Дълго живя с този камък, вместо своето сърце, докато един ден той се не разтопи. Дали е било от горещите пустинни пясъци, дали от топлината на кръвта попила по него, но в този момент усети жал. Дете пред него стоеше. Уж мъж, а бе момче голобрадо още. Трепна нещо в душата на боеца. Замръзна ръката, готова да убива. Сведе сабя, досущ до нозете. Дълго гледа момчето, треперещо от страх.

– Докъде стигна този свят? И децата, вместо да бозкат, саби награбили, Аллахъм – изрече си тогаз. В този момент осъзна, че кланетата няма никога да спрат. Щяха да следват едно след друго, младенци в тях смърт що е щяха да усетят. Всеки, още не проходил сабя в ръцете си обречен бе да носи.

Тръгна бавно към младенеца. Загледа го право в очите. Хванал сабя в ръка, сякащ незнаещ, какво да прави с нея, той продължаваше да стои като замръзнал пред свирепия войн. Беше сигурен, че всеки един момент е готово да побегне. Трябваше само да го духне, не повече. Толкова струваше едно дете, правещо се на мъж. Можеше да се изправи срещу стотина подобни на него и докато успее да изколи половината, останалите вече щяха да са преполовили баира. Тогава, изведнъж, светът пред очите му се завъртя. Пясъкът, извиращ отвсякъде изчезна и той отново видя зелените поля на родното си място. Делиорманът се бе ширнал навред. Усети дори аромата на гората. Беше пролет и всичко бе толкова реално. Птици бяха накацали по стрехите. Реката, пресъхваща през лятото, все още бе пълноводна. Видя отново и Агница, окована от сердарите на санджак бея. Виковете й дори дочу, метната на коня на субашията.

– Помогни ми! Помогни ми! – крещяха очите й.

Усети вика отново и в своите гърди. Вик на болка, на безсилие, на детска немощ и момчешко отчаяние. Почувства отново ножа на отмъщението в ръката си. Болката от удара на субашията с дръжката на ятагана по слепоочието. И после… Нищото и тъмнината, празнотата в душата и болката в гърдите. Майка му и баща му, приседнали пред прага. Взираха се на юг, натам, накъдето го отведоха сердарите на девширме бея. Видя се за последно пред вратника на родната къща, петнайсет годишен, и след това, когато хвана сабя за първи път в ръка. Затова я въртеше така яростно и без жал. Беше толкова уплашен и гневът не го напусна никога.

Ръката на момчето, забелязало нерешителността му, потрепна. Беше виждал толкова много пъти това движение. Знаеше прекрасно какво значи. По очите пред себе си винаги четеше всяка следваща стъпка на противниците си. Затова и бе оцелял толкова дълго.

– Недей… По-добре, недей, момче – изрече с плътния си глас – Това не е твоята война.

Момчето се засуети за миг, сякаш чудещо се какво решение да избере.

– Не го прави, моля те – примоли се този път с болка и надежда в гласа.

Дали от глупост, дали от детска наивност, момчето не се вслуша в съвета му. А може би и бе повярвало в себе си че може да съсече исполина пред себе си, закоравял от толкова битки, оставили следи в самата му душа. Не тяло, а същинска канара. Удариш ли го, най-много песъчинка да се отрони. Те, младите са така. Сила усещат в себе си. Мислят си че планина могат да повдигнат. Докато самата планина не се стовари на плещите им.

Момчето вдигна сабята си. Замахваше цяла вечност. Ръката му премина над главата в засилка и продължаваше да се движи още назад. После замря и като че ли безкрайно стоя така, след което бавно тръгна надолу, към него. Всичко сякаш беше замряло, толкова бавно се случваха нещата. Без да се замисли дори, за един незначителен миг, разтегли сабята си към момчето. Дори не знаеше как го прави. Беше роден войн. Не човек, а адово изчадие, сътворено да убива. Очите на момчето премигнаха за последно. Tака си и застинаха, отворени. Ръката му остана и тя, вдигната за удар. След това главата му се наклони на една страна, политна към земята и тупна безшумно на пясъка. Чак след това тялото му залитна назад и се строполи върху дюните, пръскайки фонтани кръв.

– Казах ти, глупако. Казах ти… – промълви, приклекнал до тялото – За какво ти бе да го правиш? Бях те оставил да живееш.

За пръв път проля и сълзи. Водата от очите му пропи безследно в горещите пясъци.

Нещо се пречупи тогава в него. Изведнъж осъзна безполезността на войната. Воюваш за някой друг. За да има повече той. Че, на теб какво ти трябва? Агница да е до теб и толкоз. Воюваш за луди, желаещи да притежават целия свят.

– Ще убивам… Ще убивам и докога? – заповтори – Нови глупаци идват, повярвали в себе си че могат света да победят. Такава ли е моята съдба? Да убивам младенци, живота още не познали. За да убивам ли съм роден? Убивам и пак убивам. Само разрушавам, без нищо да градя. Нищо не съм сътворил на този свят. Само смърт. И султана… Ще имат ли край войните му? За какво му е целият свят? О, Аллахъм, за какво му е това?

Там си и захвърли сабята. Заби я в пясъците. Качи се на коня и препусна на север, без дори да се обърне назад. Не издържа повече на повика на родния край. И на зова на любовта, на Агница, махаща й мълчаливо с бяла кърпа. На лика на бледата луна, полегнала над склона. Такава, каквато грееше само над неговото село. Никъде после не видя такава. Звездите, мъждукащи в родния мрак. Песента на птиците, сутрин над росата, спуснала се сякаш за дрямка в долината. На повеите на милия и свиден делиормански вятър. На снежните преспи, високи по човешки бой през зимата. Там, където и навярно още го чакаха майка му и баща му, приседнали пред портата. Там, където отново щеше да зърне Агница.

Никога повече нямаше да вземе сабя в ръка. Никога! Бе убивал за девет живота напред.

Зарече се.

Имаше да се вършат толкова полезни неща на този свят. Навярно щеше да се научи и да гради. Да съгради дом, челяд там, в родния Делиорман, на хиляди аршина от този адски пек. Да се научи да държи рало в ръка, вместо тази сабя.

– Ако наруша клетвата си, душата ми е твоя, Шейтан – закле се.

Конят, пръхтейки се понесе в галоп. А такъв вятър духаше от север. Ароматът на родния дом бе попил в него. И на Агница… Как можеше да се устои на този повик в северния повей?

Една сутрин селото се събуди с цял керван, спрял в двора на Гяур Коста. Кога беше дошъл, как беше влязъл в селото, без куче да излае, никой не можа да обясни, но той стоеше в цялата си прелест там, огрян от сутрешното слънце. Четири големи каруци с високи канати, покрити с плетени на шарки платнища, теглени от по два охранени коня, всичките черни и лъскави като катран. Буйните им гриви се размятаха на фона на лъчите, прорязали през облаците, а цвиленето им разсичаше тишината, удряше се в отсрещните чукари и се повръщаше с нова сила. Дълго се чудиха амуджите и коментираха помежду си, насъбрали се пред портите на Гяур Коста, че събитието беше равносилно на все едно камък да падне от небето. Керван тук, където идваха само от време на време султански хора, за да набират голобради момчета я за аскер, я за аджемиоглани по време на някоя от безкрайните войни на Господаря на световете.

Нещата не станаха по-лесни и даже се усложниха, когато всички разбраха, че новодошлият с четирите каруци, завързани една зад друга е правоверен. Ся, какво търсеше правоверен в къщата на един друговерец посред нощ, аз не се наемам да кажа, а и никой не можа да си обясни. Не че не можеше, селото беше смесено и хората си ходеха на гости, но да влезе така като в дома си, посред нощ, при условие, че в селото имаше имарет и всеки пътник или странник можеше да пренощува там, а и топла манджичка да получи, ей това вече беше нечувано. Не стига другото, а точно в къщата на Гяур Коста, в която никой не стъпваше и когото наричаха така заради проклетия му нрав, а не заради нещо друго. Проклетникът ни се караше, ни се водеше и живееше подобно анатемосан, отбягван и от българи и от турци.

– Не е хубава тази работа! Не е на хубаво за селото! – изпророкува и ходжата, всявайки допълнителен смут в душите на и без това обърканите амуджи.

– Що пък да не е хубава, ходжа? – не се въздържа и берберинът – Ти пък за всичко казваш, че не е на хубаво.

– Шейтанска работа е това – продължи обаче ходжата, а бръснарят повече не се обади – Самият Шейтан има пръст в тази работа. Тъй да знаете!

След малко се домъкнаха и гавазите на санджак бея, сред облаци от прахоляк, вдигнат от копитата на конете им, навярно осведомени от някой мюзевирин побързал да се натегне.

