Кой е Петер Мадяр?

Малко преди две години почти никой извън тесните правителствени кръгове в Будапеща не беше чувал името на Петер Мадяр. Днес той е премиер на Унгария — страната, която в продължение на близо две десетилетия беше синоним на един-единствен политик: Виктор Орбан. Историята на Мадяр е рядък пример за политическа революция, извоювана не с оръжие, а с думи, маршове и смелост да кажеш истината на глас.

Петер Мадяр е роден на 16 март 1981 г. в Будапеща. Израства в унгарската столица и получава завидно образование — завършва право в престижния Католически университет „Pázmány Péter“ (2004), като паралелно учи и в Хумболтовия университет в Берлин по програмата Еразъм. Тази европейска академична формация ще остави трайна следа в мирогледа му.

Образование и ранна кариера

След дипломирането си Мадяр започва работа в Столичния съд в Будапеща. Впоследствие специализира в международното право и консултира мултинационални компании в областта на корпоративното, търговското и конкурентното право. Още преди да влезе в политиката, той показва характер — участва в безплатно правно представителство на антиправителствени активисти по времето на протестите в Унгария през 2006 г.

Членството му в партия Фидес датира от ранните й години, когато тя е опозиционна сила. С идването на Орбан на власт след изборите от 2010 г. Мадяр получава назначение в Министерството на външните работи. Година по-късно, по време на унгарското председателство на ЕС, преминава към Постоянното представителство на Унгария при Европейския съюз в Брюксел. През 2015 г. започва работа в Канцеларията на министър-председателя, а от 2018 г. оглавява Дирекцията по право на ЕС на държавната банка МБХ. Между 2019 и 2022 г. е главен изпълнителен директор на Националния студентски заемен център.

На пръв поглед — безупречна кариера на лоялен системен човек. Но именно тази вътрешна гледна точка ще се окаже неговото оръжие.

Скандалът, Който Промени Всичко

Началото на 2024 г. носи за Унгария скандал с размаха на политическо земетресение. Президентката Каталин Новак е уличена, че е помилвала Ендре Коня — заместник-директор на държавен детски дом край Будапеща, осъден за укриване на сексуалното насилие, извършено от директора на заведението. Тайното помилване беше контрасигнирано от тогавашния министър на правосъдието — Юдит Варга, бивша съпруга на Мадяр.

Когато скандалът избухна, Мадяр направи нещо, което малцина биха посмели: публикува таен запис на телефонен разговор, в който Варга косвено потвърждава механизмите на прикриване в управляващата класа. Записът предизвика бурни антиправителствени протести. На 10 февруари 2024 г. президентката Новак подаде оставка. Същия ден Варга се оттегли от политиката.

Часове по-късно Мадяр излезе с изявление, в което обяви, че управлението на Орбан е „политически продукт“, прикриващ масова корупция и трансфер на богатство към привилегировани кръгове. Неговото интервю за независимата медия Partizán беше гледано над два милиона пъти само за дни — безпрецедентно за унгарска политическа изява.

Раждането на ТИСА

На 15 март 2024 г. — символичната годишнина от Унгарската революция от 1848 г. — Мадяр обяви желанието си да създаде нова политическа платформа за граждани, недоволни и от правителството, и от традиционната опозиция. Той пое ръководството на дотогава незначителната партия „Уважение и Свобода“ (Tisztelet és Szabadság — TISZA).

Изборът на името не е случаен. Тиса е една от великите реки на Унгария — символ на националната идентичност и на чистотата. Мадяр искаше да изпрати послание: ново начало, незамърсено от компромисите на миналото.

На изборите за Европейски парламент през юни 2024 г. ТИСА постигна почти 30% от гласовете — най-високият резултат на нефидесова партия от 2006 г. насам. Мадяр бе избран за евродепутат и стана безспорният лидер на опозицията. За първи път от разпадането на комунизма в Унгария се оформи реална двупартийна система.

Масовите Митинги и Народното Движение

Политическата страст на Мадяр не се ограничаваше до парламентарните зали. Той се превърна в организатор на мащабни народни демонстрации:

На 15 март 2024 г. организира първия голям митинг в Будапеща — начало на гражданско движение, което ще расте с всеки месец. На 23 октомври 2024 г., по повод годишнината от Унгарската революция от 1956 г., десетки хиляди хора тръгнаха на марш от площад „Бем Йожеф“ до площад „Сена“. На 15 март 2025 г. обяви инициативата „Гласът на нацията“ — форма на граждански референдум, чиито резултати да влязат в програмата на партията.

Може би най-емблематичен е маршът от май 2025 г.: Мадяр изминава пешком разстоянието от Будапеща до Орадея (Nagyvárad) в Румъния — акт-символ за единството между Унгария и унгарската общност в Трансилвания. На 20 август 2025 г. в Паннонхалма представи нова десетточкова програма на партията преди предстоящите парламентарни избори.

Политически Възгледи и Идеология

Петер Мадяр се самоопределя като „критичен проевропеец“ и „консервативен либерал“ — позиционирайки се съзнателно далеч от крайностите. Неговите позиции могат да се опишат така:

Про-европейска ориентация. Мадяр е категоричен: мястото на Унгария е в ЕС и НАТО. Обещава да нормализира отношенията с Брюксел и да отпуши замразените европейски средства за страната — близо 20 милиарда евро, блокирани заради политиките на Орбан.

Борба с корупцията. Централен елемент на програмата му е унищожаването на „системата на Орбан“ — мрежата от приближени олигарси, спечелили обществени поръчки и концесии. Твърди, че „няколко семейства притежават половината страна“.

Консерватизъм в ценностите. Мадяр не е типичен ляв политик. Позиционира се като защитник на традиционни ценности, но в рамките на правовата държава и демократичните норми.

По-предпазлива позиция по Украйна. Мадяр е против бърза евроинтеграция на Украйна и настоява тя да се реши с референдум в Унгария. Противопоставя се и на изпращането на унгарски оръжия или пари за Киев — позиция, обусловена от антиукраинските настроения в унгарското общество. Същевременно е готов да деблокира европейския заем от 90 милиарда евро за Украйна — стъпка, която Орбан дълго блокира.

Победата на 12 Април 2026 г.

На 12 април 2026 г. Унгария гласува. При над 79% избирателна активност — рекордна за страната — ТИСА постигна съкрушителна победа над Фидес. Мадяр спечели около 138 места в парламента, което му осигури конституционно мнозинство от две трети — извънредно широки правомощия за провеждане на реформи.

„Направихме го — ТИСА и Унгария спечелиха изборите“, заяви Мадяр пред привърженици, събрали се край река Дунав. Той съобщи, че Виктор Орбан лично му е позвънил да го поздрави — символичен жест за края на една епоха.

Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен определи резултата като „победа за свободата“ и го сравни с антисъветското въстание от 1956 г. Президентът на Франция Еманюел Макрон поздрави Мадяр и приветства ангажимента на унгарския народ към европейските ценности.

Първите Стъпки като Бъдещ Премиер

Победата на Мадяр не е само смяна на личности — тя е обещание за системна промяна. Сред приоритетите му:

Незабавна борба с корупцията. Той поиска оставките на президента Тамаш Шуйок, главния прокурор, ръководителите на Сметната палата и Националния медиен орган — всички приближени до Орбан фигури.

