалния си стил.

„Живей вечно!”

Интересен момент, свързан с мотивацията за писане, е срещата на 12-годишния тогава Бредбъри с Мистър Електрико, карнавален магьосник. В края на своето представление той докосва с енергийния си меч момчето, изричайки като заклинание думите: „Живей вечно!”. Бредбъри дотолкова е впечатлен, че смята казаното от мага за велика идея. Затова започва да пише без прекъсване всеки ден и не спира никога.

И наистина, 12-годишен той публикува свое стихотворение, но за първа значима негова публикация се счита „Махалото” – разказ от 1941г., написан в съавторство с Хенри Хъс.

В следващите години след този разказ Бредбъри се ориентира все повече към фантастичните сюжети, като през 1943г. престава окончателно да продава вестници и писането се превръща за него в работа, от която може да печели. Създава десетки кратки разкази за периодични издания, достигайки до 52 истории на година. В негови идоли се превръщат Жул Верн, Хърбърт Уелс, Едгар Алън По.

По това време Бредбъри

 среща бъдещата си съпруга

Маргерита Маклайър – Маги в една книжарница, където тя работи. Тя го гледала през цялото време, защото все мислела, че може да открадне нещо. Двамата се женят през 1947г. и имат четири дъщери, а по-късно се радват на осем внуци.

Истинската популярност на писателя идва през 1950г. със сборника „Марсиански хроники”. След това излиза

най-известната творба

на Бредбъри – „451 градуса по Фаренхайт” – единствената му научно-фантастична творба сред всички фантастични. В романа прозира невероятното му разбиране за това какъв потенциал има технологията. По романа са създадени два филма, пресъздаващи на големия екран пророческите виждания на автора как западната цивилизация ще бъде заробена от медиите, конфронтизма и наркотиците.

Най-обичаната книга

на Бредбъри обаче е полубиографичната „Вино от глухарчета”, излязла през 1957г., и със свое продължение „Сбогом, лято” през 2006г. Друго известно негово произведение е „Чувствам, че идва нещо зло”.

И макар че във фантастичните му истории става въпрос за космически кораби, пътуващи между звездите, всъщност писателят

никога не е карал кола.

Това се дължи на слабото му зрение, а и веднъж силно се травмира, ставайки неволен свидетел на тежка катастрофа. Затова често го виждат по улиците на Лос Анджелис да кара не кола, а колело.

Бредбъри написва общо 11 романа, но и над 20 пиеси и няколко десетки сценария за филми и много есета.

От 1985 до 1992г. става водещ на телевизионната поредица от 65 мини-филма по негови истории „Театър на Рей Бредбъри”.

Не спира да публикува нови истории, като се фокусира и върху драмата като жанр. Думите на мага от детството му „Живей вечно!” като че ли разчита като „Пиши вечно!”, защотопродължава да пише дори в напреднала възраст.

На 79г. Рей Бредбъри претърпява тежък инсулт и е принуден да се придвижва до смъртта си на 91г. в инвалидна количка.

„Обичам всеки ден от моя живот”

Това казва на своя 90-ти рожден ден Рей Бредбъри и пожелава на почитателите си същото – да обичат безгранично живота.

Печелейки през 2004г. престижната литературна награда „Пулицър”, той се превръща в един от най-великите писатели на XXIв. Звезда увековечава завинаги името му в Алеята на славата. По предложение на любителите на творчеството му в Лос Анджелис всяка година седмицата от 22 до 28 август се отбелязва като „Седмица на Бредбъри”.

Бредбъри е носител и на други награди освен „Пулицър”, а „Оскар” получава посмъртно.

На 5 юни 2012г. магьосникът на словото си отива от света, на който дава много чрез книгите си: теми за размисъл, основания за пълноценен живот, смели мечти и искрени откровения.

„Напълни очите си с чудеса … Опознай света! Той е по-фантастичен, отколкото всяка мечта, изработена във фабриките, и за която си заплатил с пари” – това ни казва мъдрецът Бредбъри в романа „451 градуса по Фаренхайт”.

Защото чудеса има, само трябва да се вгледаме в залеза, в малкото златно глухарче, в очите на любимия човек. И най-важното – самият живот е чудо. Това завещава Рей Бредбъри на милионите си фенове по света. А ако искаме да открием повече, просто трябва да разгърнем страниците на книгите му, за да открием там поне една истина за себе си и за света, който ни заобикаля.

Материалът Рей Бредбъри: неподражаемият класик на фантастиката е публикуван за пръв път на Hralupata.

Тази реплика от филма „Сияние на жена” с участието на Роми Шнайдер и Ив Монтан като че ли най-точно определя същността на една от иконите на киното – Роми Шнайдер.

Нейната красота и талант не й помагат да бъде особено щастлива в любовта. Горчивите събития в живота й следват едно след друго и тя умира, ненавършила и 44г., при неизяснени докрай обстоятелства.

Роми Шнайдер е австрийско-немско-френска актриса. Рожденото й име е Розмари Магдалена Албах-Рети. Родена е на 23 септември 1938г. във Виена. Родителите й и баба й по бащина линия, както и прадядо й, са актьори. Самата съдба се намесва тук,

за да предопредели актьорското бъдеще

на малкото момиченце. Талантът и славата на семейството й обаче никак не й помагат. Родителите и баба й са постоянно на снимачната площадка. Розмари е отгледана от другата си баба, а когато е на 5г., родителите й се разделят. Всеки от тях създава свое семейство, а на 11г. Розмари е изпратена в интернат. Там майка й я посещава много рядко, а баща й и бабите й изобщо не се появяват.

