Ангел Каралийчев – сладкодумният разказвач на приказки
„Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
– Благодаря ти, майчице! – прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.”
Всеки от нас си спомня вълнуващата, едновременно тъжна и красива приказка на Ангел Каралийчев. Това е писателят, с чийто разкази и приказки са израсли поколения деца. Сладкодумен, докосващ с истините на своите истории, той е от онези творци, чиито книги винаги ще имат място във всяка библиотека не само в България. Още повече, че след Иван Вазов Ангел Каралийчев е най-издаваният автор, като книгите му са преведени на 50 езика.
Животът на твореца започва в гр.Стражица, Търновско, на 21 август 1902г. Семейството на Ангел Иванов Каралийчев е бедно, баща му е много трудолюбив и се старае да има хляб за децата му. Майката на бъдещия писател е неграмотна, затова пък от нея той научава много народни песни.
Момчето иска да чете, да знае повече, но вкъщи имат само „Песнопойка” от Славейков и „История на Ал.Македонски”. Тези две книги донася в дома им пътен книжар, споделя по-късно писателят. А други книги в детските си години той така и не разгръща, но от баба си слуша поне народни приказки.
Учителят на Ангел Каралийчев Константин Кръстев забелязва любовта му към книгите и му подарява няколко. А младежът започва и да пише разкази и истории – това му е любимото занимание по време на часовете.
Докато учи в Търновската гимназия,
се справя отлично с учебния материал, макар че през повечето време чете. За него по това време си спомнят, че бил много уверен и амбициозен.
Истинският му творчески път обаче започва, когато след запознанството си с библиотекаря на едно читалище, той му предлага най-добрите книги по това време. Младежът е силно привлечен от символистите Димчо Дебелянов и Николай Лилиев, както и от руските и френските символисти.
Животът на Каралийчев се променя
много, след като неговият приятел и съученик Ангел Димитров умира от туберкулоза. Той решава да издаде неговите стихове, като в същото време сам започва да пише по-сериозно.
Публикува първото си стихотворение със заглавие „Орелът” в сп.”Ученическа мисъл”. Запознава се с Никола Фурнаджиев, който е също сътрудник на списанието и учи в гр.Елена. Стават приятели завинаги. Двамата и още няколко творци издават „Лорелай”, литературен сборник. Изданието обаче няма успех и Каралийчев започва да се занимава със земеделие, защото остава без средства.
С цената на много лишения се записва в Софийския университет
през 1922г. да учи химия. Много бързо Каралийчев разбира обаче, че това не е специалност за него. Така по време на лекциите не си води записки, а създава творбите си, седнал на последните банки.
Докато живее у Георги Цанев, литературен критик, се среща често с Асен Разцветников, Илия Бешков и Никола Фурнаджиев, които идват тук. Не спира да твори, като публикува стихотворения в сп.”Нов път”.
Но сб. „Ръж”, издаден през 1224г.,
е истинският пробив на Ангел Каралийчев.
Разказите в него са вдъхновени от септемврийските събития. Критиката приема много добре новата структура на неговото повествование.
Същата година Каралийчев успява да се приобщи към писателите, художниците и други интелектуалци от кръга на сп.”Златорог”.
Много голяма следа в този период от живота му оставя писателят Ран Босилек. Той тогава е редактор на детското списание „Детска радост”. Много харесва „Ръж” на Каралийчев и му предлага да напише нещо за деца. Каралийчев се съгласява и така се появява приказката „Житената питка”. След публикуването й писателят окончателно решава да се отдаде на детската литература.
В края на двайсетте години,
писателят започва бурна връзка
с актрисата Вела Ушева. Връзката им продължава 5г. и Каралийчев през цялото време много я ревнува, даже от почитателите й. В един такъв момент, заслепен от ревност, той изхвърля всички букети, които е получила след поредното представление, като оставя само своя. Дори поставя ултиматум на любимата си – да избира между кариерата си и него. Тя избира първото и тогава Каралийчев решава да се самоубие.
Избира да го направи символично пред Народния театър. Прострелва се с пистолет в гърдите, но оживява. Куршумът минава близо до сърцето и остава заседнал в кожата на гърба до края на живота му.
Писателят се възстановява много трудно, а Вела се грижи всеотдайно за него. Променя решението си и се отказва от артистичната си кариера.
Двамата сключват брак през 1935г. и остават заедно 41г. до смъртта на писателя. Вела го подкрепя през цялото време. Редактира и извършва корекции на написаното, пише на пишеща машина, прави преводи на приказки, носи текстовете на издателства и редакции, събира хонорарите. За жалост
и двете им деца умират.
Първо синът им – на няколко месеца, а после и дъщеричката им, която не е навършила 2г. Много жали Каралийчев за момиченцето, което умира, докато е в ръцете му. Затова, за да се избави от мислите, твори неуморно. Още преди смъртта на дъщеря си започва да пише книгата си „Ането” и сега я довършва.
В последните дни от живота си Ангел Каралийчев е тежко болен и не може да се движи. Съпругата му е неотлъчно до него. Той умира през 1972г. в София. Две години след смъртта си е удостоен с почетна грамота на името на Андерсен за сборника си „Приказен свят”.
„Всички български деца са мои деца!”
В книгата си „Ангел Златоуст” Георги Струмски разказва и тъжна, и вдъхновяваща случка. Често Каралийчев ходел на срещи с деца и понякога на литературните четения те го питали дали има дете. В първия момент той се натъжавал, но след това винаги отговарял, че всички български деца са негови.
Дори и днес, във века на новите технологии, мъдрите разкази и приказки на сладкодумеца Каралийчев вълнуват с неотменните си истини. Те учат и нас, и нашите деца кое е добро и кое – лошо. Учат ни, че „Който не работи, не трябва да яде” и че „На лъжата краката са къси”. А приключенията на Тошко Африкански са интересни и забавни дори за днешните дигитални малчугани.
Защото приказните истории са за това – да вълнуват, да ни карат да мечтаем, да ни пренасят във вълшебни светове, в които всичко е възможно.
Самият Каралийчев много пъти е твърдял, че животът на хората без деца и без поезия ще бъде много тъжен и глух.
