След 23 месеца Достоевски все още не е написал нито ред. Френският писател Стендал му предлага да диктува романа си, както той е направил с “Пармският манастир”. На Достоевски му допада идеята. По това време в Русия има школа по диктовка. Най-талантливият ученик на училището е младо момиче от шведски произход на име Анна Григориевна Сниткин. Момичето казва, че ще се гордее с тази задача и започват да пишат творбата с Достоевски.

В последния ден Достоевски завършва романа и бърза да го предаде, но Стеловски е затворил офиса си, за да предотврати предаването. По това време в Русия няма нотариуси. Нотариалните задължения се изпълняват от служители на полицейското управление.

Достоевски успява да завери ръкописа в полицейския участък, но по-късно се съдят и печели делото срещу Стеловски. За да отпразнува победата, като всеки руснак Достоевски организира парти с много водка, на което кани и Анна.

По-късно същата вечер Достоевски казва на младото момиче: „Искам да разбера мнението ви за нещо“.

Тази ситуация ласкае гордостта на младото момиче.

„С удоволствие, само недоумявам какъв съвет бих могла да ви дам.“, отговаря тя.

Достоевски добавя: „Опитвам се да напиша роман. Главният герой на романа е ужасен човек… Човек, който страда от епилептични припадъци, пристрастен е към хазарта и не се колебае да си създава врагове. Този мъж се влюбва в момиче, доста по-младо от него. Мислите ли, че би било реалистично, ако трябва да напиша предложение за брак, между тези двама души?

Момичето отговаря кратко: „Приемам вашето предложение за брак, господин Михайлович…“

Романът, който пишат заедно, е “Играчът на рулетка”.

Анна описва живота си с Достоевски в книга, където споделя: „Нямах ослепителна красота, нямах нито особен талант, нито изключителна интелигентност, бях получила просто образование. Въпреки това получих огромно уважение от един интелигентен човек с невероятни способности. Фьодор ме обожаваше.“

На смъртния одър на Достоевски и признава: „Анна, споделих най-тъжните и най-радостните си спомени с теб. С теб преодолях трудности, които не можех да преодолея сам. Искам да запомниш, че те обичах с голяма страст. Никога не съм ти изневерил нито веднъж .. дори и в мислите си.“

Материалът Облогът на Достоевски, който му донесе любовта е публикуван за пръв път на Hralupata.

В един от поредните си работни дни той обаче влязъл с угрижен вид в дома на човека и започнал мълчаливо да се преоблича за работа.

Домакинът забелязал, че нещо не е наред, и от любезност го попитал:

– Днес не ми изглеждаш много добре. Да не се е случило нещо лошо?

– Ами… какво да ти кажа. Проблеми. Звъняха от банката. Просрочил съм си кредита. Трудно се живее, но какво да се прави… – казал майсторът и подновил работата си от предишния ден.

Той работил известно време, след което излязъл от банята и притеснено се обърнал към работодателя си:

– Много ми е неудобно да ти го кажа, но смятам днес да не работя повече. Изгоря ми бормашината. На доста години беше и ще се наложи да я сменям вече. Съжалявам, ще се постарая утре да продължа работата си.

Той излязъл, но не минали и 5 мин., когато се върнал с още по-разстроен вид:

– Явно днес никак не ми върви – казал той. – Сега пък колата ми отказа да запали. Неудобно ми е, но може ли да ме закараш до вкъщи?

– Е, как няма да те закарам. Няма никакъв проблем. Хайде, идвай и да тръгваме – с разбиране отговорил другият мъж.

По време на пътуването майсторът седял, без да продума, нервно мачкайки каскета си. Той живеел в малък квартал накрай града. След като пътували около 15 мин., пристигнали до малката му спретната къща.

Майсторът слязъл и настоял спътникът му да влезе за малко вътре.

– Искам да ти благодаря за това, че ме разбра и ми помогна. Нека да те почерпя поне с едно кафе и да се запознаеш със семейството ми.

Мъжът, наел майстора, приел искрената покана на майстора и тръгнал след него през двора. Докато се приближавали към къщата, майсторът неочаквано спрял пред малко дръвче и докоснал с двете си ръце едно след друго няколко клончета.

Когато се спрял пред входната врата, по лицето му нямало и следа от тревога, а напротив – усмихвал се. Поздравил радостно жена си и целунал децата си, които се втурнали да го посрещнат. Сякаш не бил същият, цялото напрежение от лицето му било изчезнало.

Гостът се запознал със съпругата на майстора, постоял малко, колкото да изпие кафето си и да поговорят. Станало късно и той трябвало да си тръгва. Домакинът го придружил до колата му, за да го изпрати.

Мъжът не бързал да седне в колата. Мъчела го някаква мисъл и той все пак решил да попита нещо домакина си.

– Много се извинявам за любопитството си, но ми е много интересно какво направи с дръвчето пред дома си. Някакъв ритуал ли беше това с докосването?