– Какво сте се събрали тука, като на погребение, бе? – развика се субашията – Бързо да си ходите по нивята, че ако размахам камшика…

Обаче, когато пред портите на Гяур Коста излезе новодошлият, субашията веднага присви крилца. Оня се оказа огромен исполин, дето се казва, не човек, а канара. Беше висок навярно три аршина. Вървеше спокоен на фона на вече изгрялото слънце, а тялото му се клатеше равномерно от уверената му походка. Така можеше да върви само човек сигурен в себе си и знаещ добре цената си. На кръста си беше препасал огромен нож. Неволно и амуджите, взели пример от субашията се поснижиха, осъзнали добре, какви поразии може да причини огромният нож, ако реши исполинът да го използва и го развърти.

Субашията слезе от коня си и неуверено се доближи до новодошлия. Кърсердарите му, веднага го обградиха. Това му вдъхна увереност и макар и с малко треперещ глас, изрече:

– Тескере вар…?

Гигантът отначало нищо не отговори, а само мълчаливо погледна субашията право в очите. Гледа го дълго, без да мигне, а през това време субашията усети, как още малко и ще се разплаче като малко дете. Погледът му пронизваше в самата му душа, там където са разположени и страхът и смелостта и поривът и задръжките и това, дали да направиш нещо, или просто да избягаш през глава като последния страхливец. Сините му очи, бяха сякаш бездънни и той усети, как дори пропада в тяхната пропаст.

– Вар… – отвърна най-накрая оня, без да е мигнал. Бавно бръкна в пояса си, продължавайки да го гледа, извади тескерето си и застина, държейки го в ръката си, без да го подаде.

Субашията, като разбра, че оня няма да го поднесе, посегна и сам го взе от ръцете му.

– Откъде идеш? – попита, след като разгледа тескерето и се убеди, че всичко е наред.

– От Свещения град – отговори с плътния си глас новодошлият, този път веднага щом думите излязоха от устата на субашията.

– Хаджия ли си?

– Живях там.

– Търговец ли си?

– Не съм.

– Защо го напусна?

– Салгън!

– Салгън?

– Веба!

– Веба?

– Да, веба! Половината град измря.

Неволно субашията отстъпи крачка назад, макар че осъзнаваше добре, че ако новодошлият беше болен, отдавна щеше да е умрял по време на дългия път от Мека.

– Какво има в каруците?

– Покъщнина.

– Проверете! – обърна се и към кърсердарите си субашията.

В този момент новодошлият обърна погледа си към тях и това беше напълно достатъчно никой от тях да не помръдне от мястото си.

– Казах да проверите – развика се отново субашията.

– Що не провериш сам? – заесече го исполинът и положи едната си ръка върху дръжката на ножа.

– Колко време ще останеш? – предаде се безславно накрая пазителят на реда, извършил безброй безчинства до този момент в целия санджак. Изглежда накрая беше се кротнал. Желанието му да провери каруците беше изчезнало изведнъж.

– Колкото е рекъл Аллах – изрече новодошлият и отиде до каруците. След това отметна едно по едно покривалата им.

– Виж какво… Не искам да стане някой сакатлък – поде наново субашията, сякаш окрилен от това, че великанът най-накрая направи някаква крачка назад и отстъпи.

– Нито пък аз.

– Защо не отиде в имарета?

– Не съм свикнал да ми дават даром чорбата.

– Откъде познаваш Коста?

– Запознахме се по пътя.

Накрая, субашията се качи на коня си и заобиколен от кърсердарите си, сред облаци прах препуснаха в посоката, от която бяха дошли. Преди това не пропусна да се скара на амуджите, възвърнал малко самочувствието си.

Вечерта, субашията побърза да отиде при санджак бея, за да го осведоми за новодошлия.

– Какво си се разтревожил толкова? – усмихна се с ехидната си усмивка санджак бея, хванал филджана с кафето в ръка и придръпвайки от наргилето си, след като го изслуша внимателно.

– Този е савашчия – изтърси субашията, а санджак бея едва не се задави с кафето.

– Аллах, Аллах… Какво ще търси един савашчия тук?

– Самата истина, бей ефенди, повярвай ми. Видях го как гледа, познах походката му. Върви като каплан, готов да нападне всеки момент. Тръпки ме побиха от погледа му, а знаеш ме, не съм от мекушавите. Не му е чиста работата на този.

– Въобразяваш си, субашъ – реши отново да неглижира нещата санджак бея.

– Бей ефенди, мога да различа един алп от селянин.

– Аллах, Аллах… А бе, каква работа може да има един алп в този генгерлик?

– Пратил го е тайно султана!

– Султана… – санджак бея направо подскочи от мястото си този път и отново се разкашля, задавил се с кафето.

– Да, самият султан.

– За какво му е на султана да прати тук алп? Не съм сигурен дори, дали султана е чувал изобщо за нашия санджак. Навярно е търговец.

– Не е търговец. Видях му каруците. В тях няма стока за продан. Да знаеш, ага…

– Какво?

– Колко души познаваш, които могат да напълнят четири конски каруци?

– Малко!

– Да знаеш, ага…

– Какво пак?

– Някой от раята се е оплакал… Ъхъ… Само тъй ще е, да знаеш, бей ефенди! Писали са до султана и сега той…

– Ха-ха-ха… Че то… Ха-ха-ха… Ох, ще ме умориш, субашъ. Че то, никой не може да пише. Всички до един са неграмотни селяни.

– Ходжата може, попът може, кадията може… Да изброявам ли още.

– За какво им е на ходжата, попа и кадията да пишат до султана, субашъ? Не ги ли храним всички достатъчно? Кокалът държи устата на кучето затворена, така знам аз. Защо биха го направили? – този път санджак бея се ядоса не на шега. Лицето му помръкна за миг и дори неволно изохка, прихващайки леко и нежно палеца на десния си крак. Откакто поостаря, остави почти всичката работа на субашията и затова той сега си позволяваше да се държи така. Появиха му се болежки, а най-много го мъчеха краката, подути и зачервени целите от коварна болест. Идва и хркимина, прегледа го и каза, че е болен от гут, забрани му да яде куп неща и най-вече месо и си тръгна. Не му олекна от това, че хекиминът каза, преди да си тръгне, че боледувал от султанска болест. Не стига всичко това, а сега и този другоселец се опитваше да му създава ядове.

– Миналата година, бей ефенди, три пъти събрахме авариз, уж, щото война. Ако чуе султана…

– Сус бе, кьопек! Ще ми докараш някой сакатлък на главата.

– А бе, ще млъкна аз, бей ефенди, ама… Ще ни хвръкнат главите и на двамата. Казвах ти, бей ефенди да не събираме от духовниците, а то и от вакъфите и от кьопрюджиите и…

– Слушай…

– Ами, джизието и хараджа, бей ефенди! Султанът определил 70 акчета на глава, ама ние 100. Ох, ще ни хвръкнат главите, ага. Може и джеллят да е.

– Е, как джеллят, бе?

– Като нищо, повярвай ми, ага.

–Черен ли е?

– Не е!

– Е, какво тогава? Всички джелляти са арапи и от миллета, бе. Къде си видял ти джеллят със сини очи?

– Знам ли, ага.

– Не знаеш, ама приказваш. Слушай, много те отпуснах нещо и затова почна и много да приказваш. Не забравяй, че първо твоята глава ще хвръкне.

– Знам, ага и затова ме е страх.

– Страх те е, ама това не ти пречи да приказваш.

– Само пред тебе, ага. Иначе си мълча.

– Мълчиш си ти, ама де да знам… Виж какво, субашъ. Мен ще ме закарат до Великия град и султанът, да умножи Аллах и дните му и имането и…

– Е, как да ги умножи, бей ефенди, като го крадем?

– Сус, бе! Милостта му е безкрайна и мен може и да ме пощади, ама на теб ще ти хвръкне келлето още тук, на двора. Не забравяй това.

– Ох…

– Слушай! Стига си хленчил като някоя ханъма, ами се връщай да си вършиш работата. Искам да го държиш под око този. Искам да знам всичко за него и при първото съмнение… – санджак бея направи жест с ръка, прекарвайки я през гърлото си, все едно реже с нож.

– Е, как султански човек, ага? Ако разбере падишаха…

– Ще гледаш да не разбере. Ще разбере, каквото му кажа аз. Времената са смутни! Виждаш, навсякъде хайдуци… Убили са го те и толкоз! Ще изкараме потеря. Ще блокираме санджака. Ще хванем виновните и 5-6 души ще обесим. Може и 10 да обесим. Ади, бягай и умната. И да не те е страх, аз съм насреща.

– Ага, само да питам нещо.

– Питай!

– Ага…

– Кажи де! – санджак бея започна да губи търпение. От всичко на света най-много мразеше някой да му мрънка, а субашията не бе спрял от идването си. Искаше да го отпрати, а той още се мотаеше. По всичко изглеждаше, че ще си има ядове с него. Сгреши жестоко като му довери доста неща. По всичко изглеждаше, че е гевшек. И, както се разприказва за данъците, току го направил и на друго място. Напоследък му донесоха, че пиел вино с неверниците и после правел зулуми.

– За Пелин, ага… – обади се накрая субашията и го изкара от унеса на мислите, които бе подкарал.

– Какво за Пелин? А…, щом съм ти обещал, ще стане. Нека само да мине Рамазана.