Розмари обича да рисува, да танцува и да пее. Мечтае да стане художник, но майка й решава да я направи актриса и постъпва правилно.

Успешният дебют

на Розмари е във филма „Когато белите люляци цъфтят”, когато е 15-годишна. Скоро й предлагат роля в друг филм – „Фойерверки”, където за първи път се появява с името Роми Шнайдер. Особено голяма популярност в тези първи години й носи ролята на прочутата австрийска императрица Сиси. След това творческият й път продължава във Франция.

През 1958г. Роми участва във филма „Кристина”, като си партнира с Ален Делон. Двамата се влюбват, но родителите на Роми не одобряват неофициалната им връзка. Затова през 1959г.

Роми и Ален Делон се сгодяват и заживяват в Париж.

Отначало всичко между тях върви добре, но годините минават, а Ален не бърза да сключи брак с Роми. По-късно тя споделя, че годеникът й се интересува само от кариерата си. Но тя го обича и е готова да му прости всичко.

Отначало във Франция не предлагат на Роми много роли и тя си стои вкъщи. През 1961г. обаче Ален я запознава с режисьора Лучино Висконти, който оценява таланта й. Тя изиграва блестящо своята роля в пиесата му „Жалко, че е развратник”. Това е първият от многото й успехи  във френското кино.

През 1963г. актрисата заминава за Лос Анджелис за снимките на „Добрият съсед Сам”. От вестниците научава, че нейният любим Ален се е оженил за Натали Бартелми. Връщайки се във Франция, Роми вижда, че Ален е напуснал жилището им. Наранена от предателството му, малко след това прави опит за самоубийство. Отказва всички роли.

Успява да се възстанови благодарение на премиерата на „Добрият съсед Сам” и отличните отзиви на публиката и критиците. Така Роми Шнайдер се завръща на снимачната площадка. Опитва се да запази хубавите си спомени за Ален Делон. По-късно той два пъти е неин партньор във филми, но те не подновяват повече личните си отношения.

През 1965г.

Роми се запознава с Хари Майен

на откриването на ресторанта на втория й баща. Хари е актьор и известен режисьор. Въпреки че е женен, Роми започва връзка с него. По-късно той се развежда и се жени за Роми. Заживяват в Германия и им се ражда син Дейвид.

В първите години от брака им те са много щастливи, но после започват да се отдалечават един от друг. През 1973г. по инициатива на Роми на брака им е сложен край. Тя заминава за Париж със сина си. Официален развод  с Хари получава през 1975г.

Следващ съпруг на Роми става

личният й секретар Даниел Биазини, с 11 години по-млад от нея. През септември 1975г. тя разбира, че е бременна, а през декември се омъжва за Даниел.

Малко след сватбата обаче загубва детето си в катастрофа. След година забременява отново и така се появява дъщеря й Сара. Но щастието й се оказва краткотрайно.

През1979г. първият й съпруг Хари се обесва и Роми смята, че тя има вина за това. Междувременно отношенията й с Даниел се влошават.

През 1981г. подава молба за развод, през май същата година отстраняват бъбрека й, защото откриват тумор. Нещастията обаче не спират.

През лятото

синът й Даниел умира по нелеп начин.

14-годишното момче си забравя ключовете вкъщи. Решава да прескочи оградата, но пада върху медния кол, който го промушва. Погребението му организира Ален Делон. Роми преживява тежко тази трагедия и започва да пие.

Същата година актрисата снима последния си филм „Уокър от Сансуси”. В процеса на работата се запознава с продуцента Лоран Петен и

двамата започват романтична връзка.

Решават да си купят къща близо до Париж, но Роми има много дългове. Въпреки че е една от най-добре платените актриси, постоянно дава пари на втория си баща и на бившия си съпруг Даниел.

С новия мъж до себе си Роми отива в Цюрих и през 1982г. пише завещание, в което оставя всичко на дъщеря си Сара и на Лоран. Това става на 10 май, а на 28 май Роми и годеникът й са поканени на вечеря от близките й.

След това двамата се връщат в апартамента си. Лоран си ляга, а Роми остава да послуша музика. На сутринта той

я заварва мъртва

да седи на масата. Във вестниците пишат, че Роми се самоубива поради депресия. Лекарите обаче констатират, че е починала от сърдечна недостатъчност. Не е направена аутопсия.

Красивата, талантливата и жадуваща топлина и обич Роми Шнайдер умира няколко месеца, преди да навърши 44г. Тя обаче успява да покаже на света колко ценна е семплата красота.

През 2000г. Германия отпечатва марки с името й. Още през 1984г. е учредена френската филмова награда „Роми Шнайдер При”, а през 1990г. – австрийската „Роми”.

Но ако беше жива днес, 83-годишната Роми вероятно най-много би се зарадвала на срещата между дъщеря й Сара и дъщерята на Ален Делон Анушка в студиото на Франс 2. Защото Ален остава завинаги нейна голяма и пламенна любов, а според дъщеря му, и днес той продължава да мисли и да говори за нея. А това е много повече от всякакви други награди.

Материалът Роми Шнайдер – красивата актриса с не толкова красива съдба е публикуван за пръв път на Hralupata.

В страданието френският художник Пол Гоген  остава силен докрай. Хулен, презиран, горд в самотата и нищетата си, той не изневерява никога на изкуството, защото страданието „изостря гения”.

