Богаташът попитал възрастния човек:

-Не ви ли е студено, че не носите топли дрехи?
Старецът отговорил:

-Нямам топли дрехи, но съм свикнал да преживявам с тези, които имам.
Богаташът го съжалил:

-Изчакайте тук! Сега ще отида до къщата си и ще ви донеса топли дрехи.
Горкият старец бил толкова щастлив и обещал, че ще го изчака.
Милиардерът влязъл в къщата, но веднага забравил за стареца.
На сутринта той си спомнил онзи беден старец и излязъл да го потърси, намерил го мъртъв, замръзнал от студ.
А старецът бил оставил бележка:

„Нямах топли дрехи, но имах сили да се боря със студа, защото бях свикнал с това, но когато обещахте да ми помогнете, повярвах на обещанието ви и часовете минаха в очакване и така загубвах силата си да се съпротивлявам.„

Въпросът не е да накараш някой да ти повярва, а да не го разочароваш, че ти е повярвал! Не обещавайте нищо, ако не можете да спазите обещанието си. То може да не означава нищо за вас, но за другиго може да е „целия му свят“!

Via Доби Христова

Материалът Старецът и богаташът е публикуван за пръв път на Hralupata.

Една вечер един мъж се прибира от работа и намери жена си да плаче в кухнята. Той я попита:

– Какво става, скъпа? Защо плачеш?

– О, драги! – каза тя. – Днес бях на пазара и видях едно прекрасно куче. Беше толкова сладко и мило, че не можех да устоя и го купих.

– И? – попита той.

– И… – продължи тя. – Когато дойдох вкъщи, го пуснах в градината да се разхожда и да се запознае с нашите други животни. Но не знаех, че е ловджия!

– Ловджия? – повтори той.

– Да! – каза тя. – Защото веднага се хвърли върху нашата кокошка и я изяде!

– О, не! – извика той. – Това е ужасно! Какво ще правим сега?

– Не знам… – отвърна тя. – Може би трябва да го върнем на продавача?

– Добра идея! – каза той. – Ама как ще го намерим?

– Е… – каза тя. – Той ми даде една картичка с адрес и телефон.

– Дай ми я! – каза той и я взе от ръката й.

Той погледна картичката и прочете:

„Петко Петков
Продавач на ловджийски кучета
ул. „Ловджийска“ No 13
тел. 0888 888 888″

Той подаде картичката обратно на жена си и рече:

– Скъпа, имам лоша новина за теб…

– Каква? – попита тя.

– Това не е куче… Това е лисица!

Материалът Притчата за ловджийското куче е публикуван за пръв път на Hralupata.

Купил си пътешественикът пътеводител и решил да обходи всички замъци. Забелязал, че за всеки от тях в самия пътеводител било отбелязано кои дни и часове ще бъдат отворени за туристи.

Направило му впечатление специалното предложение, озаглавено „Екскурзията на твоя живот”. Имало и снимка на наистина изключително красив замък. Заинтересуван от предложението, човекът решил, че непременно трябва да се възползва от него. Прочел още, че поради причини, които ще станат ясни по-късно, не е нужно да се предплаща за екскурзията, но се изисква предварителна уговорка за деня и часа на посещение. Все повече заинтригуван от необичайните изисквания, човекът побързал да се обади, за да уговори посещението си.

На другия ден в уговореното време той отишъл пред замъка, където бил посрещнат от любезен портиер. Човекът не забелязал туристи навън и попитал дали другите са влезли вече в замъка.

– Какви други? Този замък се посещава индивидуално и не е предвиден екскурзовод – му казал портиерът.

Самият той разказал на единствения посетител историята на замъка. Не забравил да обясни подробно всичко за ценните картини, за намиращите се на втория етаж рицарски доспехи, за старинните оръжия в малката зала под стълбите, за мрачните подземия и просторните официални зали.

След като разказал всичко, портиерът подал на човека една лъжица и му казал да я държи с едната си ръка.