– Ага…

– Е, стига де! Казах ти вече. Знаеш, че думата ми на две не става.

– Виждал съм много пъти и на четири да става думата ти, ага, та затуй…

– Ти май наистина започна да си превишаваш правата.

Субашията веднага поиска прошка, усетил, че наистина е прекалил. Санджак бея, който обикновено винаги се усмихваше на шегите му повече не го правеше, а стоеше мрачен и го гледаше право в очите, без да млъкне.

– Слушай, субашъ… Този, савашчията, дето му викаш. Отде ми пусна сега и тази муха в главата?

– Наистнина е войн, ага, повярвай ми. Няма как да сбъркам един войник. Самият аз съм такъв.

– И викаш, бил си убеден, че може да се справи с твоите войници.

– Да, ага, усетих го.

– Ми то, тогава… Моите гавази… – санджак бея се огледа уплашено наоколо – Сякаш, няма да е зле да те послушам и да увелича охраната. Малко предпазливост никога не вреди, нали? Този… Твоят помощник… Мустафа ли се казваше?

– Керим.

– Аха, Керим. Все не мога да му запомня името. Нека тогава да остане при мен с няколко аскера, да подсилим малко охраната.

– Нещастник! – не се стърпя санджак бея и изрече на глас, след като излезе субашията – Дощяло му се зет да ми става. Тъкмо си мислех, на кой глупак да дам дъщеря си и на, ти ми излезе насреща.

После отиде до прозореца и ги изчака да си тръгнат. Когато аскерите на субашията се загубиха от погледа, извика Керим.

– Знаеш ли, защо остана при мен? – започна го още от вратата, без никаква подготовка.

– Не знам, санджак бей ефенди – отвърна оня и се изпъна като струна.

Остави го да се притеснява и дълго не изрече нищо. През цялото време гледаше през прозореца. После, изведнъж се обърна и отиде досущ до лицето на Керим.

– Защото, само на тебе имам доверие – изрече, докато го гледаше право в очите.

Изчака да види ефекта от думите си и след като забеляза задоволството на лицето на подчинения си продължи:

– Та си мислех… Мислех си, че много ще ти приляга да станеш един субашия.

Керим не се стърпя и този път усмивка се разтегна на лицето му.

– Аз…, бей ефенди…

– Мислил ли си по този въпрос? – не го остави да се доизкаже – Цял живот така, обикновен силахдарин.

– Аз…, бей ефенди…

– Аз не оставам длъжен към тези, които ми служат вярно. Преданите ми хора, литват в небесата, подобно птици, а предателите….

Санджак бея бавно издърпа ханчера си, закачен на кръста му и после нежно го завъртя в ръцете си.

– За тях е този ханчер – продължи след това. – А тебе те наблюдавам от доста време. И мисля да те възнаградя. Какво смяташ ти по този въпрос? Мога ли да ти си доверя безрезервно, или…? – отново завъртя ханчера в ръцете си. После отиде до Керим и го тикна досущ в лицето му.

– Аз…, Аз, бей ефенди… Като се налага, бих дал и живота си…

– Никой не ти иска живота, момче. Мъртъв не ще служиш никому. А, и на мен ми трябва жив субашия.

– Ами, субашията, санджак бей ефенди.

– Той е хаин – изстреля директно в лицето му.

– Вай, Аллах…

– Сдушил се е с хайдуците!

– Вай, намуссуз!

– Ние ги гоним, а той… Пиел вино с тях и снасял всичко. Представяш ли си, какво ще стане, ако научи султана? Първо моята глава ще хвръкне. И то, още тук, на двора. После ще я набучат на кол и така до Великия град. Направо, не мога да се побера в кожата си от яд.

– Вай, шерефсиз.

– И аз сега, какво? Да отида и да му разкажа всичко, Аллах да умножи дните и земите му.

– Амин!

– Амин! И, няма ли да попита, „Ти сляп ли беше? Къде бяха очите ти?“

– И, какво ще правим сега, санджак бей ефенди.

– Ти ми знаеш знамето. Господарят на световете ми е позволил да нося една конска опашка. Миралая има две. Бейлербея, разбира се е с три. И само той, султанът има право да носи знаме с четири конски опашки. Мислиш ли, че щеше да ми повери това знаме, ако знаеше, че не ще оправдая доверието му?

– Не мисля, бейлербей… санджак бей ефенди.

– Разбира се, не трябва да се разчува нищо. Хаина трябва да отнесе всичко в гроба си. Повелителят на световете не трябва да има никакви съмнения за своя санджак бей. Иначе…

Санджак бея разкопча колана си и свали канията, окачена на кръста му. После внимателно прибра ханчера в нея и с тържествен жест го подаде на Керим.

– Един бъдещ субашия трябва да обръща повече внимание на себе си – изрече право в лицето му. Ехидната му усмивка бе се възвърнала отново. Беше от хората, които ще ти изгорят душичката, но ще го направят с усмивка – Та… Не може да ходиш с ханчер, изчукан от селския ковач. Ето…, дръж. Оръжието на възмездието! Надявам се да го заслужиш. Аллах дава, ама трябва и ти сам да се потрудиш малко. Доверие… Доверие, ама може да се загуби, докато мигнеш.

– Слушам, санджак бей ефенди. Какво трябва да направя?

– Не ме карай да съжалявам, че съм заложил на теб. Ако още не си разбрал…, значи не ставаш за субашия.

Следващата седмица се случиха непредвидени и нечувани по тези земи неща. Хайдуци нападнали субашията и го затрили заедно с двамата му силяхдари. Станало точно, когато тримата отивали на ифтар, поканени лично от санджак бея. Разбира се, подобно посегателство срещу хората на султана и срещу самия него не можеше да остане безнаказано и санджак бея използва цялата си сила и мощ, за да открие и излови виновниците. Беше вдигнат всичкия наличен аскер на крак и заварден целият санджак. След седмица упорити блокади, убийците най-накрая бяха изловени, а след десетина дни бой в конака, единият от тях направи пълни самопризнания. Тогава го изправиха пред кадията и скоро и деветимата хайдуци виснаха на бесилото. За особени заслуги при залавянето на виновниците Керим бе възнаграден и назначен за нов субашия.

Скоро, новодошлият разтоварил каруците си в къщата на Гяур Коста, сякаш му е бащиния, купи 40 дьонюма зема, които имама се опитваше да продаде отдавна, но все не успяваше, защото никой освен агата нямаше възможност да ги плати, ала изедникът се опитваше да му ги вземе на една четвърт от цената. Имама, сякаш искаше малко множко предвид на това, че земите му бяха досущ до селото, но исполинът изобщо не се пазарил, а платил толкоз, колкото му поискал имама. Ходжата, който бе записал сделката в кютюка разправяше после, че оня наброил направо алтъни. Ей така, просто бръкнал в пояса си и изкарал цяла кесия пълна с истински алтъни, от които дал една жълтица дори на ходжата, затова, че е изповядал сделката и я записал в кютюка.

Не мина много време и същият цани дюлгерите на Беньо да му построят къща върху земята, която купи. Не стига това, ами и им платил предварително. Ей тъй, изкарал отново онази прословута кесия от пояса си и им броил отново направо алтъни, сякаш сигурен, че няма да вземат жълтъците и да избягат, а ще си свършат работата, както трябва. „Като свършите и ако ми хареса, ще ви дам още“ – даже им казал и онези, сякаш окрилени почнаха работа още на следващата утрин в тъмни зори.

Не мина много време и из селото започнаха коментари. И понеже никой не знаеше нищо за новодошлия, това бяха обикновени клюки и дори клевети. Започнаха от берберницата, където обикновено около бъбривия берберин, който беше и един от най-добрите и класни клюкари в селото винаги се събираха хайлязите и хайманите на селото.

– Чу ли, какво имало в каруците? – подхващаше той поредния нещастник, дошъл да си оформи мустака – Злато!

– Е, как злато, бе?

– Злато, злато… – намесваха се и потвърждава и сеирджиите наоколо.

– Иначе, откъде мислиш, че е тази пълна кесия? То, чувал да беше, щеше да свърши. Ей, на… Цялото село да бяхме се събрали, пак нямаше да можем да купим земята на имама, а той… Бръкна в пояса си и направо… с алтъните.

– Есента, ходих на панаира в Шумну, разправяха, че ей, оттатък Ески Истанбуллук… – започваше разказа си друг – И, там разправяха, че…

– А бе, кога си ходил на панаира в Шумну и ти, бе? – засичаше го веднага друг – Ходил си, когато щяха да те женят, а миналата година вече ожени дъщеря си. Приказваш и ти…

– Е, как да не съм ходил?

– Ей, тъй, не си ходил.

– Ти ли ще знаеш по-добре, или аз?

– Добре де, кажи, какво разправяха – поощряваха го и други.

– Ей, оттатък Ески Джумая, аз не съм ходил и не съм видял, ама имало огромен Боаз. Пътят се виел през планината, а наоколо само канари. Разправят…

– Какво разправят, бе?