Нормализиране на отношенията с ЕС и НАТО. Едно от първите му посещения ще бъде в Брюксел с цел разблокиране на замразените европейски фондове.

Реформа на медийната среда. Под Орбан унгарските медии в голямата си част бяха под контрола на правителствени олигарси. Мадяр обещава независимост на медийното пространство.

Икономическо оздравяване. Унгария страда от висока инфлация и забавен растеж. Реинтеграцията в европейските финансови механизми се очаква да привлече инвестиции и да ускори икономиката.

Личен Живот и Противоречия

Никоя политическа биография не е пълна без сенките. Мадяр е разведен от Юдит Варга (брак 2006–2023) и е баща на три деца. Бившата му съпруга е именно министърката на правосъдието, контрасигнирала скандалното помилване — иронията на историята e очевидна.

Политическите му противници не пропуснаха да атакуват личния му живот. Срещу него бяха отправени обвинения от две жени — бившата му съпруга и последваща приятелка — за домашно насилие. В средата на 2024 г. той беше отстранен от будапещенски нощен клуб след инцидент. Самият той и поддръжниците му твърдят, че атаките са политически мотивирани от системата на Орбан.

Историческото Значение на Възхода Му

Феноменът „Петер Мадяр“ е интересен по няколко причини, надхвърлящи рамките на Унгария.

Първо, той доказа, че вътрешен познавач на системата може да я разкрие ефективно. Именно защото беше „свой“, думите му имаха тежест, която никой опозиционен политик отвън не би могъл да постигне.

Второ, успехът му показа, че гражданските движения могат да се трансформират в политическа сила за по-малко от две години — при наличие на ясно послание, харизматичен лидер и реален обществен гняв.

Трето, победата му изпрати сигнал до цяла Европа: популисткият национализъм от типа на Орбан не е непобедим. Той може да бъде свален от собствените му редове, с неговите оръжия — народна мобилизация и медийна война.

Заключение

Петер Мадяр е политик, роден от криза. Нямаше да съществува като публична фигура без скандала с президентското помилване, без корупцията, без задушаването на медиите и без 16-те години орбановско управление. Но когато моментът дойде, той беше готов — с юридическа прецизност, политически инстинкт и готовност да рискува всичко.

Остава да се види дали ще успее да изпълни обещанието, с което спечели доверието на унгарците: да изгради Унгария, в която законът важи за всички — независимо от политическите им връзки. Ако постигне дори половината от заявеното, историята ще го запомни не само като човека, свалил Орбан, но и като строителя на нова Унгария.

Материалът Кой е Петер Мадяр: Адвокатът, който свали Орбан е публикуван за пръв път на Hralupata.

Това е историята на Норман Борлоуг – човекът, за когото често казват, че е „спасил повече човешки животи от всеки друг в историята“.

Детството на едно момче от Айова

Норман Борлоуг е роден през 1914 г. в малка ферма в Айова. Детството му минава в работа на полето – оран, жътва, грижа за животните. Той вижда отблизо какво означава провалена реколта, суша, болести по растенията. И още като дете разбира нещо, което ще определя целия му живот:

„Когато няма храна, няма мир, няма образование, няма бъдеще.“

Борлоуг не е гений от учебниците. Не е дете-чудо. Той е упорит, трудолюбив и вярва, че науката трябва да служи на хората.

Пътят към науката

След гимназията Борлоуг учи в Университета на Минесота. Първоначално е слаб студент – работи, за да се издържа, и често пропуска лекции. Но един професор забелязва необичайната му упоритост и го насочва към растителната патология – наука за болестите по растенията.

Това променя всичко.

Борлоуг започва да изучава гъбични болести, ръжди, паразити, климатични влияния. Той разбира, че една болест може да унищожи реколтата на цяла държава.

И решава да посвети живота си на борбата с това.

Мексико: началото на Зелената революция

През 1944 г. Борлоуг е изпратен в Мексико като част от проект за борба с глада. Там той вижда:

• изтощени почви
• ниски добиви
• болести по пшеницата
• фермери, които не могат да изхранят семействата си

Той започва да експериментира с хиляди кръстоски пшеница. Работи по 16 часа на ден. Спи в бараки. Пътува с камиони по прашни пътища. И се сблъсква с бюрокрация, недоверие и липса на ресурси.

Но не се отказва.

След години работа създава:

• джуджести сортове пшеница – по-ниски, но с огромни класове
• устойчивост на ръжда – болест, която унищожава реколти
• висок добив, невиждан дотогава

Резултатът е революционен:

Мексико от страна, която внася зърно → става износител.

Индия и Пакистан: когато гладът чука на вратата

През 60-те години Индия и Пакистан са на ръба на катастрофа. Населението расте, реколтите падат, сушата унищожава полетата. Милиони са заплашени от гладна смърт.

Правителствата са отчаяни. И тогава идва Норман Борлоуг.

Той въвежда своите сортове пшеница, обучава фермери, променя методите на засаждане, настоява за напояване и торове. Сблъсква се с политически конфликти, религиозни напрежения и бюрокрация, но не се отказва.

Само за няколко години:

• добивите се удвояват
• гладът е предотвратен
• милиони животи са спасени

Това е моментът, в който светът започва да говори за „Зелената революция“.

Колко живота е спасил Борлоуг?

Историците спорят за точната цифра, но повечето оценки са:

между 1 и 2 милиарда души

Това е повече от населението на света по време на Римската империя. Повече от всички жертви на войни, епидемии и гладни кризи в историята.

И въпреки това Борлоуг остава скромен. Когато получава Нобелова награда за мир през 1970 г., той казва:

„Не аз спасих света. Фермерите го спасиха. Аз просто им дадох инструмент.“

Човекът, който не спря да работи

Докато други учени се пенсионират, Борлоуг продължава да пътува, да обучава фермери, да създава нови сортове растения. Работи в Африка, Азия, Латинска Америка. Дори на 90 години е на полето, коленичил в калта, с проби от пшеница в ръце.

Той вярва в едно:

„Гладът е най-големият враг на човечеството. И ние можем да го победим.“

Борлоуг в Африка: последната битка

През 80-те години Борлоуг се насочва към Африка – континент, където гладът е ежедневие. Там той се сблъсква с:

• политически конфликти
• липса на инфраструктура
• бедност
• недоверие към нови технологии

Но отново успява. Създава програми за обучение на фермери, въвежда устойчиви сортове, настоява за напояване и торове.

Той казва:

„Ако Африка получи шанс, тя може да изхрани света.“

Критики и спорове

Както всеки голям човек, и Борлоуг има критици:

• твърде много торове
• твърде много напояване
• твърде интензивно земеделие
• опасения за екологията

Но той отговаря просто:

„Критиците говорят от пълни чинии. Гладните нямат този лукс.“

Философията на Борлоуг

Той вярва в три неща:

1. Науката трябва да служи на хората.

Не на корпорации, не на идеологии.

2. Гладът е морален проблем.

Не политически, не икономически.