– За какво ми е тази лъжица? – учудено възкликнал пътешественикът.

– В този замък няма входна такса и разходката из него е напълно самостоятелна. Все пак екскурзията има цена. Всеки посетител получава лъжица, пълна с фин пясък, който е 100г. Когато свърши обиколката, останалият в лъжицата пясък се претегля. Колкото грама са разсипани, толкова паунда заплаща посетителят.

– Но аз може да не разсипя нищо. Тогава какво ще стане? – попитал човекът.

– Е, тогава екскурзията ви ще бъде безплатна.

Колкото и да бил учуден от условието, човекът си помислил, че е много забавно. Взел пълната с пясък лъжица и тръгнал да обикаля из замъка.

Тъй като бил сигурен, че ръката му няма да трепне, човекът все гледал в лъжицата, докато се изкачвал по стълбите. Не се решил да влезе в залата с доспехите, защото поради откритите помещения се страхувал, че от вятъра част от пясъка ще се разсипе. Продължил към залата, където били изложени оръжията, но имало перила, които трябвало да прескочи, за да ги разгледа. Пак го спряла мисълта за пясъка и той се задоволил да разгледа оръжията само отдалече.

И така човекът вървял с тази лъжица, но пропуснал много места. Затова пък бил доволен, че успял да запази всичкия си пясък. Горд със себе си, той отишъл пак на входа, където го чакал портиерът с везна в ръцете. Той претеглил внимателно пясъка и възкликнал:

– Браво! Загубили сте само половин грам. Моите поздравления! Няма да заплатите нищо за посещението си.

– О, много благодаря! – се усмихнал екскурзиантът.

– Е, кажете сега, доволен ли сте от обиколката?

Туристът малко се поколебал какво да отговори, но не искал да скрива истината.

– Честно казано, не особено. Постоянно мислех за пясъка и не можах да разгледам много забележителности.

– Така ли? Колко жалко! Знаете ли какво, специално за вас ще направя изключение. Пак ще ви разреша да влезете в замъка Лъжицата ви пак ще бъде пълна с пясък, защото правилата са си правила. Но ви съветвам да не мислите за пясъка. Сега условието е да успеете да се върнете след 12 мин., защото тогава си е записал час друг посетител.

Човекът се зарадвал, че ще може да види пропуснатото, и се втурнал да разглежда отново замъка. Бягал нагоре по стълбите, бързо хвърлял поглед към различните експонати. После, тичайки надолу, набързо поглеждал към това, което не можал да види преди това. Толкова бързал, че навсякъде разпилявал от пясъка. Но бързането не му помогнало. Заради старанието да се вмести във времето, туристът пак не успял да разгледа всичко.

Така и не разбрал кога са минали 11 мин. и той отново се върнал на входа, запъхтян от тичане.

– Май сега не носите никакъв пясък – казал портиерът. – Но нищо няма да ви струва, нали така се уговорихме. Този път сигурно видяхте всичко и екскурзията ви е харесала.

– Да ви призная, не – след минутка колебание отговорил посетителят. – Все си мислех за времето, което е много малко и че мога да закъснея. Разсипах от бързане всичкия пясък, не ми стигна времето да огледам подробно забележителностите и какво стана? Два пъти обиколих целия замък, а разходката не ми достави никакво удоволствие.

Пазачът го изслушал, явно било, че и друг път бил чувал същите думи. После запушил с лулата си и бавно заговорил:

– Е, така става понякога. Някои хора преминават през живота си, като се стараят да не плащат за нищо и така не изпитват наслада от прекрасното си пътешествие.

Има и втора категория, които пък постоянно бързат и изгубват всичко. Те също не изпитват никакво удоволствие от пътуването си.

Малко са хората, които успяват да овладеят изкуството на живота. Именно те съумяват да се насладят на всеки миг от екскурзията, с името „живот”. Разглеждат всяко ъгълче от него. Наясно са, че всичко си има цена, но знаят, че това пътешествие си струва – всяка стъпка и всеки миг от него.