– Било тъмно дори през деня.

– Е, как и през деня, бе?

– Ми, канарите закривали слънцето чак.

– Е, как? И през деня с фенер ли ходели хората, бе?

– Ся, там не знам, казах, че не съм ходил, ама там се появил един Боаз кесян. Ей тъй, изправял се на пътя на нещастниците и после келлето…

– Е, как бе, ей тъй, за едното нищо ли?

– Обирал им парите и стоката. Та, този нашият… Разправят, че обрал десетки кервани. Иначе, откъде четири каруци стока. Само ограбено е това.

Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите.

Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите. Повечето твърдяха, че е търговец, щом е дошъл по техния край с четири конски каруци товар, но бе всеобщо мнението, че е някакъв беглец и не му е чиста работата. Най-големият подръжник на това убеждение отново беше берберинът, който уморен от бръсненето цял ден на въшливи амуджи, вечер даваше поле за изява на въображението си, което граници не признаваше.

– Тоя, ако не е някой от везирите на самия султан…, ей ме, на… – кълнеше се между две кафета – Местото е ветровито! Най-лесният начин да си загубиш главата е да станеш везир на султана. А, не му харесало нещо, а… И, нашият накъде? Усетил е нещата и дим да го няма. И къде? Естествено, там където свършва вярата. На края на света. За да запази главата на раменете си.

– Много млад ми се чини за везир – апострофираше го друг.

– Млад, ама те, везирите не живеят много – не спираше берберинът.

– Тогава, ще ни донесе на главите беда нечувана – донаждаше и трети – Ако султанът разбере, че е тук… Аскера, и… Иди и разправяй после, че…

– Аллах…, Аллах… – обаждаше се и ходжата – Още малко и горкия човечец ще го изкарате… По всичко личи, че е почтен и с труд си е изкарал всяко едно акче.

– Ходжа, ти откак гризна алтъните…

Да, откак получи изтинска жълтица, затова че записа в кютюка сделката между новодошлия и имама, ходжата бе станал най-големия му защитник.

– Аз винаги говоря истината… – не се и предаваше – Ето, да е изтървал служба в джамията? Не е! И, да ви кажа честно, притеснявам се в негово присъствие да чета Светата книга. Тоя знае повече от мен, така да знаете.

– Че то, преди… Каквото и да ни четеш, лягахме, ставахме… – хилеше се вече и берберинът, понеже се падаше и малко зевзек – Че ние, откъде да знаем, че пише така в Книгата? Може пък да не е било така.

– Аллах…, Аллах…

– Че ти, може да си ни чел съвсем друго или пък, дори да не знаеш да четеш и ние, ахмаците…

– Може и шехзаде дори да е – намесваше се в разговора и друг – Знаете, какво се случва с тях, когато новият султан се възкачи на трона.

– Да, ама не съм чувал скоро да е имало нов султан. Този си управлява от…

– Той е кетхюда… – обади се изведнъж и кехаята, който досега само бе мълчал и слушал разговора.

Изведнъж се възцари тишина, след като всички млъкнаха, като че ли по зададен знак. Дълго никой не се обади, а всички само се споглеждаха, сякаш мъчейки се да осъзнаят току-що чутите думи.

– Аллах…, Аллах… – само успя да промълви накрая ходжата, ей така, колкото да каже нещо, а и тази дума винаги му вършеше работа, когато не знаеше, какво да каже.

– Султански кетхюда! – продължи след малко кехаята, изведнъж почувствал се най-важният в разговора.

– Кетхюда…? Кетхюда на султана…? – разнесе се шепот из одаята. Никой не смееше дори да изрече на глас чутото от устата на кехаята. Всеизвестно бе, че не е здравословно да имаш взимане-даване с хора от властта. Колкото си по-далеч, толкова по-добре. А сега да дойде истински кетхюда на султана… Това можеше да предвещава само беди и смърт. По всяко време можеше дори да си дръпне ятгана от ножницата и… Даже децата знаеха, че султански кетхюда няма да е дошъл току така. Навярно в пояса си носеше истински султански пръстен, показването на който беше достатъчен всички да паднат в краката му, да почнат да целуват крачолите на шалварите му и да му се подчинят безпрекословно. Кетхюдата бе очите и ушите на султана. Отвори ли уста, самите слова на Господаря на световете виждаха бял свят. Той бе самата воля на султана. Нещо повече – кетхюдата беше дългата ръка на султана и все едно самият падишах.

– Той, ако беше кетхюда, навярно щяха да го придружават няколко десетки бинбашии с бюлюците си – не се съгласи, обаче този път берберинът – А може дори и паша с цялата си орда.

– За какво ли е дошъл?

Следва продължение…

Хасан Ефраимов

Материалът ЙЕНИ ЧЕРИ – разказ е публикуван за пръв път на Hralupata.

Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам „оставила“, но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем „зарязаните“ и „Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!“ Такова е! Бях го правил и друг път, само дето… по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам… Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси – „Къде си? С кого си?“… И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто… имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е… Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно – Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине… Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже – Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре… Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до привикване! Преди употреба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така… И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, с която ме засипваше… почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега… дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва – „Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!“ Е… Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата – като в миналото! Но… времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто – човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска – Мариачи

Материалът ДРУГ е публикуван за пръв път на Hralupata.

Толкова да ми липсва да те прегърна… И толкова да боли от тая липса! Физически ме боли – сякаш нещо ми дълбае костите, разбираш ли? С твоето име ги дълбае. А съм мъж да ме вземат дяволите! Уж прагът ми на болка е висок, но това… ТИ болиш в мене! ТИ!

Как пък не може просто да те прегърна? Как? Да те стопля, а ти да ме охладиш докато станем и двамата с правилната температура. Докато се изравним.

Да не ти се обаждам?

Да не ти пиша?

И?

Добре ли е да живеем така? Разделени! Като непознати?

Да не те търся?

Да не ме търсиш?

Да не идвам да те виждам?

Ти да не идваш…

Да ни няма един за друг? Няма ни! Празно е!

А онова чувство дето все ни буташе един към друг… убихме ли го? Убийци ли сме ние с тебе?

Непростим грях имаме, да знаеш! Само това е непростимо. Другото – не е!

Айде! Убихме го! Смазахме го чувството! Отровихме го! И? Дойде ли някой да ни даде медал, колко добре сме се справили?

„Браво мойто момче!“

„Браво мойто момиче!“

Дойде ли някой?

… и при мене – не!

Трябваше да ти кажа „Ще го измислим“ и да те прегърна! Само това! Да те стопля в тоя студ и да се спреш малко да ми бягаш, да спреш да се бориш с мен и най-сетне да ми повярваш, че мога да те обичам, както заслужаваш. Мога! И знаеш ли… колкото и години да са ми отредени, искам така да ги прекарам – обичайки теб!

Ничия друга ръка не мога да хвана!

Ничия коса да погаля!

Ничии устни да целуна!

Не мога… Защото искам твоите! Завинаги! Аз и ти! Двамата!

И като стане трудно (а то винаги става трудно) да мога да ти казвам това, което никога не ти казах –

„Ще го измислим… Само да сме заедно!“

Мария Миразчийска – Мариачи

Материалът ЩЕ ГО ИЗМИСЛИМ е публикуван за пръв път на Hralupata.

– Лесно ли?! Да си тръгна от теб беше най-трудното нещо, което някога съм правила… казвала съм ти го. Спри да говориш така все едно… „хоп“ и тръгнала съм си…

– А защо го направи?

– Знаеш защо!

– Ще прозвучи като клише, но не е това което си мислиш!

– Клише е! Да! Защо ме целуна?

– Какво?

– Защо ме целуна?

– Не знам! Така го почувствах!

– Винаги ли правиш това, което чувстваш?

– С теб, да!

– Аз имам съпруг! Ти имаш жена! Наистина ли трябва да ти го напомням?

– Не мога да повярвам, че ме замени за този нещастник…

– Не смей да го обиждаш! Нямаш право изобщо да говориш за него! Разбра ли ме?

– Как можа да ми причиниш това?

– Как можах АЗ да ти причиня КАКВО?

– Остави ме защото искаше да учиш… искаше да се развиваш и все казваше, че аз ти преча и накрая заряза всичко и се омъжи за тоя? За да… какво? Да станеш домакиня?

– Видях те с друга! Видях те със собствените си очи… И не смей да ме обвиняваш за това как съм избрала да се излекувам от това, което ТИ счупи в мен. Нямаш право!

– Да се излекуваш? Да се излекуваш? Аз болест ли съм! Нищо – не се е – случило! Видя ме, защото исках да ме видиш. Казах ти, не е това което си мислиш.

– Защо да вярвам и на една твоя дума?

– Никога не си ми вярвала, защо да започваш сега… но това е истината – не съм имал нищо с нея! Кълна ти се!

– Само не започвай с клетвите! Твоите клетви съм ги чувала вече!

– Нико, това което се случи в животите ни… трябваше да се случи с нас. Трябваше да бъдем ние… заедно! Да! Исках да имаме семейство и деца, но ти не беше готова…

– Спри да говориш! Просто спри! Няма значение какво е БИЛО. Има значение какво Е!