– О, няма нищо. Това дърво за мен е дърво на проблемите – отговорил майсторът с усмивка. – Всеки от нас си има проблеми, а се случва например в ден като днешния те просто да следват един след друг. Но защо трябва да ги нося вкъщи и да товаря и близките си с тях? Затова когато се прибирам вечер вкъщи, аз съм си нарекъл това дърво за тях и ги окачвам по клоните му. После се помолвам на Бог да има грижата за тях. А на сутринта, когато изляза, пак си ги вземам. Може и да не ми повярваш, но сутрин те вече не са така големи, колкото ми се е струвало предишната вечер.

Сигурно се питате как ли е реагирал мъжът, слушайки за дървото на проблемите. Ако е разбрал дълбокия смисъл на казаното, сигурно би изказал възхищение от идеята, а след това и сам би започнал да практикува същото – да си нарече дърво на проблемите и вечер „да оставя” ежедневните си проблеми на него, а сутрин да ги „взема” – вече много по-малки и незначителни.

Ако пък не е успял да разбере смисъла на казаното, от учтивост просто би замълчал, но би си помислил, че майсторът му е много странен и се държи доста налудничаво.

Но по начина, по който реагира, след като разбира за това какви беди са сполетели майстора му, по обратния път към къщи сигурно би размишлявал, докато шофира, за това, че всеки има проблеми- и големи, и по-малки. Понякога те следват толкова бързо един след друг, че човек не може да си поеме дъх, за да посрещне адекватно следващия.

Но истината е, че каквото и да правим, най-важното е да решим за себе си как да посрещнем ежедневните проблеми.

Дали да изпаднем в отчаяние, или да се борим да ги преодолеем.

Дали да се оплакваме и да се самосъжаляваме, или да търсим изход.

Дали да товарим с тях близки и приятели, или просто да понесем отговорността да се справим.

Най-важното е да не се поддаваме на отчаяние и да потърсим решение, а то винаги съществува. Не е нужно да се прибираме вкъщи изнервени и стресирани и да изкарваме всичко на семейството си. Никой от близките ни не е виновен, че не ни е провървяло в нещо: че колата се е повредила, че кредитът е просрочен, че сме изгубили ценен документ, че сме останали без работа и т.н.

Винаги има изход и винаги има решение. Проблемите, големи и малки, могат да бъдат решени, разбира се, и с помощта на семейството ни, но без излишно напрежение и драми. А ако отлежат през нощта на нашето „дърво на проблемите”, на сутринта със свежа мисъл можем да намерим най-доброто решение за всеки проблем.

Нали и народът още преди векове е разбрал, че „Утрото е по-мъдро от вечерта”. Просто ни трябва спокоен размисъл и вяра, че има изход от всяка ситуация. Може да отнеме повече време и повече усилия от наша страна, но трябва да бъдем търпеливи. Трудностите каляват волята и характера, а когато човек трябва да преодолее някакво изпитание, му трябва сила и упоритост, за да не се отказва.

Просто трябва да бъдем уверени в себе си и да приемем, че проблемите са част от чудото, наречено живот, а той е пълен с изненади – и добри, и лоши.

Материалът Как да направим по-лека срещата с проблемите е публикуван за пръв път на Hralupata.

След поредната безсънна нощ той поел в ранни зори към дълбоката пропаст в края на града. Но там вече имало някой.

На един камък бил седнал възрастен мъж и се наслаждавал на свежото утро.

Старецът погледнал мъжа и веднага разбрал по изражението му с какви намерения е дошъл край пропастта. Ето защо с благ глас го попитал какво го води насам.

Мъжът обаче вътрешно се подразнил от въпроса и от това, че на мястото вече има някой. Дори за миг си помислил дали да не си тръгне, но после все пак поседнал до стареца, за да направи, каквото е намислил, след тръгването му-

На въпроса на стареца едвам промълвил, че е дошъл на разходка,  и попитал:

–  И ти ли обичаш разходките сутрин?

-Аз ли? Да, но тук съм да посрещна изгрева и да благодаря на Господ, че още съм жив, че мога да вървя, да се радвам на красотата около мен… – отговорил възрастният човек.

Въпреки нежеланието си за разговор точно тук и в този момент, мъжът все пак не се стърпял и с горчивина споделил:

– Е, късметлия си… Животът ти сигурно е бил спокоен и щастлив. А моят е така черен, че вече не ми се живее… Съдбата никак не е благосклонна към мен и няма за какво да благодаря.

– О, синко, не знам какво разбираш под спокоен живот, но нека ти кажа какъв беше моят. Когато бях като теб, бях постигнал всичко, за което мечтае всеки млад човек – луксозен дом, красива жена, успешен бизнес, много приятели. Мислех си – това е, имам всичко, каквото искам. Дори не допусках, че може да го изгубя някога. Но това стана. Само за една година от перфектния ми живот не остана и помен. Но какво да ти кажа, сега мога само да благодаря на Бог за всеки един миг от осемдесетгодишния си живот.

– Но какво стана? – с интерес попитал младият мъж и като че ли се оживил.