Мислите ли, че има много хора, за които пътешествието, наречено „живот”, носи наслада? Май не чак толкова. Всички сме склонни да се оплакваме и да виждаме като че ли само мрачните страни на нашето битие. А трябва да поспрем поне за миг, да се насладим на изгрева, на цъфнало цвете, на всички онези дребни неща, които са безплатни, но затова пък безценни. А ако ни е писано да платим скъпо за тях, нека това е така, защото всичко в тази толкова кратка екскурзия – нашият живот, си заслужава усилията: ученето, работата, грижите за семейството, игрите с децата, разходката с приятели и всичко, всичко. Важното е да не бързаме, а да се насладим докрай на всичко хубаво, което срещнем по пътя си, а неприятното да оставим зад гърба си и да продължим напред.

Материалът Пътешествието на живота или изкуството да живееш е публикуван за пръв път на Hralupata.

„Човек не може винаги да знае кой е глупав наистина и кой умен – мислел си той. – Не можеш по едва мъждукаща лампа да си убеден, че в нея няма масло. Възможно е още да не е се е разгоряла както трябва или да е много препълнена”.

Затова Мустафа обичал да завързва разговор с всякакви хора и все ги питал:

– Какво знаеш за истината? Разкажи ми за нея.

Докато вървял по пътя един ден и както винаги си мислел за истината, срещу него се задал стар дервиш.

– Добра среща, Мустафа – го поздравил той.

– Но откъде ме познаваш? – Мустафа бил много учуден, защото виждал този човек за пръв път.

Дервишът обаче не му отговорил, а от своя страна му задал въпрос:

– Какво правиш?

– Е, сега вървя, нали виждаш.

– В момента да, но иначе?

– Ами като всички: работя, ям и пия, спя, а понякога се карам с жена си.

– Аз питам какво правиш, докато се занимаваш с всичко това – се усмихнал старецът.

– Какво ли? Все мисля за истината и постоянно я търся.

– Това ли те интересува? Истината? – все така се усмихвал дервишът.

– Да, много искам да науча.

– Ще ти кажа тогава. Истината не е нищо друго, освен нашият тил.

– Как така?

– Това, че тя е невидима, макар че е винаги с нас.

– Нищо не разбирам – възкликнал учудено Мустафа.

След думите му старецът бръкнал в торбата си и извадил оттам изключително красив пръстен, на който блестял скъп диамант.

– Ето, Мустафа, давам ти този пръстен. С него ще можеш да намериш отговор на въпроса. Само го дай на оня човек, който е най-отдалечен от теб. Тогава всичко ще разбереш.

После дервишът се отбил по тясна горска пътечка и се скрил от погледа на слисания си събеседник, който дори не можал да попита нещо.

Мустафа гледал пръстена и все още не вярвал, че в ръката му има толкова скъпоценно нещо. Никога не бил виждал токова изящен пръстен с такъв скъп камък. „Какво пък – мислел си той, – не мисля, че е чак толкова трудно да намеря най-далечния човек. Щом старецът твърди, че така ще открия истината, си заслужава да опитам”.

Отправил се Мустафа към къщи, за да се приготви за пътуване. Запасил се с храна, взел си вода и малко пари, нарамил и едно топло одеяло и тръгнал. Вървял много дълго, почти не почивал. Прекосил прохладни гори и високи планини, горещи пустини и буйни реки. След много дни и нощи се добрал до края на света. Бил на края на силите си, изнемощял, дрехите му били на парцали, краката му – изранени от дългото ходене, но той бил много доволен, че най-после стигнал до най-отдалеченото място. Оставало му да намери някой човек, на когото да подари пръстена.