– Знаеш ли какво ми се иска понякога? Иска ми се да не знаех, че те има. Да не знаех че дишаш и се усмихваш, и живееш свой живот някъде! Тогава щях да мога да съм нормален. Да имам някакво подобие на нормален живот… А сега, не мога! Обичам те… Обичам ТЕБ!

– Напротив! Не ме обичаш! Човек не причинява подобно нещо на някой когото обича.

– Какво съм ти причинил? А? Какво? Позволих ти да избереш между мен и себе си!

– Позволил си ми? Не ми трябва позволението ти за нищо. Да не съм дете?

– Ако искаш ми се сърди, но понякога наистина се държиш като дете.

Гневът ме заслепяваше. Не можех да мисля. Какво ми каза току-що той? Че сме се разделили от глупост? Какво означаваше всичко това? Замълчах! В следващите минути просто мълчах. Той също не казваше нищо. Много добре ме познаваше. Знаеше че понякога се нуждая от време и тишина и затова ми я даваше. Не разбирах! Просто не разбирах защо ни се случваше всичко това! Та нали бяхме взели своите решения за животите си! Защо продължавахме да се срещаме?

– Какво искаш? – проговорих накрая – Защо ми каза всичко това? Не казвам че ти вярвам, просто… Какво искаш?

– Да ми нарисуваш картина!

– Какво?

– Искам да ми нарисуваш картина! За това мечтаеше ти! Да рисуваш! Да работиш в галерия! Да пътуваш! Да имаш собствена изложба… Искам да ми нарисуваш картина! Ще ти платя!

– Не съм рисувала от…

– Отдавна, нали – каза той тъжно – Попита ме! Това искам. Една картина и после се махам от живота ти и никога повече няма да ме видиш.

– Защо искаш това?

– Защото ти трябва да си спомниш коя си!

– Аз знам коя съм!

– Не! Не знаеш. В момента си сянка на себе си. Намираш утеха в това да поставяш нуждите на всички останали преди своите собствени и знам това защото аз правя абсолютно същото. Въпросът не е какво искам АЗ, а какво искаш ти, Нико?!

– Щастлива съм! – ще ми се гласът ми да не беше потреперил.

– Не си! Познавам те! Виждам го в очите ти… Отдадена си! Както винаги на 100%. Обичаш да се грижиш за всички. Да се раздаваш. Но какво ще стане когато вече си дала всичко от себе си. А? Когато вече нямаш какво да дадеш? Къде оставаш ти?

– Не си играй с ума ми!

– Не си играя, Нико. За мен това между нас никога не е било игра! Аз и ти! Това е истинско! Знам че сега ще си тръгнеш. Ставаш все по-силна в това да се… откъсваш от мен. Преди не можеше! Една картина. Това искам и си тръгвам!

– Картина! Каква картина?

– Ами… – той се усмихна! Приближи се на крачка. После по-близо… Не ме докосваше, обаче… усещах топлината му. Тази топлина, която сякаш те кани… зове те… да се върнеш у дома. Обгръща те! Цялата ми кожа настръхва, но не от студ, точно обратното! Сякаш всяка моя клетка искаше да отиде ТАМ! В прегръдките му… И да остане! Понякога, много рядко домът не е място… Понякога домът е човек!

– Нарисувай ми това! Нарисувай ми чувството, което изпитваш сега, когато съм толкова близо – прошепна той и лекичко се усмихна на сантиметри от лицето ми. Усещах го без дори да ме докосва. Усещах тази енергия помежду ни! И както очите ми бяха затворени, за първи път от много време, видях светлина… цветове! Видях КАРТИНА!

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 6

Казват, в тоя живот нищо не ни принадлежи. И като се замислиш, даже въздуха дето вдишваш трябва да го издишаш и да го върнеш на света.

Нищо и никой не ни принадлежи и може би точно в това беше проблема. В тази илюзия за притежание. В това че аз не успях да стана достатъчно негова, а той не беше достатъчно мой. Очакването… някой да ти се отдаде без да знае, че в този свят той не принадлежи дори на себе си.

Не спирах да се питам – Защо? Защо! Защо. Не искам да ми се случва това!

Не искам да мисля за това!

Но в живота не винаги се случва това, което искаме. Борим се! Ставаме от леглото с надежда. Всеки ден си повтаряме: „Балансирай се! Стъпи на стабилна основа!“ и точно като си кажеш: „Това е! Успях!“… ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!

Вселената си има свой начин. Просто аз с моят ограничен човешки ум, не го разбирам… но това е ОК! Не е нужно да разбирам всичко. Опитвам се да не мисля толкова защо нещата се случват, а да приемам.

Точно след седмица бях на същото място, в същия спортен екип, а до мен стоеше прилежно опакована картина.

Мина седмица, в която борещата се за въздух моя душа, най сетне дишаше. Дишаше чрез въображението ми, чрез цветовете и насищаше всяка моя клетка с кислород. Погледнах се в огледалото и аз самата бях станала цветна. Виждах дъги в очите си, а сивотата беше някъде далеч от мен.

Той беше прав! Винаги беше прав, колкото и да ми е трудно да го призная.

Бях отдала всичко, цялата си грижа, цялото си внимание, цялата си енергия в това да се грижа всички около мен. И наистина в този етап от живота си бях забравила за себе си. Бях се изгубила, колкото и да си повтарях че съм на правилното място.

– Нико? – прошепна зад мен. Всъщност нямаше нужда да казва нищо. Много преди очите ми да го видят и ушите ми да го чуят, знаех къде е. Усещах го! Седна срещу мен. Делеше ни една дървена маса. Просто стоеше и ме гледаше.

– Толкова си красива!

– Казваш го така, сякаш това е най-важното!

– Не! Нямам предвид онази външната красота, макар че при теб тя винаги си е там..! Светиш! Сияеш! Това е красиво! – той замълча и погледна към ръцете си. Започна да чопли една кожичка на пръста си. Постоянно правеше така когато не искаше да мисли за нещо и не спираше докато не си разкървави някой пръст! – Знам че днес те виждам за последно! Познавам те! Не си давам никакви напразни надежди. Просто искам да те запомня така – Щастлива! – каза и отново погледна към мен. Сякаш ме запечатваше в ума си! – Моля те, спести ми речта, която си ми подготвила. Нека сме честни един с друг! Само това! …винаги си била ТИ! Винаги! Стоиш си там някъде в ума ми и не изчезваш! Никога! Няма да си простя, че не се борих достатъчно за нас! Последните месеци когато бяхме заедно ти се промени! Имаше си своите колебания и аз те оставих да се колебаеш! Тогава това ме обиди! Нарани ме! Заслужавах повече от колебание… но тогава не знаех това, което знам сега. Не знаех ролята си като мъж! Сега я знам, но ми трябваха години да порасна. Ти ми показваше нарочно най-лошата си светлина. Показваше ми че можеш без мен, само за да ти докажа, че не можеш. Показваше ми че нямаш нужда от мен и колкото повече ми повтаряше че можеш и сама аз все повече се отдръпвах… А трябваше да направя точно обратното! Нико, не бях до теб, когато най-много се нуждаеше от мен… – тук вече гласът му се пречупи. Знаете ли как плачат мъжете? Различно е от нас – жените! Мъжките сълзи се стичат навътре. Пълнят дробовете им с вода и задушават. Мъжките сълзи не се виждат. Те се чуват в мълчанието. Жената може да плаче и да говори докато я боли. Да я извади от себе си тая проклета болка. Да я изплаче и да продължи, но мъжът – Не! Болката си остава някъде там, вътре и не изчезва! Никога!

Мъжете не плачат? Не! Просто плачат различно.

– Наистина имах подготвена реч – казах и се усмихнах – Знаеш ли… мислих много и… Нека ти задам един въпрос! Кое е най-важното нещо за теб на този свят?

– Децата ми! – отговори той, без да се замисли.

– Да – отвърнах на свой ред аз – За мен също! И може би така ще ти отговори всеки родител на този свят. Децата! Те идват за да ни научат как да обичаме някой повече от себе си. Тогава не ти казах цялата истина. Ти усещаше че се държах различно, но не знаеше защо. – той ме гледаше напрегнато и виждах как милион предположения минаваха през ума му. Леко отдръпнах тениската си точно там където беше избелелия с времето белег. Отляво! Там където е сърцето.

Той подскочи от мястото си и сграбчи ръцете ми, все едно че отивах някъде.

– Нико! – изплака – Господи… Боже! Какво е това по дяволите?

– Сега всичко това е далеч и сякаш е било в друг живот. Тогава нямах диагноза. Не знаех какво ми е! Никой не знаеше. Когато ми откриха това… нещо – лекарите ми повтаряха: „Ще направим биопсия! Ти се подготви!“ Седмиците, в които чаках да се върнат изследванията, бяха най-кошмарните за мен. Знаеш че има нещо, но не знаеш какво е!

– Защо не ми каза?

