Как младата учителка Райна открадна сърцето на Асен Разцветников, а останаха само приятели

За нас, хората на 21. век, може да се стори най-малкото странно, че може да има 30-годишна любов без физически контакт.

А може би точно такава е истинската любов – споделена, но неосъществена, за да си остане просто мечта и да се спестят разочарованията.

Такава любов връхлита Асен Разцветников –

един от класиците на българската литература. Асен Коларов, каквото е истинското име на поета, е много саможив, въпреки че е хубавец и жените го преследват. Той все успява да се спаси от домогванията им, смятайки, че е обречен за цял живот на самота.

Купидон обаче уцелва най-после сърцето му през зимата на 1917-1918г. В родното му с. Драганово, Великотърновско, пристига нова учителка – Райна Савова. Тя е негова връстница и е столичанка. Понеже има възпаление на белите дробове, лекарите й препоръчват да поживее на село на чист въздух.

Разцветников се влюбва веднага в нея, страстно и лудо. Следи я къде ходи, с кого разговаря. Рисува я, пише стихове за нея. Не може да спи и да се храни.

Баща му моли момичето да обърне малко внимание на сина му, чиито дробове също са слаби. Райна е трогната и се съгласява на среща.

Още на първата им разходка младият поет признава чувствата си. Малко притеснена от стихийността на чувствата му, Райна предлага само своето приятелство.

Оттук нататък те

започват да си разменят нежни писма.

Единствената им интимност всъщност е едно докосване с ръце и захарна целувка, която Райна поднася на поета на селска вечеринка.

От нея му остава и псевдонимът „Разцветников”, с който е запомнен завинаги в българската литература.

Двамата се заклеват да не прекрачват никога прага на истинското приятелство. И понеже съществува опасност да се разболеят от туберкулоза, да не се женят никога.

Животът разделя Асен и Райна. Той учи първо в София, после във Виена и Франкфурт. Тя пък заминава за Париж да учи в Сорбоната, но продължават да си пишат.

Ужасен и покрусен от смъртта на свои съратници и приятели с леви убеждения след септемврийските събития, Разцветников заминава в Париж при Райна да търси утеха. Но депресията му е толкова силна, че и там не намира покой. Връща се в София, като потокът на писма между двамата не спира до смъртта му през 1951г. в Москва.

Точно преди да чуе за смъртта му

по радиото, Райна го сънува – в сив костюм, заобиколен от писатели, той й казва, че тръгва на вечен път.

Дори след смъртта на Разцветников зла орисница реди съдбата му, както винаги е смятал той.

Докато се урежда погребението, урната с праха му стои в Съюза на българските писатели, защото той няма близки. Чистачката обаче изсипва праха в кофата за боклук, без да подозира какво има в иначе красивата кутийка.

За да се избегне скандала, запълват кутийката с пръст, а тленните му останки остават в боклука.

Затова пък

се запазва достойното име на Асен Разцветников

и неговото литературно наследство.

Съхранени са и писмата до Райна – стотици, пълни с нежни думи, откровени признания и красиви стихове.

Писма, свидетелство за една голяма, истинска, трайна, макар и платонична любов между двама души, за които духовната връзка значи много повече от физическата принадлежност.

А това, макар и тъжно, е много красиво и ценно, защото се среща рядко.

Снимки: Wikipedia.org / litarch.libsofia.bg