Изкуството е онова малко островче, където намира спасение. И той създава нова стилистика, силно индивидуално изкуство, което обаче не се възприема в края на 19.в. Но то повлиява много силно върху художниците авангардисти век по-късно.

Талантът на Йожен Анри Пол Гоген наследява вероятно от дядо си по майчина линия, който е бил гравьор. Гоген

започва да рисува късно,

на 35г. Роден е на 7 юни 1848г. в Париж. Кловис Гоген, неговият баща, е журналист, а Алин-Мари Шазал, майка му, е дъщеря на писателка.

Малко след раждането му семейството тръгва с кораб за Лима при роднините на Алин, но близо до бреговете на Португалия Кловис Гоген умира. Тогава Пол е на почти 2г., а сестра му – на две години и шест мексеца. Майка му продължава пътуването, за да намери закрила за децата и себе си при своето семейство.

В Перу те остават до 1855г., когато там избухва гражданска война и Алин се връща в Орлеан, Франция.

Провинциалният живот в Орлеан

обаче отегчава Пол. През 1865г. той постъпва във флота. След няколко плавания го повишават до старши-лейтенант. Следващата година прави околосветско пътешествие.

Когато се завръща, на 42г. умира майка му и според завещанието й Густав Ароса става законен настойник на децата.

Пол продължава да пътува с кораби до Средиземно море и Полярния кръг. По-късно Густав Ароса му намира работа като борсов посредник. Това е времето, когато

Пол Гоген за пръв път открива рисуването.

Настойникът му и неговият брат притежават богата колекция от картини на френски  художници. Като съвсем начинаещ в това изкуство Пол започва да рисува заедно с дъщерята на настойника си. Той усеща, че рисуването го привлича и че то е неговото призвание. Рисуването наистина осмисля живота му, но и го

обрича на нищета.

По това време среща и Мете-Софи-датчанка, за която се жени. Бракът им е труден, тя не приема това, което той прави, а животът им в Копенхаген е постоянна борба за оцеляване.

Междувременно Пол

се отдава напълно на страстта си към рисуване.

Участва с първите си картини в Салона на изкуствата и макар че не ги одобряват, продължава да рисува. Започва и да купува картини на импресионисти, а през 1879г. участва в тяхна изложба. Едгар Дега дори купува негова картина. След три години  Гоген излага 12 картини на поредната изложба на импресионистите, като някои са във възторг от платната му, а други-не.

Гоген е принуден да напусне работата си като борсов посредник през 1883г., тъй като фондовата борса се срива, а във френската икономика настъпва тежка криза.

На 6 декември същата година се ражда Пола, петото дете на Пол и Мете. Това е и годината, в която той губи своя настойник и приятел Густав Ароса и един от малкото художници, които той цени – Едуар Мане.

Семейството все по-трудно свързва двата края. Заминават първо в Руан, а след това в Дания.

Животът в Дания не му харесва.

Пише до приятелите си в Париж, че му липсва културният живот там, че не говори езика на датчаните, не харесва семейството на Мете, а и не може да работи на открито, защото климатът е суров.

Така само след 6 месеца се завръща в Париж с 6-годишния Кловис, а другите 4 деца остават с Мете.

През следващите две години често пътува в околностите на Париж, за да търси нови пейзажи. Постепенно става известен със своя неподправен стил сред авангардните парижки интелектуалци.

Започва да мечтае за „Ателие сред тропиците”, защото „западът сега е в разпад”. Успява след много трудности да продаде на търг 30 картини и приходите са достатъчни да замине за Таити. В писмо до жена си Пол пише, че там ще може

да живее в екстаз, в мир и за изкуството.

На Таити Гоген иска да открие екзотичното, първичното, различното. Това, което така и не намира в цивилизацията.

Таитянският период от живота му е много скандален. Жени се за местно 13-годишно момиче, а след това и за още две 14-годишни. По-късно има няколко деца от любовниците си. Живее в скандали, конфликти и много алкохол.

Нарича се сам „Дивият пророк”,

но пък рисува, прави всичко, което е искал, и се стреми да открие щастието. Здравето му обаче много се влошава и се връща да се лекува в Европа.

Намира пазар за изкуството си, но и неразбиране и нови скандали. Облича се като таитянин, живее с екзотична девойка, като по този начин провокира съзнателно парижкото общество.

След две години, през 1895г., решава отново да се върне в Таити. Но вече има сифилис, здравето му е влошено, задълбочават се проблемите със сърцето. След едно пиянско сбиване чупи глезена си и той не зараства никога. Гоген започва да взема и морфин заради болките, прибавяйки го към алкохола. Изпада в дълги депресии и дори прави опити да се самоубие. От този период е известната му картина „Откъде идваме? Какви сме? Накъде отиваме?”.

„Никой не е лош, никой не е добър, всеки е и двете едновременно”-

преди да умре пише художникът. Вече се е преместил на Маркизките острови. Умира на 54г. в самота, почти сляп, останал без сили и със силни болки от предозиране с морфин и последвал инфаркт на 8 май 1903г. Малко преди са го чакали затвор от три месеца и глоба от 1000 франка, защото се застъпва за правата на местните жители пред властите и полицията.

За себе си скандалният, вечно търсещият щастието и пътя към него художник казва: „Аз съм велик и го знам, защото е така ”. И той наистина е такъв – велик. Дори да намира щастието в неща, които често остават неразбрани от другите. Но факт е, че картината му „Кога ще се омъжиш за мен?”, продадена за 300 милиона долара през 2015г., е най-скъпото произведение на изкуството за всички времена.