– Какво ли? Всичко започна с една неразумна сделка, след която последваха много финансови загуби, докато накрая бизнесът ми пропадна и затънах в големи дългове. Трябваше да продам всичко, което имам, за да ги изплатя. Остана ми съвсем малка сума, която ми стигна да преживея няколко месеца. Естествено съпругата ми се изнесе и по-късно се омъжи за мой близък приятел. Изгубих и приятелите си. Сигурно се страхуваха, че ще им искам пари и се разбягаха. Пък бяхме вече и от различни категории. От всички тези проблеми пострада здравето ми. Мъчеше ме безсъние, имах сърдечни проблеми…

– О, Боже! – не издържал и възкликнал мъжът, слушайки вече с любопитство събеседника си. – Наистина много ви се е дошло… Но какво стана? Как успяхте да се справите?

– Знаеш ли, после разбрах, че всъщност това е било за добро. Тогава бях много отчаян, не виждах вече смисъл да живея. Но веднъж, докато се скитах безцелно по улиците, случайно се засякох със стар приятел от детството. Беше дошъл по работа в града и ми каза, че живее в малко село до морето, където има ресторантче на плажа. Той ме покани на гости и аз приех, тъй като и без това нямах вече работа в големия град.

Когато пристигнахме в селото, той разбра от мен какво съм преживял, предложи ми да живея там и да му помагам. И аз се съгласих.

Така заживях нов живот, съвсем различен – без удобства, без лукс, без партита. Дните в селото бяха едни и същи и много спокойни. Обикнах вечерните разходки край морето, късните разговори на чаша вино с приятеля си. Дали от морския въздух, или от чистата храна, а сигурно и от двете, но здравето ми се подобри. Аз даже и не помислях да се връщам към предишния си живот. Вече не бързах за никъде, хранех се здравословно, срещнах нови приятели. И най-вече имах много време да преосмисля кое е важно в живота ми. И стигнах до заключението, че ако имаш много, това често е непосилен товар в живота. Че си заслужава да имаш малко истински приятели – един или двама, отколкото двадесет фалшиви ласкатели. Че по-простият начин на живот те кара да дишаш по-леко, а с по-малко товар можеш да вървиш по-лесно.

Затова, синко, идвам от време на време тук, в този град, в който изгубих всичко. И всеки път благодаря на Бог, че позволи това да стане. Защото така аз разбрах какво значи истински живот, научих се да бъда търпелив и смирен. И тук, на тази скала, си спомням как преди време от ръба на пропастта пред себе си видях най-прекрасната гледка. Може би сега нямаше да съм сред живите, ако не бях изгубил преди време всичко. Не знам…

Младежът слушал историята на стария човек с голямо внимание и сърцето му се изпълвало с надежда. В ума му нямало и следа от мисълта за самоубийство.

– Радвам се, че ви срещнах тук – искрено казал той на стареца. – Мога само да ви благодаря, че споделихте с мен историята си. Мисля, че точно сега се нуждаех от нещо такова.

– На мен също ми беше приятно, че се срещнахме – отвърнал възрастният човек. – Но искам да ти кажа на сбогуване още нещо. Недей забравя, че винаги е най-тъмно преди изгрев.

За случаи като този народът мъдро казва следното: „Всяко зло за добро”.

А азербайджанският писател и журналист Елчин Сафарли в книгата си „Ти ми беше обещан” разсъждава, че съдбата ни подхвърля дилеми непрекъснато. А тогава винаги се налага да избираме. Когато изгубим едно, получаваме на негово място друго. „По дяволите всички приказки за хармония. Тя не съществува. Просто има баланс между изгубено и придобито” – категоричен е Сафарли.

И ако сме щастливи от придобитото, макар и получено след много загуби, можем да стоим на ръба на пропастта, без непременно да скачаме в нея, а просто да се наслаждаваме на гледката.

Материалът Надежда има и на ръба на пропастта е публикуван за пръв път на Hralupata.

Той живееше в дворец на име Брейдаблик със съпругата си Нана, богинята на растителността. Той беше толкова чист и безгрешен, че никоя лъжа или зло не можеха да преминат през стените на неговия дом. Балдур беше обичан от всички създания в деветте свята и никой не желаеше да му причини вреда.

Един ден обаче Балдур започнал да сънува страшни неща за своята смърт. Той споделил кошмарите си с родителите си и другите богове. Те се притеснили за неговата съдба и решили да предприемат мерки за защита. Майка му Фриг отидела при всички елементи на природата – огъня, водата, въздуха, земята, животните, растенията и дори камъните – и ги помолила да не нараняват сина и. Всички й дали своята клетва, освен един – имелът. Фриг пренебрегнал имелът, защото го смятала за безвреден.

След като Фриг завършила задачата си, тя се върнала в Асгард и разказала на другите богове за успеха си. Те се зарадваха и решиха да направят игра от това. Те хвърляха различни предмети върху Балдур, за да видят как той оставаше непокътнат от всичко. Балдур се забавляваше и смяташе това за забавление.

Но имаше един бог, който не споделяше тази радост – Локи. Локи беше известен като хитрия и измамливия бог, който често правеше пакости на другите. Той не обичаше Балдур и решил да го убие. Той открил за пропуска на Фриг и решава да го използва за своя план.

Локи се превъплати в старица и отиде при Фриг. Той я попитал за играта на боговете и защо Балдур е неуязвим. Фриг му разказала за клетвите, които е взела от всички създания, но споменала, че е пропуснала имелът. Локи се усмихнал зловещо и се разделил с нея.