Мястото обаче било неприветливо – една безкрайна студена пустош без никакви признаци на човешко присъствие. Но някъде далече се видяла блещукаща светлинка и Мустафа тръгнал към нея. Това бил огън, а до него стоял увит в кожи човек. Той гледал пламъците и като че ли нищо друго не го интересувало.

Мустафа приседнал до него, но човекът не помръднал.

– Извинявай, че прекъсвам мислите ти – след няколко минути се решил да проговори Мустафа, – но искам да се постопля. Дано не ти преча. А ти защо си толкова замислен? – все пак попитал той.

Едва тогава човекът като че ли дошъл на себе си. Погледнал към ярките звезди и казал:

– Мисля какво се крие горе, отвъд звездите…

После продължил да размишлява на глас:

– Дано да има нещо, ако не, значи живея напразно… Много пъти съм искал да направя разни неща, но все мислех, че ако отвъдното съществува, трябва да се откажа от удоволствията, за да получа блаженство в живота си отвъд. Когато пък се моля часове наред, започвам да мисля друго: че съм изгубил време в молитва, ако там не съществува нищо. И после пак отначало, докато не започна да се отвращавам от глупавия си живот…

Човекът изговорил всичко това с голяма мъка в гласа, а после пак погледнал нагоре:

Мустафа изслушал тези думи с вълнение, а после прегърнал човека:

– О, братко! И аз мисля като теб! Сякаш ти съм аз! Дойдох на края на света, но не намерих най-далечния човек, а най-близкия приятел!

Тогава се досетил, че няма как да даде пръстена на човека до себе си, защото той изобщо не бил „далечен”. Затова и потеглил към дома. Нямало друго далечно място, където да отиде.

Когато пристигнал вкъщи, още на вратата жена му избухнала гневно:

– Къде ходиш? Знаеш ли колко се притеснявах за теб! Вече мислех, че си умрял! Каква е тази работа, заради която толкова време те нямаше?

Мустафа обаче кротко отговорил:

– Исках да узная какво е истината.

– И какво ще ти помогне това? Само с глупости се занимаваш!

Мъжът така се изненадал от думите й, че сякаш я виждал за първи път. Разбрал, че трябва да й разкаже всичко. След разказа си извадил пръстена, а когато го видяла, тя първо изпищяла от радост, а после гневно извикала:

– И ти ходи на края на света, за да търсиш чужд човек и да му дадеш пръстена! Голям глупак си!

– Такова беше условието – объркано отговорил Мустафа. – Трябваше да го дам на най-далечния от мен човек.

– Нещастник! – продължавала да го обижда жена му. – Толкова години да живея с един малоумник! Нямаш ли жена, че да подариш на нея пръстена?!

Докато слушал крясъците й, Мустафа изведнъж проумял нещо. Като гръм го поразила мисълта, че между него и жена му разстоянието е толкова голямо, че надминава дори разстоянието до най-далечната звезда.

Той изчакал да спрат гневните й излияния, подал й пръстена с усмивка и тихо казал:

– Да, ти си права. Пръстенът не е за друг, а само за теб.

А в останалата част от деня Мустафа се чувствал много добре и все си повтарял:

– Ние не виждаме истината, но тя е с нас навсякъде.

И до края на живота си не забравил урока на дервиша, че да си близък с някого, не зависи от физическото разстояние.

Материалът Истината, която невинаги виждаме е публикуван за пръв път на Hralupata.

Станало така, че една нощ кучетата изровили дупка, влезли в обора и успели да умъртвят много от овцете. Когато на сутринта бедният човек видял мъртвите животни, бил много разстроен заради огромните щети.

Отишъл веднага при съседа си, но ловецът само вдигнал рамене и казал:

– Нямам представа как се е случило това. Много е неприятно, съжалявам, съседе. Но не знам как да ти помогна. Мога само да кажа на синовете си да държат кучетата затворени през нощта. Така проблемът ще се разреши.

На другата сутрин обаче станало същото. Кучетата пак били влезли в обора и отново имало мъртви овце.