И ако „изкуството е или плагиатстване, или революция”, както твърди Пол Гоген, неговото е истинска революция и той жертва всичко заради него, влючително и живота си.

Материалът Пол Гоген: Скандален! Талантлив! Велик! е публикуван за пръв път на Hralupata.

Джакомо Леопарди е един от най-великите италиански поети и философи на XIX век. Известен със своите лирични стихотворения, които изразяват меланхолия, скептицизъм и безнадеждност пред живота. Леопарди е също така автор на обширни прозаични творби, като Зибалдоне – огромен дневник, в които записва своите мисли и наблюдения за различни теми, като природа, история, религия, политика, език и литература.

Леопарди е роден през 1798 г. в Речанико, малко градче в централна Италия. Той е четвъртото от десет деца на благородническо семейство, което има богата библиотека. От ранна възраст той проявява изключителен интерес и талант към ученето. Той самостоятелно изучава класическите езици, както и френски, английски, испански и немски. Чете широк кръг от автори, като Хомер, Вергилий, Платон, Аристотел, Шекспир, Монтень и Русо.

Леопарди започва да пише стихове още като тийнейджър. Неговите първи поетични опити са под влияние на неокласицизма и романтизма, които са доминиращите литературни течения в това време. Той създава цикъл от стихотворения, наречени Идили (1819-1821), които описват хармонични картини от природата и живота на простите хора. Тези стихотворения са написани в елегантен и изтънчен стил, който показва неговото знание на класическата поезия.

В следващите години Леопарди преживява серия от лични и фамилни трудности, които повлияват неговото творчество. Той става все по-разочарован от обществото и политиката на своето време. Той се мести от град на град, търсейки приятелство и признание за своята работа. Той страда от хронични здравословни проблеми, които накрая го довеждат до смъртта му през 1837 г. на 38-годишна възраст.

В последните си години Леопарди пише най-запомнящите си стихотворения, които са събрани в цикъла Цанционере (1824-1837). Тези стихотворения са изпълнени с глубок песимизъм и отчаяние, но също така и с поетична красота и музикалност. Леопарди изразява своята философия на живота, която е базирана на идеята, че човекът е обречен на страдание и несъответствие между своите желания и реалността. Той използва различни форми и метри, като сонет, ода, елегия и балада, за да представи своите визии на любовта, смъртта, природата и историята.

Леопарди е един от най-влиятелните и оригинални поети на своето време. Той е широко признат като гений на италианската литература и като един от основоположниците на модерната поезия. Неговото творчество е оказало влияние върху много други поети и писатели, като Бодлер, Ницше, Унамуно, Монтале, Кавафис и Модиляни. Леопарди е също така изследван и анализиран от множество критици и философи, които се опитват да разберат неговата сложна и загадъчна личност и мисъл.

Материалът Кой е Джакомо Леопарди? е публикуван за пръв път на Hralupata.

Десетки са посоките, в които работи роденият в обикновено селско семейство Ломоносов.

Той е учен, който прави открития в области като химия, геология, астрофизика и др. Открива закона за запазване на масата при химични реакции, конструира оптични и метеорологични уреди.

Той е и писател – пише сатири и оди, художник, историк, основател на Московския университет.

Невероятно е, че за своите 54 години живот оставя толкова значими неща след себе си.

Ранните години на руския учен

Михаил Ломоносов не е оставил автобиография или мемоари, затова се знае малко за детските и юношеските му години.

Известно е, че се ражда на 19 ноември 1711г. в с.Денисовка, Архангелска област, което днес носи името му – Ломоносово. Остава рано без майка. Баща му е беден рибар и се жени няколко пъти. Третата му избраница става злата мащеха на 9-годишния тогава Михаил.

Основното си образование Момчето получава от местния дякон. Често придружава баща си в неговите пътувания из Баренцово и Бяло море. Обича да чете, но мащехата  крие книгите му. Това и идеята на баща му да го ожени, защото вече е 19-годишен, го подтикват да избяга от къщи. Върви три седмици пеша, за да стигне до Москва и да осъществи мечтата си да учи латински език.

Ломоносов успява да се запише в Славяно-гръцко-латинската академия, подправяйки документите си и представяйки се за син на благородник. Заради облеклото и затова, че е по-възрастен от останалите ученици, непрекъснато му се подиграват. Това обаче не намалява желанието му да учи.

Благодарение на своето постоянство и изключителните си способности, Ломоносов успява да премине за 1 година програмата за 3 класа. Става запален читател на богословска литература. Чете в оригинал съчинения на гръцки и римски мислители. Самият той прави първите си поетични опити.

През 1734г. Ломоносов прекарва известно време в Киевско-Могилянската академия. След 2г. училищните власти на Славяно-гръцко-латинската академия го избират за най-добрия студент, който трябва да се обучава в Санкт-Петербургската академия на науките.

Така се прекъсва богословската кариера на Ломоносов, която дори не е започнала, за което допринася и разкритото му подправяне на документи. Затова пък започва развитието му в областта на естествените науки.

Годините в Германия

В Санкт Петербург бъдещият учен изучава математика, физика и минералогия. Според някои негови биографи той е изпратен в Марбург, Германия, за да оглавява минното дело там.

По време на трите години в Марбург Ломоносов среща не само любимия си учител Кристиан Улф, но и бъдещата си съпруга. Въпреки че заедно с другите руски студенти се сближава с немските си колеги и участва в младежки празници, за него на първо място си остава ученето и отделя цялата си стипендия за наем и за книги.