3. Мирът започва с хляб.

Без храна няма стабилност, няма образование, няма бъдеще.

Наследството на Норман Борлоуг

Днес неговите методи продължават да се използват. Генетиката, селекцията, устойчивите сортове – всичко това е част от неговото наследство.

Той умира през 2009 г. на 95 години. Но оставя след себе си нещо, което малцина могат да кажат:

свят, в който милиарди хора живеят, защото той е живял.

И за финал…

Историята на Норман Борлоуг е напомняне, че героите не винаги носят оръжие, не винаги са на кориците на списанията и не винаги са известни.

Понякога героят е човек с кал по обувките, с тетрадка в ръка и с вяра, че науката може да спаси света.

И в неговия случай — той наистина го прави.

Най-страшните земетресения в човешката история

Материалът Човекът, който спаси света от глад: истинската история на Норман Борлоуг е публикуван за пръв път на Hralupata.

Гениалният италиански творец на десетки музикални произведения Джузепе Верди няма как да не е носил музиката в душата си, защото оперите му стават любими на милиони зрители и не слизат от оперните сцени и до днес.

Създава 26 опери, докосвайки се до революционни сюжети, интимни човешки драми, исторически събития и вдъхновяван от значими литературни произведения.

„Поетът на най-дълбоките човешки чувства” в музиката, както наричат Верди,

произхожда от много бедно семейство.

Родното му село е Ронколе, в близост до град Бусето, област Парма, а рождената му дата – 10 октомври 1813г. Бащата на Верди има селска кръчма, но тя е съвсем малка и от нея едва успява да припечели, за да изхранва семейството си.

Музикалните заложби на малкото момче

забелязва селският органист. Джузепе му става помощник и въпреки че органистът не е квалифициран учител, момчето успява да напредне и се научава да свири на орган.

Когато е на 12г., баща му решава да го издържа да учи в Бусето. Верди не се отказва от  музикалните си занимания и още 15-годишен започва да композира.

От тези години датира голямото му приятелство с Баредзи – търговец и голям почитател на музиката. През 1830г. свири за пръв път пред публика в дома на Баредзи. Родителите му забелязват колко е голямо увлечението му към музиката и му подаряват инструмента спинет. Него Верди пази до смъртта си.

С времето дружбата му с Маргарита Баредзи  укрепва и Верди, вече 23-годишен,

сключва брак с нея.

Баредзи го подпомага да учи в Миланската консерватория, но за жалост не го приемат под предтекст, че няма музикален талант и не умее да свири на пиано.

Този факт обаче не го обезкуражава и той започва да ходи на частни уроци при  прочутия композитор тогава Винченци Лавиня, който е и диригент на оперния театър „Скала”. Опитен педагог, Лавиня изпраща талантливия младеж да гледа репетициите в операта. Тук бъдещият голям композитор обиква музикално-сценичното изкуство.

Първата си опера Верди създава

на 24г. Това е „Оберто граф Бонифачо”, която изнася с успех. Следващата обаче се проваля, защото е комична и той я пише в тежки за него дни. През 1940г. за два месеца първо двете си деца, а после и жена си, които умират от заразна болест. Той е сломен и от мъката донякъде го спасява усиленото композиране.

Утвърждаването на Верди като композитор става след третата му опера – „Навуходоносор”, която има голям успех в „Скала” през 1844г.

В следващите 10г. Верди написва 12 опери. Този първи творчески период от живота му представлява изключителен принос в италианското оперно изкуство.

От 1847г. до 1849г. Верди работи основно в Париж. Там поставя „Ломбард” и се среща с Джузепина Стрепони, оперна певица, която всички наричат Пепина. Те стават много близки и след 10-годишно приятелство се женят, но нямат деца.

Докато творбите на Верди през първия му период са наситени най-вече с революционни мотиви, свързани с Френската революция, след 1850г. той създава

опери, отразяващи чувствата на обикновените хора.

Вдъхновяват го, защото се борят срещу буржоазната класа или феодалното потисничество и стават централни персонажи в оперното му творчество. Това са „Луиз Милър”, „Риголето”, „Трубадур”, „Травиата” и др.

В последните три от тях геният на Джузепе Верди се разкрива изцяло. Той продължава да твори със същия устрем и създава „Симоне Боканегра”, „Бал с маски”, „Силата на съдбата”, „Дон Карлос”.

Няма как да не споменем и „Реквием” – голямо, вечно произведение, което Верди посвещава на поета Алесандро Мандзони. „По-добре нищо да не казвам”, чувайки „Реквием”, казва иначе язвителният композитор Рихард Вагнер, с когото не се обичали много.

В последния период от творческата си биография

Верди създава само 3 опери: „Отело”, „Аида” и „Фалстаф”. Наричат ги оперите на „стария Верди”. Те са върхът на великия му композиторски гений, създадени след години упорити творчески търсения. „Фалстаф” е изпълнена с радостта от живота и с тази опера Верди, вече 80-годишен, спуска завесата на кариерата си.

Композиторът доживява до дълбока старост, като не само създава музика, но и участва в политическия живот на страната. Бил е заместник на първия италиански парламент, сенатор в Рим.

Почива на достолепните 87 г.

през 1901г. в Милано, след като получава инсулт, който причинява парализа на дясната му страна. Преживява 13г. втората си съпруга. Повече от 300 хил. души идват да изпратят гениалния Верди в последното му пътуване, а хор от 820 певци изпълнява откъс от „Набуко” на гроба му.

За живота на Верди в архивите се пазят много любопитни факти. Например когато крал Умберто иска да го удостои с титлата „Маркиз” за услуги към отечеството, Верди отказва с думите: „Аз съм селянин”.

Верди не обичал да губи пари. Когато продава виното от имота си до Бусето на хората от околностите, моли ги да му върнат празните бутилки.

Един път когато искат от композитора пощенския адрес, той диктува една дума: „Италия”.

И днес, повече от 100г след смъртта на Верди, музиката му вълнува, радва, трогва, звучи и се пее на сцените по цял свят.

В последните години стана ясно, че тя дори може да лекува. Експерименти на японски учени доказват, че при трансплантиране на сърца на мишки, животните

живеят по-дълго, слушайки „Травиата” на Верди.

Има десетки филми, в които звучи музика на Верди: като „Аз съм началото”, „Здрач”, „Мадагаскар”. Правят се и филмови адаптации на оперите „Аида”, „Отело”и др.

Родното село на композитора днес се нарича Ронколе Верди. Миланската скала, в която той така и не влиза, също носи името му.

Статистиката сочи, че

най-изпълняваният оперен композитор е Верди,

а неговата „Травиата” – най-изпълняваната опера по света.

„Чудото на музиката се състои в това, че тя може наведнъж да каже много неща” – твърди композиторът и той го прави. Затова може би е вечен, защото говори чрез музиката за силата на човешките чувства, а нейният език е разбираем за всеки, независимо от цвета на кожата му, езика и религията му.

„В изкуството, както и в любовта, преди всичко трябва да бъдем откровени” – това е посланието на композитора с душа на поет Джузепе Верди. Затова остава велик, защото изказаното с ноти понякога е по-силно от думите.