Локи намерил имелът и го изрязал. Той направил от него остра стрела и я дал на Ходур, слепият полубрат на Балдур. Локи му казал, че той също може да участва в играта и да хвърли стрелата върху Балдур. Ходур не знаеше за злия план на Локи и прие предложението му. Локи насочил ръката му и Ходур изстрелял стрелата. Стрелата прониза гърдите на Балдер и го уби на място.

Всички богове бяха шокирани и опечалени от тази трагедия. Нана, съпругата на Балдур, умряла от скръб до него. Один изпратил своя син Хермод да попита богинята на подземния свят Хел дали може да върне Балдур обратно. Хел казала, че ще го направи, ако всички създания плачат за него.

Боговете отидоха при всички живи и мъртви неща и ги помолиха да плачат за Балдур. Всички го направиха, освен един – Ток, старицата, която всъщност е Локи. Тя казала, че няма да плаче за Балдур и че той заслужава да остане в подземния свят. С това тя разрушила последната надежда за възкресението на Балдур.

Боговете бяха ядосани и потърсиха Локи. Той успя да избяга и да се скрие, но накрая беше хванат и наказан жестоко. Той беше привързан към скала с кожата на сина си Нарфи, а другият му син Вали беше превърнат в вълк. Едина змия беше поставен над главата му и капеше отрова в очите му. Само жена му Сигин останала до него и прибирала отровата с чаша.

Смъртта на Балдурбеше един от знаковете за началото на Рагнарок – краят на света, в който всички богове щяха да умрат в епична битка с гигантите и други зли сили. Само няколко богове щяха да оцелеят и да започнат нов свят, който щеше да бъде по-мирен. Балдур щеше да бъде един от тези оцелели богове и щеше да стане новият лидер на новото поколение.

Снимки: wikipedia.org

Материалът Скандинавска легенда: Балдур синът на Один е публикуван за пръв път на Hralupata.

Богаташът попитал възрастния човек:

-Не ви ли е студено, че не носите топли дрехи?
Старецът отговорил:

-Нямам топли дрехи, но съм свикнал да преживявам с тези, които имам.
Богаташът го съжалил:

-Изчакайте тук! Сега ще отида до къщата си и ще ви донеса топли дрехи.
Горкият старец бил толкова щастлив и обещал, че ще го изчака.
Милиардерът влязъл в къщата, но веднага забравил за стареца.
На сутринта той си спомнил онзи беден старец и излязъл да го потърси, намерил го мъртъв, замръзнал от студ.
А старецът бил оставил бележка:

„Нямах топли дрехи, но имах сили да се боря със студа, защото бях свикнал с това, но когато обещахте да ми помогнете, повярвах на обещанието ви и часовете минаха в очакване и така загубвах силата си да се съпротивлявам.„

Въпросът не е да накараш някой да ти повярва, а да не го разочароваш, че ти е повярвал! Не обещавайте нищо, ако не можете да спазите обещанието си. То може да не означава нищо за вас, но за другиго може да е „целия му свят“!

Via Доби Христова

Материалът Старецът и богаташът е публикуван за пръв път на Hralupata.

Една вечер един мъж се прибира от работа и намери жена си да плаче в кухнята. Той я попита:

– Какво става, скъпа? Защо плачеш?

– О, драги! – каза тя. – Днес бях на пазара и видях едно прекрасно куче. Беше толкова сладко и мило, че не можех да устоя и го купих.

– И? – попита той.

– И… – продължи тя. – Когато дойдох вкъщи, го пуснах в градината да се разхожда и да се запознае с нашите други животни. Но не знаех, че е ловджия!

– Ловджия? – повтори той.

– Да! – каза тя. – Защото веднага се хвърли върху нашата кокошка и я изяде!

– О, не! – извика той. – Това е ужасно! Какво ще правим сега?

– Не знам… – отвърна тя. – Може би трябва да го върнем на продавача?

– Добра идея! – каза той. – Ама как ще го намерим?

– Е… – каза тя. – Той ми даде една картичка с адрес и телефон.

– Дай ми я! – каза той и я взе от ръката й.

Той погледна картичката и прочете:

„Петко Петков
Продавач на ловджийски кучета
ул. „Ловджийска“ No 13
тел. 0888 888 888″

Той подаде картичката обратно на жена си и рече:

– Скъпа, имам лоша новина за теб…

– Каква? – попита тя.

– Това не е куче… Това е лисица!

Материалът Притчата за ловджийското куче е публикуван за пръв път на Hralupata.

Купил си пътешественикът пътеводител и решил да обходи всички замъци. Забелязал, че за всеки от тях в самия пътеводител било отбелязано кои дни и часове ще бъдат отворени за туристи.

Направило му впечатление специалното предложение, озаглавено „Екскурзията на твоя живот”. Имало и снимка на наистина изключително красив замък. Заинтересуван от предложението, човекът решил, че непременно трябва да се възползва от него. Прочел още, че поради причини, които ще станат ясни по-късно, не е нужно да се предплаща за екскурзията, но се изисква предварителна уговорка за деня и часа на посещение. Все повече заинтригуван от необичайните изисквания, човекът побързал да се обади, за да уговори посещението си.