Вече много ядосан, човекът пак се срещнал със съседа си и съвсем открито го обвинил за новите поражения:

– Така ли разреши проблема?! Нали уж обеща да затворите кучетата? Само да видиш какво е в обора ми! Не разбираш ли какво ми причиняваш?

– О, съседе, съжалявам наистина – казал ловецът. – Кучетата бяха затворени, но сигурно са излезли през прозорците. Довечера непременно ще наредя на синовете си да затворят прозорците, преди да заспим.

Но нищо не се променило. Добре обучените ловджийски кучета все се промъквали навън. Човекът всеки път се оплаквал от тях на ловеца, той обещавал да вземе мерки, но без резултат.

Овчарят бил вече не само ядосан, но и отчаян, затова решил да потърси помощ и съвет от съдията. Той бил известен като мъдър и справедлив, на много хора бил помогнал да намерят решение на проблемите си и затова бил уважаван в селото.

Селянинът разказал подробно за всичко, което преживял до момента, и зачакал с голяма надежда да чуе съвета на съдията.

– Твоят проблем може да се реши по два начина – започнал да говори съдията. – Единият е да накажа ловеца и да ти компенсира нанесените щети. Но в този случай той ще се настрои срещу теб и ще ти стане враг. Искаш ли това?

– Много ясно, че не, Ваша чест – казал човекът. – Но като няма друг изход…

– Винаги има друг изход. Ако обещаеш, че ще следваш точно моите указания, смятам, че мога да ти помогна.

След като помислил малко, накрая овчарят решил, че няма да може да живее със заклет враг в съседство. Затова приел да изпълни всичко, което му каже съдията. Когато обаче чул указанията му, бил едва ли не шокиран:

– Но… как, Ваша чест! Това е невъзможно! Ще остана почти без нищо…

Но съдията го погледнал строго:

– Нима ще се откажеш от обещанието си? Само ще ме разгневиш и няма да промениш нещата.

– Да, добре, Ваша чест – смирено отговорил овчарят. – Много ясно, че ще постъпя точно така, както ми казахте.

Тръгнал си човекът към дома, но никак не бил доволен как се развили събитията. Бил много потиснат и не бил никак сигурен, че съветът на съдията ще свърши работа. Но нали дал дума, трябвало да я спази.

Веднага отишъл в обора, където били вече съвсем малкото му овце. Имало няколко хубави агнета и той повел две към къщата на съседа си.

Ловецът го посрещнал и раздразнено го попитал какво е станало пак. Овчарят бил силно притеснен, но казал това,  което му поръчал съдията.

– Съседе, знам, че много често те притеснявах напоследък, а ти направи всичко по силите си, за да се разреши проблемът с кучетата. Знам, че не можахме да се справим, но ти все пак имаше желание да ми помогнеш. Затова искам да ти се отблагодаря за това и че беше толкова отзивчив към бедата ми. Ето, водя ти две агнета. Нека бъдат подарък за двамата ти сина.

Ловецът бил много изненадан от чутото и по никакъв начин не искал да приеме подаръка. Но като видял умоляващите погледи на децата си, които били до тях и слушали разговора, приел, за да им достави радост.

Когато станал на другия ден, овчарят видял как момчетата на съседа радостно подскачали и си играели с агнетата в двора. Той решил да погледне какво става в обора и отворил вратата му, очаквайки поредните поражения. Но не забелязал нищо нередно. Не се виждали следи от посещения на кучетата. Излязъл навън и погледнал през оградата към двора на ловеца. С изненада видял, че в голяма клетка до къщата спели кучетата.

И следващите няколко дни минали спокойно, без произшествия в обора. Овчарят се успокоил, че кучетата вече не са заплаха за овцете му.

На третия ден го очаквала приятна изненада. Ловецът се появил на вратата му, носейки прясно уловен дивеч.