Научна кариера в родината

Михаил Ломоносов се завръща в родината през 1741г. и започва да работи в Санкт-Петербургската академия на науките и това е до края на живота му. След 4г. вече е професор по химия, след като защитава дисертацията си „За металния блясък”.

До 1748г. по негова инициатива се създава химична лаборатория, а самият той става основоположник на руската химия.

Негова е и заслугата за откриването на Московския университет през 1755г., който е първият национален университет за всички слоеве на населението. Въпреки че Ломоносов никога не преподава в него, той привлича много специалисти като преподаватели, което превръща университета след години в един от центровете на световната култура.

Научният принос на Ломоносов

През целия си живот Ломоносов насочва усилията си в различни научни области. Резултатите, които получава по време на химичните и физичните си експерименти, са забележителни  за времето си. Научните му трудове помагат за преминаването от алхимия и натурфилософия към съвременните научни методи.

Ломоносов поставя основите на кинетичната теория на газовете. Негов е законът за запазване на енергията. Успява да разгадае тайната на северното сияние и гръмотевичните бури, да направи цветни бои и цветни стъкла.

И това не е всичко. Ломоносов изучава и астрономия и открива, че на Венера има атмосфера. Той е сред първите учени, предполагащи, че Слънцето като звезда е огнена топка, където „камъните капят като вода”. Освен това внася подобрения и в отразяващия телескоп.

Успоредно с преподавателската си работа се занимава и с литературно творчество, като създава поезия за държавни събития. Редактира преводи на книги и бележки в местния вестник. Занимават го и езиковедски въпроси и създава „Реторика”, произведение, което се превръща в учебник за руския език.

В тези години произнася „Похвала за императрица Елизавета Петровна”, за което е удостоен с ранга колегиален съветник.

Основният му труд по филология е „Руска граматика”, публикуван през 1757г. В него той за първи път прави разграничение между църковнославянски и руски език, класифицира диалектите и формулира законите на руския език.

Ученият представя през 1764г. описание на различни морски пътувания в далечния Север и указание как да се премине от Сибирския океан до Източна Индия.

Макар че новата императрица Екатерина III, възкачила се на престола след смъртта на Елизавета Петровна, отначало не оценява постиженията му, все пак Ломоносов получава от нея ранга държавен съветник.

Като учен-енциклопедист Ломоносов толкова изпреварва времето си, че докато е жив, много от трудовете му са неразбрани и истински се оценяват след векове.

Личен живот

Докато е в Марбург, Германия, Михаил Ломоносов има връзка с Елизавета Цилх – дъщерята на хазайката си. Научавайки, че тя чака дете от него, сключват брак. Първата им дъщеря умира като малка, синът им Иван – също. Остават с едно дете – Елена.

За съжаление Ломоносов не успява да се порадва на внуците си. Той умира от пневмония през 1765г. Погребан е в гробището Лазаревское , намиращо се в двора на манастира „Александър Невски”.

„Който не може малко, за него и голямото е невъзможно” – една мъдра истина, изказана от големия учен преди векове.

Днес училища, улици и няколко руски университета носят името му. Летище „Домодедово”  – също, когато през 2019г. 5 млн. души в Русия гласуват за него в конкурса „Великите имена на Русия”.

В България Ломоносов е патрон на професионални гимназии по електротехника, по техника и строителство, по прецизна техника и оптика и др.

Така примерът на руския Леонардо да Винчи за постоянство и творчество остава вечно вдъхновение.

Материалът Михаил Ломоносов – руският Леонардо е публикуван за пръв път на Hralupata.

Никой не предполага, че бедното момче Максимилиан Факторович ще се превърне след години в човека, уважаван от най-големите холивудски звезди – Макс Фактор.

Максимилиан започва живота си на 15 септември 1872г.

в Лудж, град в Полша, който тогава е на руска територия, и е едно от 10-те деца в семейството. Бащата трудно ги издържа, затова Максимилиан започва да работи още на 8 г., като помага на местния аптекар. Неговият интерес към козметиката се събужда покрай ежедневното смесване на различни субстанции.

Няколко години още работи и като чирак при зъболекар, перукер, козметолог и натрупва полезни знания.

Напуска дома си на 14 г.,

за да не тежи на семейството си. Работи известно време като помощник-гримьор в Болшой театър. Впечатлителен още тогава, артистичната среда му повлиява много.

След като отбива военната си служба, Максимилиан открива в град Рязан малко магазинче. Започва да си

прави сам кремове, да изработва перуки

 и да експериментира с различни аромати за парфюми. Има голям късмет, че в града отсяда трупа артисти от Гранд опера. Младият човек трябва да са погрижи за грима на всички. Те се впечатляват много от услугите и от новаторските му продукти и

препоръчват майстора в царския двор.

Издигането на Максимилиан става много бързо, докато работи за операта и за царското семейство като козметичен експерт.

В смутните времена в началото на XX в., в които се надигат много антисемитски настроения, той започва да усеща, че заради еврейския си произход трябва да понася много ограничения. Затова решава да напусне родината си, ако иска да остане жив и да води нормален живот.

Максимилиан замисля хитър план и го осъществява с помощта на грим. Като подсилва с жълти оттенъци лицето си, той се възползва от приятелско лекарско мнение, че му трябва почивка. Заминава за Карлови Вари, макар и не много лесно, защото с него е жена му и техните три деца.