На другия ден в уговореното време той отишъл пред замъка, където бил посрещнат от любезен портиер. Човекът не забелязал туристи навън и попитал дали другите са влезли вече в замъка.

– Какви други? Този замък се посещава индивидуално и не е предвиден екскурзовод – му казал портиерът.

Самият той разказал на единствения посетител историята на замъка. Не забравил да обясни подробно всичко за ценните картини, за намиращите се на втория етаж рицарски доспехи, за старинните оръжия в малката зала под стълбите, за мрачните подземия и просторните официални зали.

След като разказал всичко, портиерът подал на човека една лъжица и му казал да я държи с едната си ръка.

– За какво ми е тази лъжица? – учудено възкликнал пътешественикът.

– В този замък няма входна такса и разходката из него е напълно самостоятелна. Все пак екскурзията има цена. Всеки посетител получава лъжица, пълна с фин пясък, който е 100г. Когато свърши обиколката, останалият в лъжицата пясък се претегля. Колкото грама са разсипани, толкова паунда заплаща посетителят.

– Но аз може да не разсипя нищо. Тогава какво ще стане? – попитал човекът.

– Е, тогава екскурзията ви ще бъде безплатна.

Колкото и да бил учуден от условието, човекът си помислил, че е много забавно. Взел пълната с пясък лъжица и тръгнал да обикаля из замъка.

Тъй като бил сигурен, че ръката му няма да трепне, човекът все гледал в лъжицата, докато се изкачвал по стълбите. Не се решил да влезе в залата с доспехите, защото поради откритите помещения се страхувал, че от вятъра част от пясъка ще се разсипе. Продължил към залата, където били изложени оръжията, но имало перила, които трябвало да прескочи, за да ги разгледа. Пак го спряла мисълта за пясъка и той се задоволил да разгледа оръжията само отдалече.

И така човекът вървял с тази лъжица, но пропуснал много места. Затова пък бил доволен, че успял да запази всичкия си пясък. Горд със себе си, той отишъл пак на входа, където го чакал портиерът с везна в ръцете. Той претеглил внимателно пясъка и възкликнал:

– Браво! Загубили сте само половин грам. Моите поздравления! Няма да заплатите нищо за посещението си.

– О, много благодаря! – се усмихнал екскурзиантът.

– Е, кажете сега, доволен ли сте от обиколката?

Туристът малко се поколебал какво да отговори, но не искал да скрива истината.

– Честно казано, не особено. Постоянно мислех за пясъка и не можах да разгледам много забележителности.

– Така ли? Колко жалко! Знаете ли какво, специално за вас ще направя изключение. Пак ще ви разреша да влезете в замъка Лъжицата ви пак ще бъде пълна с пясък, защото правилата са си правила. Но ви съветвам да не мислите за пясъка. Сега условието е да успеете да се върнете след 12 мин., защото тогава си е записал час друг посетител.

Човекът се зарадвал, че ще може да види пропуснатото, и се втурнал да разглежда отново замъка. Бягал нагоре по стълбите, бързо хвърлял поглед към различните експонати. После, тичайки надолу, набързо поглеждал към това, което не можал да види преди това. Толкова бързал, че навсякъде разпилявал от пясъка. Но бързането не му помогнало. Заради старанието да се вмести във времето, туристът пак не успял да разгледа всичко.

Така и не разбрал кога са минали 11 мин. и той отново се върнал на входа, запъхтян от тичане.

– Май сега не носите никакъв пясък – казал портиерът. – Но нищо няма да ви струва, нали така се уговорихме. Този път сигурно видяхте всичко и екскурзията ви е харесала.

– Да ви призная, не – след минутка колебание отговорил посетителят. – Все си мислех за времето, което е много малко и че мога да закъснея. Разсипах от бързане всичкия пясък, не ми стигна времето да огледам подробно забележителностите и какво стана? Два пъти обиколих целия замък, а разходката не ми достави никакво удоволствие.

Пазачът го изслушал, явно било, че и друг път бил чувал същите думи. После запушил с лулата си и бавно заговорил:

– Е, така става понякога. Някои хора преминават през живота си, като се стараят да не плащат за нищо и така не изпитват наслада от прекрасното си пътешествие.

Има и втора категория, които пък постоянно бързат и изгубват всичко. Те също не изпитват никакво удоволствие от пътуването си.

Малко са хората, които успяват да овладеят изкуството на живота. Именно те съумяват да се насладят на всеки миг от екскурзията, с името „живот”. Разглеждат всяко ъгълче от него. Наясно са, че всичко си има цена, но знаят, че това пътешествие си струва – всяка стъпка и всеки миг от него.

Мислите ли, че има много хора, за които пътешествието, наречено „живот”, носи наслада? Май не чак толкова. Всички сме склонни да се оплакваме и да виждаме като че ли само мрачните страни на нашето битие. А трябва да поспрем поне за миг, да се насладим на изгрева, на цъфнало цвете, на всички онези дребни неща, които са безплатни, но затова пък безценни. А ако ни е писано да платим скъпо за тях, нека това е така, защото всичко в тази толкова кратка екскурзия – нашият живот, си заслужава усилията: ученето, работата, грижите за семейството, игрите с децата, разходката с приятели и всичко, всичко. Важното е да не бързаме, а да се насладим докрай на всичко хубаво, което срещнем по пътя си, а неприятното да оставим зад гърба си и да продължим напред.