Материалът Джузепе Верди – композиторът с музика в душата е публикуван за пръв път на Hralupata.

Преди пет века един немски духовник – Мартин Лутер, слага началото на протестанството – реформираното християнство. Това става, след като той окачва на вратата на църквата във Витенберг списък със своите 95 тезиси. Така започва Реформацията – едно събитие, което ще промени из основи и християнството, и целия средновековен свят.

Животът на теолога Мартин Лутер е непрекъсната борба с много от прокламираните постулати на Римокатолическата църква, докато накрая бива отлъчен от нея и е обявен извън закона от император Карл V през 1521г.

Своя житейски път

Мартин Лутер започва на 10 ноември 1483г. в малкото градче Айслебен, Саксония – дълбока провинция на свещената Римска империя.

Баща му Ханс, е дребен предприемач и много бързо осъзнава, че синът му е свръхнадарен. Младият Лутер следва в Университета в Ерфурт. След 4г. става Магистър Артиум, но и след това продължава да учи правни науки. Баща му от уважение дори започва да се обръща към него с „Вие”.

Кой е Фиорело Ла Гуардиа

Светкавица променя живота

на Лутер и съдбата на света. Той попада на полето в гръмотевична буря и е повален от мълния на земята. Младежът е ужасен, защото както всички от своето време смятал, че бури могат да причиняват единствено вещиците и Сатаната. В неволята си уплашеният до смърт Лутер отправя молитва към Св.Анна, нещо, което не би направил след години. Обещал на светицата, че ако му помогне, ще стане монах. Спасен, той спазва обета си и

влиза в манастир

след две седмици. Ръкополагат го за свещеник през 1507г. и той изпълнява много стриктно монашеските си задължения.

След 3г. изпращат Мартин Лутер в Рим за обсъждане на актуални дела, свързани с августинците-еремити, в чийто Орден е постъпил Лутер. По това време папската курия има големи разходи, свързани със строежа на базиликата „Св. Петър”. За да събере средства, папското ръководство въвежда т.нар. продажба на индулгенции – да опрощава грехове, минали и бъдещи, срещу пари, дори на починали хора чрез техните близки. Отначало Мартин Лутер не смята, че в това има нещо лошо, но по-късно променя отношението си.

След като пребивава в Рим година и половина, той

се сдобива с докторска титла по теология

и започва работа във Витенберг като професор. Продължава със своите теологически изследвания, изучава Светото писание и постепенно се фокусира върху две неща: за Божията справедливост и как става оправданието на грешниците.

Постепенно у него се зараждат онези прозрения, които ще залегнат по-късно в реформаторската теология. Според Лутер не е важно какво решават папата или църковните събори, а какво пише в Библията.

Освен това той се обявява твърдо и безкомпромисно против търговията с индулгенции. Но това, което най-много разгневява папството, е отнемането на църковния авторитет. Лутер смята, че за да общуват с Бога, хората нямат нужда от свещеници, светци и църква.

Така той променя изцяло светогледа на хората, който е определял човешкия живот векове наред.

Мартин Лутер иска да провокира теологичен диспут по темата за продажба на индулгенции, но никой не откликва на неговата покана. Затова на 31 октомври 1517г. той

окачва 95 свои тезиси

на църковната врата във Витенберг. Така не само разтърсва из основи католическата църква, но и предизвиква обновяване на целия обществен живот. В основата им е разбирането, че от значение за Бог е само чистата вяра, а не „заслугите” и че той не оправдава греха, а грешника.

Освен това Мартин Лутер заменя латинската версия на Библията с друга, като превежда Светото писание на говоримия немски език. Така прави Божието слово по-достъпно за много хора и повлиява върху германската култура като цяло.

Михаил Ломоносов – руският Леонардо

Ето по такъв начин Лутер започва Реформацията, която води до преобразуване на християнската религия. Предизвиквайки един вид „земетресение” в религиозно, политическо и културно отношение, Реформацията става причина за раждането на един нов, модерен свят.

Реформаторското движение за 20г. става причина от Северна Европа да бъде прогонен католицизмът, а протестантското движение се разпространява чак до Италия, минавайки през Централна Европа.

През 1518г. за тезисите на Лутер разбира и папа Лъв X. Постепенно се организират много дебати с реформатора Лутер и конфликтът му с представителите на Католическата църква ескалира, защото са засегнати властта и авторитетът й.

Затова папата с папска була през 1520г.

отлъчва Лутер като еретик.

Лутер обаче отвръща, като изгаря булата и още папски декрети. Започва едно масово горене на католически книги. Същата година са публикувани три реформаторски съчинения на Лутер. В едно от тях той издига за първи път изискването за свободата на човешката съвест, което по-късно ще залегне в основата на правата на човека.

След като Лутер не се отказва от тезисите си дори пред Райхстага, казвайки „не” на властта, императорът все пак го оставя да напусне невредим града. Принцът на Саксония, който покровителства Лутер, го скрива в замъка си за 1г. и там реформаторът превежда Новия завет.

Лутер скъсва с монашеския живот

на 42г. и сключва брак с бивша монахиня. По този начин слага край на хилядолетната традиция, която осъжда половия акт и желанието. Според Лутер сам по себе си сексуалният живот не е греховен, а е част от Божия промисъл.

Със съпругата си Катерина фон Бора имат шест деца и живеят в голям дом – неговият бивш манастир, който му подарява Саксонският принц. Жена му се грижи за стопанството и в традиционния стил му говори на Вие с обръщението хер Доктор.

Реформацията продължава, а реформаторите християни се наричат протестанти – протестиращи против злоупотребите на Католическата църква.

Въпреки че Лутер стои вече на по-заден план, не престава да проповядва и да пише. Реформира и богослужението, като обръща внимание на църковната музика с химните си.

Мартин Лутер умира в родния си град от сърдечен пристъп през 1546г. Преди смъртта  изповядва вярата си, като прокълнава и папата, събирайки любов и омраза и в последния си миг. Погребват го в същия храм, на чиято врата преди 30г. „забива” тезисите си.

Реформацията, чието начало поставя Мартин Лутер, става причина за религиозните войни, променящи Европа и създали Америка. От борба за религиозна промяна, отнемаща авторитета на църквата, тя прераства в социално-политическа и икономическа революция, която и днес продължава да прекроява света. И макар че целта на Мартин Лутер не е била такава, благодарение на него се ражда духът на индивидуализма, който взема връх над религията в живота на хората.
Притча за момчето, старицата и Бог

Материалът Мартин Лутер – монахът реформатор е публикуван за пръв път на Hralupata.

С добрата си усмивка, с неповторимото чувство за хумор

 и готовността да отстоява принципите си докрай, Гочето, колегите му го наричат така, остава в спомените на съпругата си, двете си дъщери, внучките си, колеги, приятели и всички зрители. Отива си през 2011г. по ирония на съдбата точно Деня на хумора и шегата 1 април.

Комикът, чийто реплики стават едва ли не вицове, е роден на 7 май 1928г. в село Костенец, Ихтиманско. Баща му е преселил се от Македония свещеник, работейки преди това като учител. Майката е много начетена жена и тя му предава своя артистичен талант.