Оттам продължава пътя си към Америка,

като се превръща завинаги в изгнаник. Първо сменя името си на Макс Фактор и така започва новия си живот. Въпреки че той криел много неизвестни, поне имал професия, която била търсена.

Още същата година Макс участва със свои продукти в Световния панаир, но партньорът му го мами, краде стоката му и той остава без пари. За да прехранва семейството си, отваря бръснарница, която му служи да си създаде различни контакти с хора и да спечели последователи.

Пробивен и упорит,

през 1909г. създава „Макс Фактор”,

малка козметична компания. Междувременно получава и много сътресения в личния си живот. Скоро след като ражда четвъртото им дете, жена му умира. Отчаян, че децата му остават без майка, Фактор сключва брак също с полски емигрант – Хума Срадковска. Тя ме ражда син, Луис, но след година се развеждат. Водейки дълга съдебна битка, той печели попечителство на всички свои деца.

През 1908г. Макс Фактор се жени за трети път за Джени Кук, негова съседка. Скоро след това всички заминават за Лос Анджелис, а там той се грижи за вече 8-те си деца. Тук започва неговото

изкачване към върха.

Масовите жени по това време не носят грим, а само актрисите, изпълнителите в операта и леките жени. Никоя дама не се гримирала, тъй като това се считало за упадъчно поведение. Холивуд обаче променя всичко. Гримът, използван в киното, тогава бил тежък и нетраен, а и скъп. За щастие на Фактор, в неговия магазин един ден влиза млада актриса. Тя изпробва продуктите му, а когато се явява на снимки, режисьорът се впечатлява от факта, че под прожекторите гримът не се е разтекъл.

„Магическият” грим на Макс Фактор

бързо става известен, а творческите постижения на Макс в тази сфера следват едно след друго. Той въвежда правилата, според които гримът трябва да се съобразява с формата на лицето, цвета на кожата и косата. Негов е терминът make up, тъй като той рисува лицата по възможно най-добрия начин.

Всички актьори искат да пробват „гъвкавия” му грим, а продуцентите изключително много харесват перуките му от естествена коса. Така възниква и идеята на Макс Фактор, че всяко едно момиче може да изглежда точно като филмова звезда, стига да използва неговата козметика. Той често казва, че трудно понася, когато жените изглеждат тъжни и некрасиви.

Със своята машина, наречена „Калибратор за красота”, той измерва пропорциите на лицето и после предлага подходящите продукти.

Създава пудра в кутийка, вдъхновен от цветното кино, като тя му отнема 2 г.

Водоустойчивата спирала, червилото,

лакът за нокти и др. днес дължим на Макс Фактор. Той създава и първите изкуствени мигли и известната златна перука на Марлене Дитрих. Но най-популярен става фон дьо тенът, който заради своята лекота се носел от актрисите и в ежедневието и навлиза и сред масовите потребителки.

Макс използва славата на клиентите си, за да рекламират продуктите му. Негов успешен експеримент се оказва платинено-русият цвят на косата на Джин Харлоу, който остава много модерен и до днес.

Той именно съветва Клара Боу по какъв начин да си нанесе червилото, за да се получат легендарните й сърцевидни устни.

В бизнеса на баща си

през 20-те години на миналия век се включват Дейвис и Франк. Първият заема поста генерален мениджър на компанията, докато Франк помага при разработването на нови козметични продукти.

За заслугите си Макс Фактор получава звезда в холивудската Алея на славата,

както и Оскар заради безспорния си принос в кино грима.

За съжаление Макс Фактор почива твърде рано, на 59-годишна възраст. Оставя след себе си изградена козметична империя. Тя е наследена от сина му Франк. Той започва да се нарича Макс Фактор-младши и продължава да създава нови продукти за красота, следвайки бащината традиция, като водоустойчив грим, лак за коса, четчица за вежди и др., а сред неговите клиентки са такива като Мерилин Монро, Грета Гарбо, София Лорен и др.

Историята на Макс Фактор звучи като приказка. Бедното еврейско момче стига върха на славата и нещо повече – всяка жена по света е чувала неговото име, превърнало се днес в марка.

Материалът Макс Фактор: мъжът, който подари грима на жените е публикуван за пръв път на Hralupata.

Певецът на шотландската самобитност е авантюрист и бохем, обича любовните приключения и възпява много жени в поеми.

Робърт Бърнс е национален герой за шотландците и те празнуват рождения му ден с тържествена вечеря, а в наши дни се отбелязва като Национален празник на Шотландия.

Подобно на много гении, Бърнс умира твърде рано, едва на 37г., в голяма нищета. Но затова пък краткият му живот е наситен с много събития.

Робърт е първото от седемте деца

на скромно фермерско семейство. Роден е на 25 януари 1759г. в Западна Шотландия, в селцето Алоуей. Баща му Уилям Бърнес е градинар и след дълги години работа успява да си наеме парцел, построява си къща и на 40г. се жени за Агнес Браун – 25-годишно скромно и работно момиче, сираче.

Бащата съжалява за липсата си на образование цял живот, затова наема учител от съседното село за малкия Робърт. Момчето учи при него близо три години  и впечатлява всички с изключителната си памет и отличния си правопис.

По-късно семейството се мести в друга ферма. Робърт живее изолирано, почти през цялото си детство работи наравно с възрастните. Това води до претоварване на сърцето му, а се предполага, че е имал и вроден ревмокардит.

Въпреки недоимъка, бащата вижда колко способен е синът му и отново го изпраща при предишния му учител да изучава френски език, а междувременно момчето вече е овладяло до съвършенство английски език.