Материалът Пътешествието на живота или изкуството да живееш е публикуван за пръв път на Hralupata.

„Човек не може винаги да знае кой е глупав наистина и кой умен – мислел си той. – Не можеш по едва мъждукаща лампа да си убеден, че в нея няма масло. Възможно е още да не е се е разгоряла както трябва или да е много препълнена”.

Затова Мустафа обичал да завързва разговор с всякакви хора и все ги питал:

– Какво знаеш за истината? Разкажи ми за нея.

Докато вървял по пътя един ден и както винаги си мислел за истината, срещу него се задал стар дервиш.

– Добра среща, Мустафа – го поздравил той.

– Но откъде ме познаваш? – Мустафа бил много учуден, защото виждал този човек за пръв път.

Дервишът обаче не му отговорил, а от своя страна му задал въпрос:

– Какво правиш?

– Е, сега вървя, нали виждаш.

– В момента да, но иначе?

– Ами като всички: работя, ям и пия, спя, а понякога се карам с жена си.

– Аз питам какво правиш, докато се занимаваш с всичко това – се усмихнал старецът.

– Какво ли? Все мисля за истината и постоянно я търся.

– Това ли те интересува? Истината? – все така се усмихвал дервишът.

– Да, много искам да науча.

– Ще ти кажа тогава. Истината не е нищо друго, освен нашият тил.

– Как така?

– Това, че тя е невидима, макар че е винаги с нас.

– Нищо не разбирам – възкликнал учудено Мустафа.

След думите му старецът бръкнал в торбата си и извадил оттам изключително красив пръстен, на който блестял скъп диамант.

– Ето, Мустафа, давам ти този пръстен. С него ще можеш да намериш отговор на въпроса. Само го дай на оня човек, който е най-отдалечен от теб. Тогава всичко ще разбереш.

После дервишът се отбил по тясна горска пътечка и се скрил от погледа на слисания си събеседник, който дори не можал да попита нещо.

Мустафа гледал пръстена и все още не вярвал, че в ръката му има толкова скъпоценно нещо. Никога не бил виждал токова изящен пръстен с такъв скъп камък. „Какво пък – мислел си той, – не мисля, че е чак толкова трудно да намеря най-далечния човек. Щом старецът твърди, че така ще открия истината, си заслужава да опитам”.

Отправил се Мустафа към къщи, за да се приготви за пътуване. Запасил се с храна, взел си вода и малко пари, нарамил и едно топло одеяло и тръгнал. Вървял много дълго, почти не почивал. Прекосил прохладни гори и високи планини, горещи пустини и буйни реки. След много дни и нощи се добрал до края на света. Бил на края на силите си, изнемощял, дрехите му били на парцали, краката му – изранени от дългото ходене, но той бил много доволен, че най-после стигнал до най-отдалеченото място. Оставало му да намери някой човек, на когото да подари пръстена.

Мястото обаче било неприветливо – една безкрайна студена пустош без никакви признаци на човешко присъствие. Но някъде далече се видяла блещукаща светлинка и Мустафа тръгнал към нея. Това бил огън, а до него стоял увит в кожи човек. Той гледал пламъците и като че ли нищо друго не го интересувало.

Мустафа приседнал до него, но човекът не помръднал.

– Извинявай, че прекъсвам мислите ти – след няколко минути се решил да проговори Мустафа, – но искам да се постопля. Дано не ти преча. А ти защо си толкова замислен? – все пак попитал той.

Едва тогава човекът като че ли дошъл на себе си. Погледнал към ярките звезди и казал:

– Мисля какво се крие горе, отвъд звездите…

После продължил да размишлява на глас:

– Дано да има нещо, ако не, значи живея напразно… Много пъти съм искал да направя разни неща, но все мислех, че ако отвъдното съществува, трябва да се откажа от удоволствията, за да получа блаженство в живота си отвъд. Когато пък се моля часове наред, започвам да мисля друго: че съм изгубил време в молитва, ако там не съществува нищо. И после пак отначало, докато не започна да се отвращавам от глупавия си живот…

Човекът изговорил всичко това с голяма мъка в гласа, а после пак погледнал нагоре:

Мустафа изслушал тези думи с вълнение, а после прегърнал човека:

– О, братко! И аз мисля като теб! Сякаш ти съм аз! Дойдох на края на света, но не намерих най-далечния човек, а най-близкия приятел!

Тогава се досетил, че няма как да даде пръстена на човека до себе си, защото той изобщо не бил „далечен”. Затова и потеглил към дома. Нямало друго далечно място, където да отиде.

Когато пристигнал вкъщи, още на вратата жена му избухнала гневно:

– Къде ходиш? Знаеш ли колко се притеснявах за теб! Вече мислех, че си умрял! Каква е тази работа, заради която толкова време те нямаше?

Мустафа обаче кротко отговорил:

– Исках да узная какво е истината.

– И какво ще ти помогне това? Само с глупости се занимаваш!