Актьорът често обича

 да си спомня за детските години,

когато е стоял на гарата и наблюдавал влаковите релси. Като дете през ваканцията е нямало влак, който да не посрещне и да не изпрати. За него влакът е нещо, което идва от други страни, от друг свят и от друг живот. Особено захласнато гледа „Ориент експрес” – винаги спуснатите завески карат него и другите деца да гадаят какво ли има  зад тях.

Затова и един от най-прекрасните му спомени е денят, в който влакът спира за вода на тяхната гара и момчето се качва да го разгледа. А когато през 1938г. „Ориент Експрес” дерайлира на гарата, десетгодишният Георги първи съобщава на началника за „падането” на влака.

Георги Русев също като баща си работи като учител, но само за една година – достатъчна, за да стане любим на учениците си заради шегите си. След това завършва ВИТИЗ и започва кариерата си в Пловдивския театър, където остава 9г.

Следващото му назначение е в Младежкия театър, но заедно с други актьори

е наказан с уволнение от Тодор Живков

заради скандал. По това време Георги Русев е съюзен председател и е в групата актьори, които смятат, че Вили Цанков трябва да определя художествената политика на театъра. Има други, които не одобряват това. Макар че самият Тодор Живков настоява  да се помирят, Гочето и останалите с него държат на своето. Така определят и последвалото си изгонване от театъра.

Русев намира работа в Пернишкия театър и остава там 24г., като 13 от тях е негов директор. Постановката „На дъното”, която прави с актьорския състав, привлича колеги и театрални критици. А това е била мечтата му – постановка, за която да говорят всички.

Отказва се от поста на шеф, когато театърът остава без средства и няма пари да плаща на актьорите, а напротив – трябва да ги съкращава.

В следващите години Георги Русев

основава известния  Малък градски театър

„Зад канала” и играе в постановки на Народния театър и Театър 199. Става абсолютен любимец на зрителите в края на миналия век. Никой  не помисля да гопенсионира, даже когато е на възраст. През 2006г. Гочето сам слиза от сцената.

Ролите му в театъра за забележителни, но

киното го превръща в абсолютна звезда.

Започва да играе във филми много късно – когато е на 37г. Макар че всички актьори се надпреварват да участват в многолюдни сцени, той не се изкушава от парите и не иска да участва в масовки.

Когато обаче го намира режисьорът Георги Мишев, той не само прави роли за него до края, но му става и голям приятел. Приживе Русев признава, че ако не е бил той, снимането му във филми щяла да бъде още по-късно.

Славата идва за Георги Русев

с филма „Преброяване на дивите зайци”. Следват „Селянинът с колелото”, „Матриархат”, „Оркестър без име”, „Вчера” и още десетки. Актьорът обаче много се дразни, когато го възприемат само като човек, който разсмива. Всъщност той казва за себе си, че е много остър, когато трябва да направи конфликт.

Макар да играе дребнодушни персонажи, в живота Гочето е

много обикновен и непосредствен.

Никога не издребнява в отношенията си с другите. Журналистът Пенчо Ковачев си спомня как Русев плащал понякога и неговата сметка в пицарията, в която често ходели. Казвал, че плаща в нея с 30% намаление, защото бил „талисман на заведението”.

Ковачев обича да разказва за момента, когато Георги Русев трябва да произнесе речта си през 2006г., когато ще го награждават с „Аскеер”. Актьорът му прочел написаната предварително реч. Тя била смешна и закачлива. Журналистът нищо не казал, макар да  помислил, че не е много подходяща за случая. За негова изненада на тържествената вечер приятелят му произнесъл съвсем различно слово. На въпроса му защо я е променил, Русев само се усмихнал, сякаш искал да каже, че не е искал да се величае прекалено много пред колегите си.

А става любимец на всички точно за това – че познава такива типове хора, чиито образи пресъздава, но самият той не е като тях и не е нито еснаф, нито има дребни амбиции.

В личен план Георги Русев

се радва на жените, които го заобикалят. Съпругата му Надежда Попова е  инженер-химик и с нея живее 55г. Имат две дъщери и той доживява внучки и правнучка. Все жени, с които е щастлив. Не успява да види правнука си Александър.

Преди да си отиде, Гочето заръчва на семейството си да се обичат и след него. Те така и правят. Събират се на трапезата поне веднъж седмично при Надежда, а тя готви за тях и ги посреща с любов.

Гордее се, че в селото на съпруга й е открита негова паметна плоча и че в квартал „Малинова долина” на София една уличка носи името му.

Георги Русев, актьорът, който може да има всичко, се задоволява със скромния си начин на живот. Въпреки предложенията за големи хонорари за снимки в реклами, той никога не прави компромис с голямото изкуство. Целият си живот прекарва в обикновена панелка, никога не е имал кола, нито сметка в банките. Затова пък си остава любимец на народа, както пише и на паметната му плоча, заради онези „малки” роли, които изиграва с големия си талант.

Материалът Георги Русев: любимецът на зрители и режисьори е публикуван за пръв път на Hralupata.

Американският писател Рей Дъглас Бредбъри се ражда в първата половина на XXв. – на 22 април 1920г. в Уокиган – град в Илинойс, намиращ се на брега на Мичиганското езеро. Баща му е телефонен техник, а майка му е шведска имигрантка.

Детството му е сравнително идилично и той го описва по-късно в няколко разказа и романа.

Любовта към четенето

дължи на семейството си. Още 4-годишен е научен от родителите си да чете комикси, публикувани във вестници. На 5г. получава от леля си първата книжка с приказки, а не след дълго чете книгите на Франк Баум за Оз. Постепенно става изключително страстен почитател на комиксите и научава цели откъси наизуст. След години споделя, че на тази възраст взема тези елементи от фантазията, които му влияят много и предизвикват промени в живота му.

Не само книгите, но и магическото изкуство привличат малкия Рей. Ходи на много представления на известни тогава магове. Дори започва да прави собствени представления, след като му подаряват книга за магии на 11-ия рожден ден. Много години след това Бредбъри се забавлява, като прави за своите внуци магически трикове с монети и карти.

Когато Бредбъри е на 14г., семейството се премества да живее в Лос Анджелис след покана на роднина. Той завършва през 1938г. гимназия и тъй като няма средства да продължи образованието си, започва да продава вестници по улиците. По този начин изкарва прехраната си близо 3г.

Любознателният младеж обаче продължава да чете и да се самообразова. Упорито измисля истории и ги публикува в по-евтини списания. През 1937г. става член на „Лигата на научната фантастика”. Литературните му умения стават все по-добри и той постепенно оформя индивидуалния си стил.

„Живей вечно!”

Интересен момент, свързан с мотивацията за писане, е срещата на 12-годишния тогава Бредбъри с Мистър Електрико, карнавален магьосник. В края на своето представление той докосва с енергийния си меч момчето, изричайки като заклинание думите: „Живей вечно!”. Бредбъри дотолкова е впечатлен, че смята казаното от мага за велика идея. Затова започва да пише без прекъсване всеки ден и не спира никога.

И наистина, 12-годишен той публикува свое стихотворение, но за първа значима негова публикация се счита „Махалото” – разказ от 1941г., написан в съавторство с Хенри Хъс.