Започва да пише стихотворения още като ученик. Благодарение на майка си се запознава отрано с очарованието на шотландските балади. Затова избира да пише собствените си стихотворения повече на родния си шотландски език, отколкото на английски, смятайки шотландския за по-музикален и образен.

„Така любовта и поезията започнаха за мен”

На 14-годишна възраст Робърт се влюбва в Нели Килпатрик – момичето, с което работи на полето, и написва за нея първата си песен. Когато е на 15г., баща му го изпраща в едно училище за проучване на земята, което се намира в рибарско село. Там момчето написва още страстни стихове за друго хубаво момиче. До края на живота си ще има множество любови.

След година прекъсва обучението си, защото семейството му се мести в нова ферма. Цяла седмица Робърт се занимава с тежък земеделски труд, а в неделя ходи на уроци по танци и да рецитира в механата, където намира много почитатели на стиховете си за живота на фермерите.

На 22г. влиза в масонска ложа,

която го привлича с идеите си за равенство и взаимопомощ.

През 1784г. бащата на Бърнс умира и той се мести отново на нова място. Става така, че се влюбва този път в прислужницата Елизабет, която му ражда дъщеря. Той не иска да се жени за нея, но е съгласен да отгледа детето. Пуританското общество е възмутено от случилото се.

По-късно любителят на женска красота  Бърнс се запознава с Джийн Армър и двамата сключват сами брачен договор по стара шотландска традиция. Бащата на Джийн  обаче ги разделя, когато разбира, че тя е бременна, и я принуждава да напусне града. Робърт е толкова покрусен, че дори иска да замине за Ямайка, но не го прави.

Междувременно Бърнс, който отдавна е променил фамилията си Бърнес, успява да издаде първата си книга със стихотворения с помощта на един собственик на земя. Само след седмица

27-годишният фермер – поет става известен.

Той отива в Единбург, където впечатлява с образованието и с добрите си маниери, макар че е почти самоук във всичко. Издадените книги носят на Бърнс определен доход. Той се опитва да инвестира във ферма, но загубва всичко. От 1791г. основният му източник на доходи е работата му като събирач на акцизи в Дъмфис.

Робърт Бърнс е висок, има обаятелно лице и красиво телосложение. Писателят Уолтър Скот пише за него като за „силен и здрав” млад мъж, „с недодялани, но не клоунски маниери”. Харесва жените и те го харесват. Има три извънбрачни дъщери от случайни връзки.

Но през 1788г. се жени

най-после за дългогодишната си любовница Джийн. Тя му ражда близнаци. От нея има общо 9 деца, но оцеляват само 3.

Семейният живот обаче не ограничава Бърнс в похожденията му. Поредната жалба за бащинство се появява през 1791г. от кръчмарката Ан Парк. Джийн слага край на тази афера, а детето – третата извънбрачна дъщеря на Бърнс, взема да отгледа, защото Ан умира при раждането.

От 1787г. до края на живота си Бърнс помага на Дж.Джонсън – полуграмотен гравьор и любител на шотландски песни, като редактира събрани шотландски текстове за включването им в първия брой на The Scots Museum.

Когато избухва Френската революция, тя е приета с възторг от Бърнс. Но срещу него се натрупват и много доноси в службата относно свободолюбивите му идеи. Той е предупреден да мълчи, а точно тогава се е надявал на повишение.

Но никой не може да потисне желанието му за повече свобода на народа, повлияно от републиканските идеи. В много от своите политически сатири и епиграми Бърнс

утвърждава принципите на плебейско-демократичния морал

и изразява презрителното си отношение към коронованите лица на Великобритания.

Неслучайно Бърнс е смятан за представител на романтизма. В стиховете си той разрешава обаче централната тема за злото в света без мистика. Като истински представител на своя народ, свързан със земята, неговият здрав разум и солен народен хумор не позволяват в романтичната му поезия да се появят „зли духове”.

Стиховете на Бърнс и днес грабват читателя със своята игривост, простота и музикалност.

„Понякога стискам от мъка пестник, но бой е живота, а ти си войник”

Недохранването и непосилната работа в младежките години, вроденото му сърдечно заболяване и в последствие появилият се ревматизъм, събарят Бърнс на смъртно легло през 1795г.  Дори тогава един търговец идва да иска дължимите си 7 лири. Дава ги приятел на поета – издателят Джордж Томпсън.

Така Робърт Бърнс умира в нищета, а малко след това Джийн ражда поредното им дете.

След смъртта на поета му издигат паметник и по този повод майка му тъжно отбелязва: „Ах, Роби, ти им искаше хляб, а те ти дадоха камък!”

Материалът Робърт Бърнс – шотландският майстор на словото е публикуван за пръв път на Hralupata.

Но 32-годишният тогава русокос викинг Фритьоф Нансен поема предизвикателството с думите: „Ще оцелея ли? Нека боговете решат!”

Нансен, който е не само полярен изследовател, но и зоолог, океанограф, философ, писател и хуманист,

още в детството си

проявява страст  към скиорството, в което постига много успехи и с което ще продължи да се занимава много години.

Фритьоф Нансен е роден близо до норвежката столица Осло през 1861г. Неговите предци идват от Дания. Когато родителите му се женят, за всеки от тях това е втори брак.