Мъжът така се изненадал от думите й, че сякаш я виждал за първи път. Разбрал, че трябва да й разкаже всичко. След разказа си извадил пръстена, а когато го видяла, тя първо изпищяла от радост, а после гневно извикала:

– И ти ходи на края на света, за да търсиш чужд човек и да му дадеш пръстена! Голям глупак си!

– Такова беше условието – объркано отговорил Мустафа. – Трябваше да го дам на най-далечния от мен човек.

– Нещастник! – продължавала да го обижда жена му. – Толкова години да живея с един малоумник! Нямаш ли жена, че да подариш на нея пръстена?!

Докато слушал крясъците й, Мустафа изведнъж проумял нещо. Като гръм го поразила мисълта, че между него и жена му разстоянието е толкова голямо, че надминава дори разстоянието до най-далечната звезда.

Той изчакал да спрат гневните й излияния, подал й пръстена с усмивка и тихо казал:

– Да, ти си права. Пръстенът не е за друг, а само за теб.

А в останалата част от деня Мустафа се чувствал много добре и все си повтарял:

– Ние не виждаме истината, но тя е с нас навсякъде.

И до края на живота си не забравил урока на дервиша, че да си близък с някого, не зависи от физическото разстояние.

Материалът Истината, която невинаги виждаме е публикуван за пръв път на Hralupata.

Станало така, че една нощ кучетата изровили дупка, влезли в обора и успели да умъртвят много от овцете. Когато на сутринта бедният човек видял мъртвите животни, бил много разстроен заради огромните щети.

Отишъл веднага при съседа си, но ловецът само вдигнал рамене и казал:

– Нямам представа как се е случило това. Много е неприятно, съжалявам, съседе. Но не знам как да ти помогна. Мога само да кажа на синовете си да държат кучетата затворени през нощта. Така проблемът ще се разреши.

На другата сутрин обаче станало същото. Кучетата пак били влезли в обора и отново имало мъртви овце.

Вече много ядосан, човекът пак се срещнал със съседа си и съвсем открито го обвинил за новите поражения:

– Така ли разреши проблема?! Нали уж обеща да затворите кучетата? Само да видиш какво е в обора ми! Не разбираш ли какво ми причиняваш?

– О, съседе, съжалявам наистина – казал ловецът. – Кучетата бяха затворени, но сигурно са излезли през прозорците. Довечера непременно ще наредя на синовете си да затворят прозорците, преди да заспим.

Но нищо не се променило. Добре обучените ловджийски кучета все се промъквали навън. Човекът всеки път се оплаквал от тях на ловеца, той обещавал да вземе мерки, но без резултат.

Овчарят бил вече не само ядосан, но и отчаян, затова решил да потърси помощ и съвет от съдията. Той бил известен като мъдър и справедлив, на много хора бил помогнал да намерят решение на проблемите си и затова бил уважаван в селото.

Селянинът разказал подробно за всичко, което преживял до момента, и зачакал с голяма надежда да чуе съвета на съдията.

– Твоят проблем може да се реши по два начина – започнал да говори съдията. – Единият е да накажа ловеца и да ти компенсира нанесените щети. Но в този случай той ще се настрои срещу теб и ще ти стане враг. Искаш ли това?

– Много ясно, че не, Ваша чест – казал човекът. – Но като няма друг изход…

– Винаги има друг изход. Ако обещаеш, че ще следваш точно моите указания, смятам, че мога да ти помогна.

След като помислил малко, накрая овчарят решил, че няма да може да живее със заклет враг в съседство. Затова приел да изпълни всичко, което му каже съдията. Когато обаче чул указанията му, бил едва ли не шокиран:

– Но… как, Ваша чест! Това е невъзможно! Ще остана почти без нищо…

Но съдията го погледнал строго:

– Нима ще се откажеш от обещанието си? Само ще ме разгневиш и няма да промениш нещата.

– Да, добре, Ваша чест – смирено отговорил овчарят. – Много ясно, че ще постъпя точно така, както ми казахте.

Тръгнал си човекът към дома, но никак не бил доволен как се развили събитията. Бил много потиснат и не бил никак сигурен, че съветът на съдията ще свърши работа. Но нали дал дума, трябвало да я спази.

Веднага отишъл в обора, където били вече съвсем малкото му овце. Имало няколко хубави агнета и той повел две към къщата на съседа си.

Ловецът го посрещнал и раздразнено го попитал какво е станало пак. Овчарят бил силно притеснен, но казал това,  което му поръчал съдията.

– Съседе, знам, че много често те притеснявах напоследък, а ти направи всичко по силите си, за да се разреши проблемът с кучетата. Знам, че не можахме да се справим, но ти все пак имаше желание да ми помогнеш. Затова искам да ти се отблагодаря за това и че беше толкова отзивчив към бедата ми. Ето, водя ти две агнета. Нека бъдат подарък за двамата ти сина.

Ловецът бил много изненадан от чутото и по никакъв начин не искал да приеме подаръка. Но като видял умоляващите погледи на децата си, които били до тях и слушали разговора, приел, за да им достави радост.

Когато станал на другия ден, овчарят видял как момчетата на съседа радостно подскачали и си играели с агнетата в двора. Той решил да погледне какво става в обора и отворил вратата му, очаквайки поредните поражения. Но не забелязал нищо нередно. Не се виждали следи от посещения на кучетата. Излязъл навън и погледнал през оградата към двора на ловеца. С изненада видял, че в голяма клетка до къщата спели кучетата.