– Да ти кажа какво? Че може би имам рак?

– Защо не ми каза истината?

– Защото не знаех каква е истината! Мислиш че ти си ми дал шанс да обичам себе си? Не! Аз ти дадох шанс да се освободиш от мен и да не преминаваш през това, което вероятно ми предстоеше! – тук вече моят глас се пречупи. Сълзите дойдоха неканени. Той седна до мен и ме прегърна… Не! Това не е точно! Обви се около мен така сякаш някъде близо е гръмнала бомба и ме пази с тялото си от отломките.

Никой и нищо не ни принадлежи. Всичко е замалко! Всичко е назаем! Само любовта, която носим в сърцата си… само тя ни остава!

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 7

Чувала съм да казват, че когато един мъж обича една жена, тя се превръща в неговата най-голяма слабост. А когато една жена обича един мъж, той се превръща в нейната сила.

Баланс! Размяна на енергии. Това е таланта на Вселената. Нейното най-голямо оръжие. На този свят не може да си дал без да си получил и не може да получиш без да си дал. Останалото го върши времето. Времето работи здраво! Неуморно! За всички! Само трябва да чакаме и каквото е за нас ще дойде и ще остане, а каквото не е, ще ни подмине.

– Нико! Защо? Защо не ми каза? – прошепна той в ухото ми и все така ме държеше в прегръдките си. Когато накрая ме пусна и погледна лицето ми, прошепна:

– Аз съм виновен!

– Не…

– АЗ! Не разбрах… И знаеш ли, не попитах. Трябваше да знам. Трябваше да усетя… Мъжът който заслужаваш, щеше да усети. Винаги съм си го мислил това – че не те заслужавам! Че не правя достатъчно! Че не съм… достатъчен. Че колкото и да се старая, винаги ще има някой, който е повече от мен и че в един момент ще вдигнеш поглед и ще го видиш.

– Така ни се случи! На нас! Това е! Всичко вече е в миналото и нищо не можем да променим… Вината не беше твоя! Не си го мисли! И да чувстваш, че не си бил „достатъчен“?! Боже! Тогава исках само теб. Само и единствено теб! Дори и целия останал свят да беше изчезнал, на мен пак щеше да ми е достатъчно, че те има теб. Разбираш ли!

– Не, Нико! Ти си… добра. Тя добротата просто извира от всяка твоя клетка. Казваш това за да не се чувствам зле, но аз знам че…

– Спри! Не съм добра! Самият факт, че съм тук с теб, какво ти говори? Но имаме неизказани неща и нито едни от нас не може да продължи без да си ги кажем.

– Той знае ли че си тук?

– Да! Не крия нищо от него. Знае за теб и знае че ти си бил първата ми любов и когато му казах че ще дойда, знаеш ли какви му бяха думите – „Той може и да е бил първата ти любов, но аз ще направя всичко по силите си да бъда последната!“ Добър човек е!

– Да бе!

– Той – е – добър – човек! И ме обича! И ме прави щастлива!

– По-щастлива отколкото аз те правех?

Не отговорих нищо на този въпрос. Не исках! Затова попитах:

– Ти щастлив ли си?

Въздъхна тежко, сякаш избягваше да мисли за това.

– Децата ми ме правят щастлив… безкрайно! Но след някоя и друга година те ще поемат по пътя си и тогава ще открия че с майка им нямаме какво да си кажем… Не знам, Нико… Не знам! Не знам! Как да продължа?! Кажи ми! Ти ми кажи, защото аз не знам.

– Трябва да ти дам нещо – посегнах към картината, която стоеше до мен!

– Как се почувства? Когато рисуваше имам предвид!

– Жива! Пълна с живот! Не знам защо спрях… Виж я, като се прибереш!

– Знам точно как изглежда – каза той, хвана ръката ми и започна с нея да описва по опакованата картина. Ток премина през цялото ми тяло… А той просто хвана ръката ми! – Тук има златно! А тук… звезди и розово, което прелива в лилаво. Тук загатната галактика и тъмносиньо, което преминава в по-светло и сребристо… Нико, знам какво е чувството, когато сме близо един до друг, а също знам, че ТИ имаш таланта да нарисуваш чувство! Няма да я взема! Исках просто да си спомниш, но някой ден когато направиш първата си изложба, включи тази картина, тогава ще я видя!

– Изложба?!

– Някой ден ще ти се случи, ще видиш – усмихна се той!

– Знаеш, че с теб не можем да се виждаме повече – бога ми, как ми загорча, като изрекох тези думи… но знаех че трябва!

– Бях прав! За последно те виждам!

– Твоят живот е там, а моят е другаде. Построихме своите светове и не може просто да ги разрушим. Ти имаш отговорности към своят свят, а аз към моят!

– Тук си, а вече ми липсваш – прошепна той – Липсваше ми през цялото време! Липсваше ми още преди да те познавам, дори!

– Как така?! Не може да ти липсва някой, когото не познаваш – попитах.

– Може! Винаги съм знаел, че някъде там има човек като теб – съвършен за мен, заедно с всичките си несъвършенства… И знаех, че някой ден ще те срещна. Още от дете и… бога ми как ме беше страх от тази среща. Защото знаех, че вече нищо няма да е същото. Само ти си! Разбираш ли, Нико! Няма друга като теб на този свят. И никога няма да си простя, че не се борих повече за нас.

– Трябва да тръгвам! Опитай се да не се виниш! С теб просто се разминахме – казах и се изправих рязко, защото ако останех и минута още нямаше да мога да си тръгна – Не мога да ти кажа „сбогом“… Не мога да ти кажа и „довиждане“ защото не знам дали ще те видя пак… просто… надявам се да имаш много щастие в живота си и… „Дълъг живот и просперитет“ – после вдигнах ръката си в един специфичен филмов жест, който знаех че ще разбере.

– Стар Трек! – усмихна се той.

След това взех картината и тръгнах без да се обърна. Той се затича след мен и ме прегърна, както бях с гръб:

– Не може последното, което съм ти казал да е „Стар Трек“… Обичам те, Нико! Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам… сега ще те пусна и… продължи! Знам че това искаш! И разбирам! Разбирам всичко!

Тръгнах и никоя, ще повторя – НИКОЯ физическа болка не може да се сравни с болката, която изпитах тогава. Знаех, че повече няма да го видя! Знаех, че може би ще се изкуши той да ме види отново, но от разстояние. Щеше да уважи решението ми, защото знаеше, че беше правилно. Познавах го!

Животът продължи! Някак! Никак… но не спрях да рисувам. Всъщност рисувах толкова много, че скоро вече нямаше къде да държа картините, затова си отворих ателие! Три години по-късно се случи първата ми самостоятелна изложба! Беше феноменален успех. Изложих и „нашата картина“. И в онзи момент, докато държах речта си пред всички хора… Не мислех за себе си… Просто се надявах той да е здрав, успешен и щастлив. Когато приема приключи, носех всички букети и подаръци към колата си и тогава видях нарисувано сърце на предния капак… Знаех, че той го е нарисувал! Само той рисува сърцата така – перфектно симетрично, със сянка от едната страна. Черното и бялото! Доброто и злото! Ин и Ян!

Сродните души идват при нас за да открием кои сме и какво е предопределено да правим на този свят. Помагат ни! Напътстват ни… но те не остават! И все пак понякога се връщат… ако сме забравили кои сме… ако ни трябва малко побутване за да продължим в правилната посока и… не знам… хората лесно губим себе си в тази шумотевица наречена свят, а кой знае… може би точно така трябва да бъде!

Мария Миразчийска – Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 5 е публикуван за пръв път на Hralupata.

– Нико?

– Какво по…

– Чакай! Това е случайност! Кълна се в бога! Не ме мисли за някакъв психопат! Случайност е… напоследък тичам! Това е! За първи път решавам да тичам до морето. Не те следя! Наистина! – гласът му звучеше искрено! Ръцете му бяха обърнати с дланите към мен, а погледът му беше едновременно изненадан и умоляващ.

– Знам как изглежда! – продължи той – Но…

– Спри!

– Няма да спра!

– Просто спри, ок? Вярвам ти!

– Вярваш ми? Това е нещо ново…

– Вярвам ти за това!

– Но за нищо друго, нали?

– Не за нищо… оф, чувствам се сякаш някой ме е качил в машина на времето и ме е върнал 11 години назад. Имаш ли нещо друго да ми кажеш? – попитах и понечих да сложа слушалките си.

– Имам много какво да ти кажа, но първо… – взе едната слушалка от ръката ми и я постави в ухото си.

– Какво правиш? – попитах.

– Тихо! – прошепна и затвори очи. Дори не знаех коя песен е започнала…

– О, Нико…

Вдигнах моята слушалка и разбира се… Бон Джоуви и „Always“. Тази песен си беше ретро, когато я слушахме заедно преди повече от 11 години.

Той свали слушалката от ухото си и ми я подаде. След това извади телефона си, отключи го и откачи своите слушалки. Същата песен звучеше от неговия телефон.