– Заповядай, съседе – с усмивка поднесъл дара си той. – Нося пресен дивеч за теб и семейството ти. Благодаря ти за агнетата, направи синовете ми много щастливи.

Овчарят не знаел какво да каже. Бил силно трогнат и си помислил: „Излиза, че съседът ми всъщност не е лош човек. А аз си мислех толкова лоши неща за него!”

Едва сега прозрял колко мъдър човек бил съдията. „Съдията излезе прав – си казал той. – Наистина винаги може да се намери друг изход и той да се окаже много по-добър!”

Да, когато има конфликтна ситуация, винаги може да се намери още един изход, освен обичайния, към който се обръщаме най-често. А той е да не отговаряме на злото със зло, когато се чувстваме ощетени или обидени.

Но колко от нас избират втория? Вместо да удряме и да наказваме, да отговорим с добро, да се усмихнем и да подадем ръка? Този начин е винаги по-добър и за двете страни. Конфликтът няма да бъде разпалван допълнително, защото когато се води война, жертви се дават и от двете страни.

Гневът е лош съветник, а усмивката може да победи и най-силния гняв. Може да стане така, че враждуващите страни да научат по нещо от ситуацията: да са по-внимателни, да зачитат другите, да бъдат по-смирени, да се научат да прощават.

Затова всеки път, когато попаднете в конфликтна ситуация, спомнете си притчата за овчаря и ловеца и може би вътрешният ви глас ще ви нашепне: „Спокойно, винаги има и друг изход”.

Материалът Другият изход е публикуван за пръв път на Hralupata.

Бащата бил починал наскоро и семейството преживявало трудно. Жената не трябвало да отсъства и да рискува работата си всеки път, когато бабата на децата не била в града или се разболеела.

Този ден се случило така, че позвънил годеникът на бавачката. Имал нова кола и искал да се повозят на нея. Момичето не се колебало дълго, пък и било само на 18 години. И без това децата спели обикновено по няколко часа следобед, а тя до 17.00ч. щяла да се прибере.

Когато чула клаксона на колата, изключила телефона и грабнала чантата си. Заключила детската стая, а после прибрала ключа. Ако 6-годишното момче се събудело и тръгнело да я търси, можело да падне, слизайки по стълбите. Нямало как после да обясни на майката защо детето не я е намерило.

Случило се обаче нещо ужасно. Незнайно как – дали от късо съединение на включения телевизор, лампа или искра от камината, но завесите в хола пламнали. Много бързо огънят стигнал и до дървената стълба, която водела към спалните на втория етаж.

По-голямото момченце се събудило от кашлицата на братчето си, което било едва на няколко месеца. Изпод вратата навлизал дим в стаята им. Момчето скочило и се опитало да отвори вратата, но тя била заключена. И по-добре, защото пламъците щели да ги погълнат бързо.

Тогава детето започнало да вика бавачката, но тя не отговаряла. Сетило се за телефона в стаята. Знаело номера на майка си и можело да го набере, но телефонът нямал сигнал.

Момчето трябвало да измъкне братчето си през прозореца. Да, но той бил на външния корниз, а с малките си ръчички не могло да освободи предпазителя. А и да успеело, имало телена мрежа, поставена за безопасност от родителите му.

Скоро дошли пожарникарите и изгасили пожара.

А децата?

Пожарникарите се чудели как едно такова малко дете само с една закачалка е счупило не само стъклото, но и решетката. Не можели и да повярват, че се е придвижило по корниза с раница на гърба, в която било братчето му. И как успяло да слезе по дървото с такъв товар?

Възрастният началник на пожарникарите само слушал по-младите си колеги, а после им отговорил така: „Малкото момче е било само. Нямало кой да му каже, че е невъзможно да успее”.

Всъщност това е точно така, ако се замислим. Да оставим настрана факта, че в случая бавачката постъпила безотговорно.