И следващите няколко дни минали спокойно, без произшествия в обора. Овчарят се успокоил, че кучетата вече не са заплаха за овцете му.

На третия ден го очаквала приятна изненада. Ловецът се появил на вратата му, носейки прясно уловен дивеч.

– Заповядай, съседе – с усмивка поднесъл дара си той. – Нося пресен дивеч за теб и семейството ти. Благодаря ти за агнетата, направи синовете ми много щастливи.

Овчарят не знаел какво да каже. Бил силно трогнат и си помислил: „Излиза, че съседът ми всъщност не е лош човек. А аз си мислех толкова лоши неща за него!”

Едва сега прозрял колко мъдър човек бил съдията. „Съдията излезе прав – си казал той. – Наистина винаги може да се намери друг изход и той да се окаже много по-добър!”

Да, когато има конфликтна ситуация, винаги може да се намери още един изход, освен обичайния, към който се обръщаме най-често. А той е да не отговаряме на злото със зло, когато се чувстваме ощетени или обидени.

Но колко от нас избират втория? Вместо да удряме и да наказваме, да отговорим с добро, да се усмихнем и да подадем ръка? Този начин е винаги по-добър и за двете страни. Конфликтът няма да бъде разпалван допълнително, защото когато се води война, жертви се дават и от двете страни.

Гневът е лош съветник, а усмивката може да победи и най-силния гняв. Може да стане така, че враждуващите страни да научат по нещо от ситуацията: да са по-внимателни, да зачитат другите, да бъдат по-смирени, да се научат да прощават.

Затова всеки път, когато попаднете в конфликтна ситуация, спомнете си притчата за овчаря и ловеца и може би вътрешният ви глас ще ви нашепне: „Спокойно, винаги има и друг изход”.

Материалът Другият изход е публикуван за пръв път на Hralupata.

Бащата бил починал наскоро и семейството преживявало трудно. Жената не трябвало да отсъства и да рискува работата си всеки път, когато бабата на децата не била в града или се разболеела.

Този ден се случило така, че позвънил годеникът на бавачката. Имал нова кола и искал да се повозят на нея. Момичето не се колебало дълго, пък и било само на 18 години. И без това децата спели обикновено по няколко часа следобед, а тя до 17.00ч. щяла да се прибере.

Когато чула клаксона на колата, изключила телефона и грабнала чантата си. Заключила детската стая, а после прибрала ключа. Ако 6-годишното момче се събудело и тръгнело да я търси, можело да падне, слизайки по стълбите. Нямало как после да обясни на майката защо детето не я е намерило.

Случило се обаче нещо ужасно. Незнайно как – дали от късо съединение на включения телевизор, лампа или искра от камината, но завесите в хола пламнали. Много бързо огънят стигнал и до дървената стълба, която водела към спалните на втория етаж.

По-голямото момченце се събудило от кашлицата на братчето си, което било едва на няколко месеца. Изпод вратата навлизал дим в стаята им. Момчето скочило и се опитало да отвори вратата, но тя била заключена. И по-добре, защото пламъците щели да ги погълнат бързо.

Тогава детето започнало да вика бавачката, но тя не отговаряла. Сетило се за телефона в стаята. Знаело номера на майка си и можело да го набере, но телефонът нямал сигнал.

Момчето трябвало да измъкне братчето си през прозореца. Да, но той бил на външния корниз, а с малките си ръчички не могло да освободи предпазителя. А и да успеело, имало телена мрежа, поставена за безопасност от родителите му.

Скоро дошли пожарникарите и изгасили пожара.

А децата?

Пожарникарите се чудели как едно такова малко дете само с една закачалка е счупило не само стъклото, но и решетката. Не можели и да повярват, че се е придвижило по корниза с раница на гърба, в която било братчето му. И как успяло да слезе по дървото с такъв товар?

Възрастният началник на пожарникарите само слушал по-младите си колеги, а после им отговорил така: „Малкото момче е било само. Нямало кой да му каже, че е невъзможно да успее”.

Всъщност това е точно така, ако се замислим. Да оставим настрана факта, че в случая бавачката постъпила безотговорно.

Да се фокусираме върху това малко дете, което в тази тежка ситуация бързо съобразило как да действа. Може да му остане травма от преживяното за цял живот, но то разбрало от много рано, че понякога трябва да разчиташ само на себе си. И друго – че трябва да направиш всичко за хората, които обичаш.

Разбира се, това не означава да поставяме децата в подобни стресови ситуации, за да могат да се справят сами. Нужно е да ги учим да вземат сами решения и да ценим тяхното мнение. Така ще станат по-самостоятелни и по-инициативни, а не нерешителни и неуверени хора.

И какъв е житейският урок от днешната история? Ако няма, кой да ни каже, че това е невъзможно, може да успеем да извършим невъзможното. Единственното, което ни възпрепятства понякога да достигмен целите си, е мнението на другите. Няма лошо да го пренебрегваме понякога, нали!

Материалът Притча за момчето и спасението е публикуван за пръв път на Hralupata.