Понякога, само понякога и само с определен човек…

погледът не е просто поглед

докосването не е просто докосване,

а музиката не е просто музика!

Гледаше ме в очите, аз нямах сили да отместя моите. В неговите очи бяха мечтите, надеждите, миналото, бъдещето… АЗ! В очите му бе събрано всичко… но това „всичко“ се беше превърнало в „нищо“! Времето на мечтите отмина. Сега беше времето на реалността.

– Трябва да тръгвам!

– Не го прави! Не бягай отново!

– Я, хубаво ме погледни! Какво съм излязла да правя според теб – и докато го казвах, всъщност погледнах него и… бяхме облечени еднакво! Какво?! Защо? Засмях се.

– Между другото, готин екип за бягане!

Сега и той се погледна, после погледна мен и избухна в смях.

– Странно ли е че такива неща вече дори не ме учудват, Нико?

– Стига си ме наричал така!

– Ще те наричам както си искам!

– Не и ако ме няма…

– Хайде! Ела! Виждам че нямаш вода. Ще вземем от там. Все пак не искам да се дехидратираш, да колабираш и да трябва да те свестявам – каза и повдигна няколко пъти закачливо веждите си.

– Няма да припадам…

– Но си признай че ти се подкосяват краката в мое присъствие.

– Нищо не ми се подкосява!

– Хайде… това е просто вода – каза той, хвана ме за ръката и ме поведе към някаква количка за варена царевица, където продаваха и вода.

– Две води! – каза на продавача и извади банкнота от вътрешната част на чорапа си. Започнах да се смея неудържимо.

– Какво? – попита докато плащаше – Каквоо? Защо ми се смееш? Знаеш че мразя да нося излишни неща!

– Знам! – отвърнах през смях

Той ми подаде водата, но преди това ми я отвори.

– Толкова ми липсваше смеха ти, Нико! Преди правех какви ли не идиотщини, само да те накарам да се засмееш…

– Благодаря! – казах и взех водата от ръцете му.

– Ще поговорим ли?

Поколебах се! Той видя разбира се…

– Хайде, Нико… поне това ми дължиш след като така брутално ми разби сърцето.

– Моля?! АЗ съм разбила ТВОЕТО сърце?

– Да!

– Ти какво изобщо си спомняш? Да не ме бъркаш с някоя друга?

– Не бъркам нищо! Ти заряза мен!

– А ти направи така че да те зарежа!

– Какво стана с всичките „Никога няма да те изоставя“ и „Винаги ще бъда до теб“, а? Беше ти толкова лесно да си тръгнеш от мен!

След всяка негова дума се давех в емоции. Винаги е било така! Винаги! Безкрайно щастие, неописуем гняв, любов, яд, съжаление, гордост, болка, екстаз… сякаш всяко възможно чувство преминаваше на секундата през мен и беше умножено по 20… Не можех да го спра! Не можех да го контролирам и знаех че и той се чувства по същия начин… Сродната ми душа! Моят човек-огледало! Моят урок в учебника с празни страници…

Било ми лесно да си тръгна!?

След всичко това мислех само за едно… Може би не трябва да чувстваме толкова силно – унищожително е!

Мария Миразчийска – #Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 5

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 4 е публикуван за пръв път на Hralupata.

От себе си! От мислите! От него…

Може би можех да избягам от последните две, но от себе си нямаше как да избягам.

Той ми предлагаше отговори, които ме измъчваха с години, а вече дори не помнех въпросите. В мен бяха се стаили и тихо спяха обидата, разочарованието и предателството, които изпитах тогава. Всички хубави чувства и спомени също отдавна спяха. Но сега бяха будни! Като спящата красавица, която бе събудена с целувка! Непоискана целувка! Неочаквана целувка! Всичко беше будно по дяволите, а така отчаяно исках да спи. Просто да заспи! Затова вървях. После започнах да тичам. Това никога не ми се е отдавало. След 200 метра вече толкова се задъхвах, че имах чувството че мога да изплюя белия си дроб… но бягах! Първо до стълба. После до кръстовището, а вече бягам по 2 километра. Сутрин и вечер. Пусках си музика и забравях останалия свят. Разбира се, светът си ме чакаше да се върна, но така поне имах малко свобода. Малко възможност да бъда себе си. Да се събера и да не си позволя да се разпадна. Не! Никога повече!

Тогава, когато го видях с нея се счупих. Пръснах се на хиляди парченца.

Да подозирам бе едно, но да го видя с очите си с друга… И не с коя да е друга, а точно с нея. Това ме разби! Отне ми години да си намеря частите. Но успях! Нямаше да допусна това да ми се случи отново. Затова обичах, позволявах си го, но на плиткото. Повърхностно, близо до брега. Никога не се гмурнах толкова дълбоко отново. В дълбокото почти се удавих…

Сега дишам, бягам и живея. Имам живот и си го обичам.

Реших че не искам да знам „неговата истина“. Това беше поредната игра за него, а счупената играчка накрая, пак щях да съм аз.

Ако бях сама и нямах семейство, вероятно щях да избягам. Да напусна града и да не се върна. Но не съм сама и ми трябваше нов план. Направих единственото възможно – избягвах неговия квартал, неговата улица… всъщност всичко „негово“. Заобикалях отдалеч и се опитвах да не се поддам на изкушението да разбера, какво всъщност се случи между нас. Къде и в кой момент се изгубихме. За себе си знаех. Помнех всичко! С червено кръстче можех с точност да отбележа мястото на онзи тротоар, на който стоях тогава. Онова място, на което се счупих. Не се бях връщала там. Твърде болезнено беше.

Странен е процесът на лекуване. Колко време отнема да се възстановиш и колко малко за да се разпаднеш. Мога да го сравня с това да отсечеш вековно дърво. Трябват ти минути да го отрежеш и години за да порасне… обаче растях! Гората ми растеше, а природата не понася празните пространства. Трябва само време… А той се появи, като палаво дете с клечка кибрит в ръката и заплашваше да запали горите ми. Заплашваше да изгори целия ми свят.

Срещата с него ме разтърси. Признавам! Но бързо намерих баланса си! Животът ми отново се задвижи ритмично. Единия крак пред другия.

Знаех, че той е сродната ми душа. Знаех че въпреки всичко, част от сърцето ми винаги ще принадлежи на него. Усещах че каквото и да направя, съдбата ще продължава да ни среща. Защото с него сме еднакви. Една и съща кръвна група. Толкова си приличаме в мислите си, в действията си, в предпочитанията си… но сродната душа е урок. Урок, който трябва и двамата да научим. И може би урокът е как да пуснеш някого, когато толкова ти се иска да не пускаш. Толкова ти се иска да се държиш здраво за този човек. Сродната душа е урок по смирение. Урок как да обърнеш и другата буза. Как да запазиш спокойствие, когато ти идва да крещиш. Как да простиш дори онова, което си смятал за непростимо. Заради себе си да простиш. За да се освободиш!

Може би точно това не успях да направя… Да простя! Истински! Дори и след толкова време!

Това му е хубавото на бягането. Имаш време да помислиш.

Тази сутрин направих точно това. Взех си само телефона и слушалките. Сложих си най-удобните маратонки… 5 лева в подгъва на чорапа, ако ми се наложи да си купя вода и реших че мога да потичам по брега на морето. Времето беше приятно – нито топло, нито студено. Имах нови песни, на които да се наслаждавам и точно когато всичко ми изглеждаше почти перфектно, в слушалките ми музиката спря за да започне следващата песен и в този миг чух зад гърба си един познат глас – Нико?

Проклета съдба! Какво по дяволите още искаше от мен?

Мария Миразчийска – #Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 4

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 2

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3 е публикуван за пръв път на Hralupata.

– Вече не пия кафе!

– Какво?! Ти? Това е невъзможно! Та ти заради кафето ставаше сутрин… но явно доста неща са различни вече…

– И доста неща са си същите. Така или иначе се наложи по медицинска препоръка да го спра.

– Здрава ли си?

– Да! Дреболия е!

Изглеждаше странно тревожен. Не разбирах защо. Очите му отново се насълзиха.

– Какво? – попитах.

– Не мога да си представя… Не искам дори да си помислям, че може да не си добре.

– И откога ти пука, след като не си ме виждал 11 години? – заядох се аз, но… вътрешно, вътрешно всъщност душата ми грееше. Вътрешно просто се радвах че го виждам. Че е жив и здрав и че вероятно има щастие в живота му, пък дори и аз да не съм част от него. В душата ми нямаше инат. Нямаше его. Нямаше страх. Беше изпълнена с чистота и грижа и бях сигурна че всичко което чувствам към него идва право оттам.

– Наистина трябва да тръгвам! – казах

– Добре! Ще изчакам още 11 години, може би тогава ще искаш да говориш с мен… Липсваше ми всяка минута, Нико! Идея нямаш, колко пъти хващах телефона за да ти се обадя и…

– Наистина тръгвам. Ще закъснея! Трябва да взема детето си от урок… С теб… не бива да се виждаме. Не бива да се чуваме, дори не бива да мислим един за друг. Моят живот е там! А твоят е ето тук! И следващия път когато ме видиш, просто ме подмини! ОК?