В следващите години след този разказ Бредбъри се ориентира все повече към фантастичните сюжети, като през 1943г. престава окончателно да продава вестници и писането се превръща за него в работа, от която може да печели. Създава десетки кратки разкази за периодични издания, достигайки до 52 истории на година. В негови идоли се превръщат Жул Верн, Хърбърт Уелс, Едгар Алън По.

По това време Бредбъри

 среща бъдещата си съпруга

Маргерита Маклайър – Маги в една книжарница, където тя работи. Тя го гледала през цялото време, защото все мислела, че може да открадне нещо. Двамата се женят през 1947г. и имат четири дъщери, а по-късно се радват на осем внуци.

Истинската популярност на писателя идва през 1950г. със сборника „Марсиански хроники”. След това излиза

най-известната творба

на Бредбъри – „451 градуса по Фаренхайт” – единствената му научно-фантастична творба сред всички фантастични. В романа прозира невероятното му разбиране за това какъв потенциал има технологията. По романа са създадени два филма, пресъздаващи на големия екран пророческите виждания на автора как западната цивилизация ще бъде заробена от медиите, конфронтизма и наркотиците.

Най-обичаната книга

на Бредбъри обаче е полубиографичната „Вино от глухарчета”, излязла през 1957г., и със свое продължение „Сбогом, лято” през 2006г. Друго известно негово произведение е „Чувствам, че идва нещо зло”.

И макар че във фантастичните му истории става въпрос за космически кораби, пътуващи между звездите, всъщност писателят

никога не е карал кола.

Това се дължи на слабото му зрение, а и веднъж силно се травмира, ставайки неволен свидетел на тежка катастрофа. Затова често го виждат по улиците на Лос Анджелис да кара не кола, а колело.

Бредбъри написва общо 11 романа, но и над 20 пиеси и няколко десетки сценария за филми и много есета.

От 1985 до 1992г. става водещ на телевизионната поредица от 65 мини-филма по негови истории „Театър на Рей Бредбъри”.

Не спира да публикува нови истории, като се фокусира и върху драмата като жанр. Думите на мага от детството му „Живей вечно!” като че ли разчита като „Пиши вечно!”, защотопродължава да пише дори в напреднала възраст.

На 79г. Рей Бредбъри претърпява тежък инсулт и е принуден да се придвижва до смъртта си на 91г. в инвалидна количка.

„Обичам всеки ден от моя живот”

Това казва на своя 90-ти рожден ден Рей Бредбъри и пожелава на почитателите си същото – да обичат безгранично живота.

Печелейки през 2004г. престижната литературна награда „Пулицър”, той се превръща в един от най-великите писатели на XXIв. Звезда увековечава завинаги името му в Алеята на славата. По предложение на любителите на творчеството му в Лос Анджелис всяка година седмицата от 22 до 28 август се отбелязва като „Седмица на Бредбъри”.

Бредбъри е носител и на други награди освен „Пулицър”, а „Оскар” получава посмъртно.

На 5 юни 2012г. магьосникът на словото си отива от света, на който дава много чрез книгите си: теми за размисъл, основания за пълноценен живот, смели мечти и искрени откровения.

„Напълни очите си с чудеса … Опознай света! Той е по-фантастичен, отколкото всяка мечта, изработена във фабриките, и за която си заплатил с пари” – това ни казва мъдрецът Бредбъри в романа „451 градуса по Фаренхайт”.

Защото чудеса има, само трябва да се вгледаме в залеза, в малкото златно глухарче, в очите на любимия човек. И най-важното – самият живот е чудо. Това завещава Рей Бредбъри на милионите си фенове по света. А ако искаме да открием повече, просто трябва да разгърнем страниците на книгите му, за да открием там поне една истина за себе си и за света, който ни заобикаля.

Материалът Рей Бредбъри: неподражаемият класик на фантастиката е публикуван за пръв път на Hralupata.

Тази реплика от филма „Сияние на жена” с участието на Роми Шнайдер и Ив Монтан като че ли най-точно определя същността на една от иконите на киното – Роми Шнайдер.

Нейната красота и талант не й помагат да бъде особено щастлива в любовта. Горчивите събития в живота й следват едно след друго и тя умира, ненавършила и 44г., при неизяснени докрай обстоятелства.

Роми Шнайдер е австрийско-немско-френска актриса. Рожденото й име е Розмари Магдалена Албах-Рети. Родена е на 23 септември 1938г. във Виена. Родителите й и баба й по бащина линия, както и прадядо й, са актьори. Самата съдба се намесва тук,

за да предопредели актьорското бъдеще

на малкото момиченце. Талантът и славата на семейството й обаче никак не й помагат. Родителите и баба й са постоянно на снимачната площадка. Розмари е отгледана от другата си баба, а когато е на 5г., родителите й се разделят. Всеки от тях създава свое семейство, а на 11г. Розмари е изпратена в интернат. Там майка й я посещава много рядко, а баща й и бабите й изобщо не се появяват.

Розмари обича да рисува, да танцува и да пее. Мечтае да стане художник, но майка й решава да я направи актриса и постъпва правилно.

Успешният дебют

на Розмари е във филма „Когато белите люляци цъфтят”, когато е 15-годишна. Скоро й предлагат роля в друг филм – „Фойерверки”, където за първи път се появява с името Роми Шнайдер. Особено голяма популярност в тези първи години й носи ролята на прочутата австрийска императрица Сиси. След това творческият й път продължава във Франция.

През 1958г. Роми участва във филма „Кристина”, като си партнира с Ален Делон. Двамата се влюбват, но родителите на Роми не одобряват неофициалната им връзка. Затова през 1959г.

Роми и Ален Делон се сгодяват и заживяват в Париж.

Отначало всичко между тях върви добре, но годините минават, а Ален не бърза да сключи брак с Роми. По-късно тя споделя, че годеникът й се интересува само от кариерата си. Но тя го обича и е готова да му прости всичко.

Отначало във Франция не предлагат на Роми много роли и тя си стои вкъщи. През 1961г. обаче Ален я запознава с режисьора Лучино Висконти, който оценява таланта й. Тя изиграва блестящо своята роля в пиесата му „Жалко, че е развратник”. Това е първият от многото й успехи  във френското кино.

През 1963г. актрисата заминава за Лос Анджелис за снимките на „Добрият съсед Сам”. От вестниците научава, че нейният любим Ален се е оженил за Натали Бартелми. Връщайки се във Франция, Роми вижда, че Ален е напуснал жилището им. Наранена от предателството му, малко след това прави опит за самоубийство. Отказва всички роли.

Успява да се възстанови благодарение на премиерата на „Добрият съсед Сам” и отличните отзиви на публиката и критиците. Така Роми Шнайдер се завръща на снимачната площадка. Опитва се да запази хубавите си спомени за Ален Делон. По-късно той два пъти е неин партньор във филми, но те не подновяват повече личните си отношения.

През 1965г.

Роми се запознава с Хари Майен

на откриването на ресторанта на втория й баща. Хари е актьор и известен режисьор. Въпреки че е женен, Роми започва връзка с него. По-късно той се развежда и се жени за Роми. Заживяват в Германия и им се ражда син Дейвид.