Баща му, отец Балдур, е на 41г., а Аделаида, майка му, е на 26. Карането на ски в семейството е едва ли не издигнато в култ и Фритьоф стъпва на тях още 2-годишен. Родителите не купуват на него и на брат му играчки и той сам си прави дървени лъкове, въдици и др. На 18г. е световен рекордьор на ски бягане.

Започва да учи за зоолог,

след като се отказва да става военен, каквото е желанието на баща му. Тъй като обича природата, най-подходяща за него е тази специалност.

На 20г. се качва на кораба „Викинг” за своята практика. Екипажът на кораба пътува в Гренландско море и се занимава с лов на тюлени, а Нансен изучава навиците на тюлените. Докато е на кораба, младежът провежда още редица наблюдения. Едно от нещата, които го впечатляват е, че ледените късове носят пръст и дървета от Сибир чак до родните му брегове. Замисля се, че щом ледът се носи постоянно, това може да послужи за експедиционни цели.

Научните си занимания

Фритьоф Нансен продължава  и след като се завръща от Арктика. Чете много, научава няколко чужди езика и дори започва да рисува. Това е времето на първите му научни публикации и на първите му романтични връзки.

Нансен замисля проучване на Гренландия още докато е на борда на „Викинг”. Той започва подготовка за експедицията през 1877г. Защитава докторската си десертация няколко дни, преди да замине.

Нансен иска финансиране от правителството, но то отказва да дава пари за пътуване на частно лице само заради удоволствието. Учените обаче подкрепят ентусиаста, а датски предприемач осигурява средствата.

Така Фритьоф Нансен събира екип от скиори и опитни ловци. Потеглят на 2 май 1888г. и се завръщат след една година. Посрещат ги като герои. Нансен е удостоен с медали и написва две книги. Успехът на тази експедиция е и повод за основаването на Норвежкото географско дружество през 1890г.

Това е периодът, когато Нансен за пръв път започва да дава ясен израз на хуманните си възгледи, като призовава към прекратяване на колониалното потисничество на Гренландия и лишаването на ескимосите от възможностите на цивилизацията.

Работата като зоолог в Парма и в Неапол не задоволяват авантюриста Нансен. Дългите часове в лабораторията го карат все по-често да мечтае за приключения. И понеже живее в динамично време, в което се появяват нови технологии, на него му хрумва безумната според тогавашното общество идея

за покоряване на Северния полюс.

Желанието му е толкова силно, че дори е готов да потегли сам. Първо създава семейство с Ева Сорс – красива скиорка и известна със своето мецособрано.

Веднага след сватбата Нансен споделя идеята си с Норвежкото географско дружество. Започват подготовка, като събират пари за построяването на кораб. Част от екипировката Нансен измисля сам. Наричат кораба с името „Фрам” , означаващо  „напред”. Той трябва да е малък и много здрав, за да устои на леда.

Пътуването започва на 24 юни 1893г. с екипаж от 13 норвежци. Със себе си Нансен е взел 600 подбрани книги и много шоколад против меланхолията. До Новосибирските острови дебел лед спира кораба. От септември до лятото  на 1894г. се движат по 1,6 миля на ден. Тогава Нансен решава да продължи с шейни. Взема един спътник, три шейни и 28 кучета.

Изпитват големи трудности. Само на около 400 км от Северния полюс са принудени да останат да презимуват на о-в Джаксън в землянка, направени от моржови кожи и камъни.

В края на май 1896г. двамата изследователи потеглят отново и срещат Фредерик Джонсън – английски изследовател. От неговата база Нансен отлита за родината си, а след седмица „Фрам” пристига с останалите от екипажа.

Завръщането на Нансен се превръща в национален празник.

Въпреки че не успява да достигне Северния полюс, ползите от експедицията са много. Става ясно, че няма земя в зоната на полюсите. Инженерното решение на Нансен за апарат, който едновременно да готви и да топи лед, също е ценно и се ползва до днес.

В следващите 10г. Нансен, станал вече професор, се заема да подготви доклад за проведената експедиция и го прави в 6 тома.

Пътешественикът не спира дотук, а веднага планира нещо друго – пътуване до Южния полюс.

Не осъществява идеята си, защото през 1905г. се променя политическата обстановка. Норвегия става независима от Швеция и той,  вече като авторитетна фигура, започва да защитава правото на самоопределение на своите сънародници. Става

активен в политиката и дипломацията.

През 1922г. започва да изпълнява длъжността върховен комисар в Обществото на народите, като отговаря за бежанците. Негова е идеята за специален документ, с който те могат да пътуват без спънки и да се заселват, където пожелаят. Този Нансенов паспорт, както го наричат, помага и на българските бежанци, депортирани по време на Гръцко-турската война, да се завърнат.

Същата година Фритьоф Нансен

е удостоен с Нобелова награда за мир

точно заради закрилата си над беззащитните.

Инфаркт прекъсва живота му на 13 май 1930г. Прахът от кремираното му тяло заравят под едно дърво в градината. Дъщеря му Лив пише, че е нямало речи, а е звучал романсът на Шуберт „Смъртта и момичето”, който често му е пеела Ева.

Днес името на Нансен носят над 25 обекта само в Арктика и Антарктика. Кратери Nansen има на Марс и Луната, а в астероидния пояс лети малката лента Nansenia.

В наши дни дръзкият приключенец Нансен сигурно щеше да пожелае да лети в Космоса. Защото „ако в човек умре жаждата за знания, той престава да бъде човек”.

Снимки: www.lostbulgaria.com

Материалът Фритьоф Нансен: последният викинг е публикуван за пръв път на Hralupata.