Да се фокусираме върху това малко дете, което в тази тежка ситуация бързо съобразило как да действа. Може да му остане травма от преживяното за цял живот, но то разбрало от много рано, че понякога трябва да разчиташ само на себе си. И друго – че трябва да направиш всичко за хората, които обичаш.

Разбира се, това не означава да поставяме децата в подобни стресови ситуации, за да могат да се справят сами. Нужно е да ги учим да вземат сами решения и да ценим тяхното мнение. Така ще станат по-самостоятелни и по-инициативни, а не нерешителни и неуверени хора.

И какъв е житейският урок от днешната история? Ако няма, кой да ни каже, че това е невъзможно, може да успеем да извършим невъзможното. Единственното, което ни възпрепятства понякога да достигмен целите си, е мнението на другите. Няма лошо да го пренебрегваме понякога, нали!

Материалът Притча за момчето и спасението е публикуван за пръв път на Hralupata.

За мъжете, които искат да знаят как да направят една жена красива, е следващата история.

Двама приятели много обичали пътешествията. Пътувайки по света, те попаднали на чудно красив остров с дружелюбни хора. Единият пътешественик много харесал мястото и решил да заживее на острова. Нещо повече – дори да се ожени. Казал на приятеля си, че иска да вземе за жена дъщерята на местния вожд.

Приятелят му попитал:

– За коя ще се жениш, за голямата? Да, тя е хубавица, заслужава си!

Мъжът обаче отговорил:

– Не, не, искам малката!

– Ти луд ли си!? – възкликнал приятелят му. – Не виждаш ли колко е безлична?

Но другият изобщо не го слушал. Бил решил вече, затова отишъл при вожда, за да му каже за намеренията си.

– На острова се чувствам много добре. Искам да живея тук и да се оженя. Ще ми дадеш ли дъщеря си?

Вождът също като приятеля му помислил, че става въпрос за голямата му дъщеря.

– Ще получиш дъщеря ми, защото виждам, че си добър човек. В замяна ми донеси десет крави. Такъв е нашият обичай, когато някой се жени за хубавица.

– Съгласен съм – казал пътешественикът. – Само че аз искам малката, а не голямата ти дъщеря.

– Но как, тя е … по-незабележима от сестра си – учудено промълвил вождът.

Пътешественикът обаче настоявал и тогава бащата казал:

– Добре, но тогава ще ми дадеш за нея три крави.

– Не, не, ще ти донеса пак десет, както поиска и за голямата – отговорил бъдещият зет.

Купил той десет крави, вождът ги получил, но отначало не искал да ги приеме. Как така, грозноватата му дъщеря не заслужавала толкова много. Но все пак отстъпил и ги взел.

Така пътешественикът се оженил за момичето. Двамата си създали семейство и заживели в свой дом на острова.

След няколко години приятелят на пътешественика дошъл отново на острова да разбере какво прави задоменият му другар. Упътили го към къщата му и той надникнал през оградата.

Видял седнала под едно дърво жена, която била приказно красива, а наоколо тичали две малки дечица.

Изведнъж от вътрешността на къщата се чул радостният вик на стопанина:

– О, здравей, приятелю! Заповядай, ела при нас!

Той забързал към госта и го посрещнал.

– Да не би да си се оженил за втори път? Този път жена ти е наистина хубавица!

– Не, не, какво говориш! Това е дъщерята на вожда, моята жена! Какво ще кажеш, не е ли прекрасна?

Гостът обаче не искал да повярва. Колкото и неудобно да му било, приближил се към жената и я попитал как така се е променила толкова много.

Отговорът й бил съвсем кратък:

– Много просто, разбрах, че струвам повече от три крави!

Когато една жена се чувства ценена и обичана, ако е красива, ще запази красотата си за дълго. Ако ли пък не, красотата й ще се роди от любовта на мъжа до нея и от щастието, което тя изпитва от това.

Материалът Притча за раждането на женската красота е публикуван за пръв път на Hralupata.