В първите години от брака им те са много щастливи, но после започват да се отдалечават един от друг. През 1973г. по инициатива на Роми на брака им е сложен край. Тя заминава за Париж със сина си. Официален развод  с Хари получава през 1975г.

Следващ съпруг на Роми става

личният й секретар Даниел Биазини, с 11 години по-млад от нея. През септември 1975г. тя разбира, че е бременна, а през декември се омъжва за Даниел.

Малко след сватбата обаче загубва детето си в катастрофа. След година забременява отново и така се появява дъщеря й Сара. Но щастието й се оказва краткотрайно.

През1979г. първият й съпруг Хари се обесва и Роми смята, че тя има вина за това. Междувременно отношенията й с Даниел се влошават.

През 1981г. подава молба за развод, през май същата година отстраняват бъбрека й, защото откриват тумор. Нещастията обаче не спират.

През лятото

синът й Даниел умира по нелеп начин.

14-годишното момче си забравя ключовете вкъщи. Решава да прескочи оградата, но пада върху медния кол, който го промушва. Погребението му организира Ален Делон. Роми преживява тежко тази трагедия и започва да пие.

Същата година актрисата снима последния си филм „Уокър от Сансуси”. В процеса на работата се запознава с продуцента Лоран Петен и

двамата започват романтична връзка.

Решават да си купят къща близо до Париж, но Роми има много дългове. Въпреки че е една от най-добре платените актриси, постоянно дава пари на втория си баща и на бившия си съпруг Даниел.

С новия мъж до себе си Роми отива в Цюрих и през 1982г. пише завещание, в което оставя всичко на дъщеря си Сара и на Лоран. Това става на 10 май, а на 28 май Роми и годеникът й са поканени на вечеря от близките й.

След това двамата се връщат в апартамента си. Лоран си ляга, а Роми остава да послуша музика. На сутринта той

я заварва мъртва

да седи на масата. Във вестниците пишат, че Роми се самоубива поради депресия. Лекарите обаче констатират, че е починала от сърдечна недостатъчност. Не е направена аутопсия.

Красивата, талантливата и жадуваща топлина и обич Роми Шнайдер умира няколко месеца, преди да навърши 44г. Тя обаче успява да покаже на света колко ценна е семплата красота.

През 2000г. Германия отпечатва марки с името й. Още през 1984г. е учредена френската филмова награда „Роми Шнайдер При”, а през 1990г. – австрийската „Роми”.

Но ако беше жива днес, 83-годишната Роми вероятно най-много би се зарадвала на срещата между дъщеря й Сара и дъщерята на Ален Делон Анушка в студиото на Франс 2. Защото Ален остава завинаги нейна голяма и пламенна любов, а според дъщеря му, и днес той продължава да мисли и да говори за нея. А това е много повече от всякакви други награди.

Материалът Роми Шнайдер – красивата актриса с не толкова красива съдба е публикуван за пръв път на Hralupata.

В страданието френският художник Пол Гоген  остава силен докрай. Хулен, презиран, горд в самотата и нищетата си, той не изневерява никога на изкуството, защото страданието „изостря гения”.

Изкуството е онова малко островче, където намира спасение. И той създава нова стилистика, силно индивидуално изкуство, което обаче не се възприема в края на 19.в. Но то повлиява много силно върху художниците авангардисти век по-късно.

Талантът на Йожен Анри Пол Гоген наследява вероятно от дядо си по майчина линия, който е бил гравьор. Гоген

започва да рисува късно,

на 35г. Роден е на 7 юни 1848г. в Париж. Кловис Гоген, неговият баща, е журналист, а Алин-Мари Шазал, майка му, е дъщеря на писателка.

Малко след раждането му семейството тръгва с кораб за Лима при роднините на Алин, но близо до бреговете на Португалия Кловис Гоген умира. Тогава Пол е на почти 2г., а сестра му – на две години и шест мексеца. Майка му продължава пътуването, за да намери закрила за децата и себе си при своето семейство.

В Перу те остават до 1855г., когато там избухва гражданска война и Алин се връща в Орлеан, Франция.

Провинциалният живот в Орлеан

обаче отегчава Пол. През 1865г. той постъпва във флота. След няколко плавания го повишават до старши-лейтенант. Следващата година прави околосветско пътешествие.

Когато се завръща, на 42г. умира майка му и според завещанието й Густав Ароса става законен настойник на децата.

Пол продължава да пътува с кораби до Средиземно море и Полярния кръг. По-късно Густав Ароса му намира работа като борсов посредник. Това е времето, когато

Пол Гоген за пръв път открива рисуването.

Настойникът му и неговият брат притежават богата колекция от картини на френски  художници. Като съвсем начинаещ в това изкуство Пол започва да рисува заедно с дъщерята на настойника си. Той усеща, че рисуването го привлича и че то е неговото призвание. Рисуването наистина осмисля живота му, но и го

обрича на нищета.

По това време среща и Мете-Софи-датчанка, за която се жени. Бракът им е труден, тя не приема това, което той прави, а животът им в Копенхаген е постоянна борба за оцеляване.

Междувременно Пол

се отдава напълно на страстта си към рисуване.

Участва с първите си картини в Салона на изкуствата и макар че не ги одобряват, продължава да рисува. Започва и да купува картини на импресионисти, а през 1879г. участва в тяхна изложба. Едгар Дега дори купува негова картина. След три години  Гоген излага 12 картини на поредната изложба на импресионистите, като някои са във възторг от платната му, а други-не.

Гоген е принуден да напусне работата си като борсов посредник през 1883г., тъй като фондовата борса се срива, а във френската икономика настъпва тежка криза.

На 6 декември същата година се ражда Пола, петото дете на Пол и Мете. Това е и годината, в която той губи своя настойник и приятел Густав Ароса и един от малкото художници, които той цени – Едуар Мане.

Семейството все по-трудно свързва двата края. Заминават първо в Руан, а след това в Дания.

Животът в Дания не му харесва.

Пише до приятелите си в Париж, че му липсва културният живот там, че не говори езика на датчаните, не харесва семейството на Мете, а и не може да работи на открито, защото климатът е суров.

Така само след 6 месеца се завръща в Париж с 6-годишния Кловис, а другите 4 деца остават с Мете.

През следващите две години често пътува в околностите на Париж, за да търси нови пейзажи. Постепенно става известен със своя неподправен стил сред авангардните парижки интелектуалци.

Започва да мечтае за „Ателие сред тропиците”, защото „западът сега е в разпад”. Успява след много трудности да продаде на търг 30 картини и приходите са достатъчни да замине за Таити. В писмо до жена си Пол пише, че там ще може

да живее в екстаз, в мир и за изкуството.

На Таити Гоген иска да открие екзотичното, първичното, различното. Това, което така и не намира в цивилизацията.

Таитянският период от живота му е много скандален. Жени се за местно 13-годишно момиче, а след това и за още две 14-годишни. По-късно има няколко деца от любовниците си. Живее в скандали, конфликти и много алкохол.

Нарича се сам „Дивият пророк”,

но пък рисува, прави всичко, което е искал, и се стреми да открие щастието. Здравето му обаче много се влошава и се връща да се лекува в Европа.

Намира пазар за изкуството си, но и неразбиране и нови скандали. Облича се като таитянин, живее с екзотична девойка, като по този начин провокира съзнателно парижкото общество.

След две години, през 1895г., решава отново да се върне в Таити. Но вече има сифилис, здравето му е влошено, задълбочават се проблемите със сърцето. След едно пиянско сбиване чупи глезена си и той не зараства никога. Гоген започва да взема и морфин заради болките, прибавяйки го към алкохола. Изпада в дълги депресии и дори прави опити да се самоубие. От този период е известната му картина „Откъде идваме? Какви сме? Накъде отиваме?”.

„Никой не е лош, никой не е добър, всеки е и двете едновременно”-

преди да умре пише художникът. Вече се е преместил на Маркизките острови. Умира на 54г. в самота, почти сляп, останал без сили и със силни болки от предозиране с морфин и последвал инфаркт на 8 май 1903г. Малко преди са го чакали затвор от три месеца и глоба от 1000 франка, защото се застъпва за правата на местните жители пред властите и полицията.

За себе си скандалният, вечно търсещият щастието и пътя към него художник казва: „Аз съм велик и го знам, защото е така ”. И той наистина е такъв – велик. Дори да намира щастието в неща, които често остават неразбрани от другите. Но факт е, че картината му „Кога ще се омъжиш за мен?”, продадена за 300 милиона долара през 2015г., е най-скъпото произведение на изкуството за всички времена.

И ако „изкуството е или плагиатстване, или революция”, както твърди Пол Гоген, неговото е истинска революция и той жертва всичко заради него, влючително и живота си.

Материалът Пол Гоген: Скандален! Талантлив! Велик! е публикуван за пръв път на Hralupata.

Творчеството на Джейн Остин

Автор на шест големи романа, които са публикувани през живота й или след смъртта й: Разум и чувства, Гордост и предразсъдъци, Парк Мансфийлд, Ема, Убеждение и Абатство Нортангер.

Романите и са класики на световната литература и са преведени на много езици, също така адаптирани за телевизия, кино, театър и радио. Джейн Остин използва своя опит и наблюдения през света на малката земевладелска благородническа класа и църковната общност, в който е живяла. Пише с язвителен хумор, ирония и социална критика за темите на любовта, брака и морала в обществото. Зад себе си оставя и други произведения в ръкопис, като краткия роман Лейди Сюзън, недовършения роман Уотсъните и началото на романа Сандитън. Джейн Остин е скромна и неизвестна писателка през живота си, но след смъртта си е станала изключително популярна и уважавана. От творчеството и се повлияват много други писатели и читатели.

Списък с най-добрите романи на Джейн Остин

• Гордост и предразсъдъци (Pride and Prejudice) – най-известният и обичан роман на Джейн Остин, който разказва за любовта между остроумната Елизабет Бенет и горделивия мистър Дарси. Романът е изпълнен с хумор, диалози и социална критика.
• Разум и чувства (Sense and Sensibility) – първият роман на Джейн Остин, който проследява живота на две сестри – разумната Елинор и чувствителната Мариана – след смъртта на баща им. Романът разглежда темите на любовта, брака и морала в обществото.
• Ема (Emma) – роман, в който главната героиня Ема Уудхаус е самонадеяна и разглезена млада дама, която се занимава с подбора на съпрузи за своите приятелки. Романът е изпълнен с ирония, комедия и характеризация.
• Убеждение (Persuasion) – последният завършен роман на Джейн Остин, който разказва за възобновената любов между Ана Елиът и капитан Уентуърт, които са се разделили преди осем години поради социални причини. Романът е по-зрял и меланхоличен от другите творби на Джейн Остин.
• Абатство Нортангер (Northanger Abbey) – роман, който е пародия на готическите романи, популярни през 18 век. Главната героиня Катрин Морланд е наивна и обича да чете страшни истории, които влияят на нейното въображение. Романът е забавен и сатиричен.
• Парк Мансфийлд (Mansfield Park) – роман, в който главната героиня Фани Прайс е бедно и скромно момиче, което е изпратено да живее при богатите си роднини. Романът разглежда темите на образованието, класата и морала в обществото.

Това е списък на най-добрите книги на Джейн Остин според някои източници, но можете да имате свое собствено мнение и предпочитания.
За финал можем да добавим, че тя е една от най-важните фигури в английската литературна история.

Материалът Джейн Остин – списък на най-добрите и книги е публикуван за пръв път на Hralupata.

Джакомо Леопарди е един от най-великите италиански поети и философи на XIX век. Известен със своите лирични стихотворения, които изразяват меланхолия, скептицизъм и безнадеждност пред живота. Леопарди е също така автор на обширни прозаични творби, като Зибалдоне – огромен дневник, в които записва своите мисли и наблюдения за различни теми, като природа, история, религия, политика, език и литература.

Леопарди е роден през 1798 г. в Речанико, малко градче в централна Италия. Той е четвъртото от десет деца на благородническо семейство, което има богата библиотека. От ранна възраст той проявява изключителен интерес и талант към ученето. Той самостоятелно изучава класическите езици, както и френски, английски, испански и немски. Чете широк кръг от автори, като Хомер, Вергилий, Платон, Аристотел, Шекспир, Монтень и Русо.

Леопарди започва да пише стихове още като тийнейджър. Неговите първи поетични опити са под влияние на неокласицизма и романтизма, които са доминиращите литературни течения в това време. Той създава цикъл от стихотворения, наречени Идили (1819-1821), които описват хармонични картини от природата и живота на простите хора. Тези стихотворения са написани в елегантен и изтънчен стил, който показва неговото знание на класическата поезия.

В следващите години Леопарди преживява серия от лични и фамилни трудности, които повлияват неговото творчество. Той става все по-разочарован от обществото и политиката на своето време. Той се мести от град на град, търсейки приятелство и признание за своята работа. Той страда от хронични здравословни проблеми, които накрая го довеждат до смъртта му през 1837 г. на 38-годишна възраст.

В последните си години Леопарди пише най-запомнящите си стихотворения, които са събрани в цикъла Цанционере (1824-1837). Тези стихотворения са изпълнени с глубок песимизъм и отчаяние, но също така и с поетична красота и музикалност. Леопарди изразява своята философия на живота, която е базирана на идеята, че човекът е обречен на страдание и несъответствие между своите желания и реалността. Той използва различни форми и метри, като сонет, ода, елегия и балада, за да представи своите визии на любовта, смъртта, природата и историята.

Леопарди е един от най-влиятелните и оригинални поети на своето време. Той е широко признат като гений на италианската литература и като един от основоположниците на модерната поезия. Неговото творчество е оказало влияние върху много други поети и писатели, като Бодлер, Ницше, Унамуно, Монтале, Кавафис и Модиляни. Леопарди е също така изследван и анализиран от множество критици и философи, които се опитват да разберат неговата сложна и загадъчна личност и мисъл.

Материалът Кой е Джакомо Леопарди? е публикуван за пръв път на Hralupata.