– Не мога да го направя!

– Можеш! Просто ще си представиш, че сме непознати!

– Непознатите нямат общо минало!

– Тръгвам!

И просто се обърнах. Краката не ме слушаха и сякаш нещо се късаше от мен. Сякаш нещо ме теглеше обратно. Като магнит! Знаех, познавах това чувство и знаех точно колко е трудно да му се противопоставиш. Повтарях си само: „Върви! Просто върви и не се обръщай! Знаех, че той няма да ме последва. Никога не го правеше. Винаги аз тръгвах и после извървявах пътя обратно… Докато спрях да се връщам.

Обърках се и тръгнах по друга улица, но се движех. Заобиколих блоковете за да стигна до читалището и докато чертаех маршрути в главата си и някак се опитвах да успокоя ума си, чух стъпки зад мен. Обърнах се! Беше той! Не можах да реагирам на целувката, която последва. Не беше просто целувка. Беше… страст, нетърпение след толкова търпение… емоция. Беше като експлозия – бързо и неочаквано. Не можеш да избягаш. Не можеш да се скриеш! Няма време! Да усетя отново дъха му в моя, сърцето му, туптенето… трептенето. Всичко! Секунда – две – три… „Този път няма да те оставя да си тръгнеш!“ – прошепна задъхано… Четири – Пет – Шест… за да заработи умът ми отново и да осъзная колко неправилно и нередно е това! Опитах се да го отблъсна, но той сякаш го очакваше! Вдигнах ръка да го ударя, но той беше по-бърз и я хвана.

– В капан си!

– Пусни ме! – изсъсках яростно.

– Не!

– ПУСНИ МЕ!

– Не!

– Пусни ме, дяволите да те вземат!

– Да ме вземат щом трябва, но няма да те оставя да си тръгнеш.

– Трябва! Не разбираш ли! Мислиш ли изобщо какво правиш. Имаш семейство! Аз също! Каквото беше между нас тогава, приключи. Няма го вече! Аз не съм същия човек, нито ТИ!

– Душите ни са същите, Нико. Все така… съединени. Ти го усети! Както и аз!

– Никога няма да забравя, какво ми причини! НИКОГА! Човек не постъпва така с някой когото обича!

– Нико… нещата не са такива каквито си ги мислиш!

– О, да! Сигурно! Сигурно всичко е било само в моята глава…

– Дай ми шанс да ти обясня! Каквото и да съм направил, беше за твое добро.

– КАК? Как, по дяволите може нещо подобно да е за мое добро… Знаеш ли! Майната ти! Не искам да те виждам, не искам да те чувам, не искам да те помня! Ако можеше да отида някъде и да ми изтрият всеки спомен от теб, щях да го направя! – гневът просто се изливаше от мен, но не можех да го спра.

– Наистина ли би изтрила всичко? Всичко наше? – изглеждаше огорчен! Искрено.

– Тръгвам!

– Добре! Пускам те! Ето… ако решиш, че искаш да знаеш истината, знаеш къде да ме намериш!

Тръгнах, а главата ми щеше да се пръсне. Беше много. Твърде много! Винаги всичко с него е твърде много. Докато бяхме заедно, често ми се случваше да мисля може ли… възможно ли е да умреш от твърде много любов? Вече знам отговора – не! Умираме бавно и мъчително само без нея!

Мария Миразчийска – Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 2 е публикуван за пръв път на Hralupata.

11 години откакто той тръгна по онзи път, а аз по този. 11 години убеждавам себе си, че тогава постъпихме правилно… И така до днес, когато съвсем случайно го срещнах на кръстовището между пекарна „Република“ и железарията.

Спомних си „преди“. С него винаги се срещахме случайно-неслучайно, някак си. Сякаш пътищата ни бяха начертани един до друг и вървяхме по тях в еднакъв ритъм. Нямаше как да не се срещнем в един момент. Сега вече го знам! Неизбежно! Той често повтаряше тази дума. Да срещнеш за първи път някой, когото вече познаваш. Ей такова беше чувството. „От минал живот“ – казваше той. „А защо само един“ – отвръщах аз.

Казват че сродните души се срещат, за да научим уроците си… само дето аз май нищо не научих… освен как се реже онова здраво, стоманено въже, дето сякаш ни теглеше един към друг. Тогава, „преди“, за нас нищо нямаше значение. Сякаш светът изчезваше и бяхме само аз и той… или той и аз – не знаехме къде започва единия и завършва другия… но свърши! Приключи! А този край беше най-трудното нещо, което някога съм правила. Може би помогна и това, че за цялото това време не се бяхме виждали… до сега!

11 години, 7 месеца и не знам колко дни по-късно.

Успях да кажа само „Не!“, а той се засмя.

– Защо „не“?“ – отвърна – Изглеждаш добре, Нико! Радвам се да видя с очите си, а не от някакво тъпо приложение, че животът е бил любезен към теб.

Само той ме наричаше така – Нико! Не Ники, не Николета – Нико! Трябваше ми малко време да се осъзная, защото се почувствах сякаш виждам призрак.

– И ти изглеждаш добре! Откога си в града?

– Всъщност сякаш никога не съм заминавал. Сякаш част от мен винаги е била тук… част от мен е тук… и стои пред мен. Е, няма ли да прегърнеш стар приятел?

– С теб не можем да сме приятели! Ти ми го каза! Помниш ли? – казах заядливо.

– Така ли съм казал? Бил съм глупак..! И още съм!

Тогава ме прегърна. Никога не съм се чувствала по-цяла отколкото в неговите ръце. Не на мъжа, с който бях за да го забравя. Не на съпруга ми. Неговите! Очите ми се напълниха със сълзи! Радвам се че той не видя.

– М… Вярно! Това беше чувството да държиш цял един свят в ръцете си – каза той.

– Моля те, недей!

– Недей какво?

– Просто недей!!

– Не искам да те пускам – прошепна тихо в ухото ми – Но трябва! – пое си дълбоко въздух и отстъпи две крачки. – Е, разкажи ми всичко. Искам да знам всичко. Знам че… имаш деца?

– Ти също!

– Да! Те ме научиха, че мога и да не съм егоист. Помниш ли колко често ми го повтаряше това? Права беше… Липсваше ми!

Липса ли? Мога да му напиша книга по темата. Как присъствието му липсва, когато отсъствието му е вповече и колко точно боли.

– Не ми припомняй! – казах – Не искам да помня, не разбираш ли? Не искам! Не мога просто да стоя тук и да си говоря някакви общи приказки с теб. Трябва да тръгвам.

– Да! Избягай! Знаем че си добра в това.

– Не съм бягала!

– Нее… само дето още виждам пушилката подире ти.

– Ти пък си добър в това да не ме спираш – казах ядосано. – Какво искаш? И изобщо откъде се появи? Какво искаш?

– Сега ли? Кафе… и да си поговорим. Не съм те виждал от колко..? 11 години?

Видя че се колебая… той, той… не пропускаше нищо свързано с мен. Нищичко!

– Хайде! – каза той – Можем да поговорим!

– Не може просто ей така да се появиш и да очакваш от мен…

– Нищо не очаквам, Нико! Нищичко!

– Ти какво? Следиш ли ме?

– Какво? Не! Живея там! Слязох да си купя протектор, понеже моят се счупи и попаднах на теб. Край на историята! Виж… това е ключът ми.

Взех ключовете му. На връзката имаше само един ключодържател… от мен! Когато му го подарих, знаех че не понася ключодържатели. „Всичко мое нося със себе си, както е казал мъдрия Цицерон!“ Гласът му звучеше, като ехо в главата ми, а споменът ставаше все по ясен – Той се засмя и ме вдигна в ръцете си, като малко дете:

– „Ето, вече си имам всичко! Моя си!“

– „Не може да ме носиш вечно така!“

– „Мога!!“

Спомени, спомени… един след друг ме връхлитаха, а толкова се постарах да натъпча всичко в една кутия и да я вдигна на най-високия рафт в главата си и никога, ама никога да не поглеждам там. А сега всичко излизаше без дори да ме пита и нямах никакъв контрол.

Мария Миразчийска – Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 2

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1 е публикуван за пръв път на Hralupata.

Ето, господинът с кучето… Мисли си, че от кучето ще получи това, което е заслужавал от хората. Възрастният човек, седящ на пейката… Загубил е всичко! Чака смъртта, която ще е като избавление за него. Забравен, отритнат, според него дори и недооценен. Дамата, облечена в сиво… Привела е глава…

Затова обичам да обикалям из парка. Може би, защото самият аз съм нещастник! Завъртам педалите на колелото из алеите и… Поглед само ми е нужен!

Понякога, просто минавам покрай тях, без да направя никакъв опит да ги заговоря. Друг път дълго ги съзерцавам, за да разбера, какво ги е накарало да избягат от хорското стадо. Много често обаче, присядам до тях на пейката и подхващам уж, незначителен разговор. Отначало гледат съмнително, но като си развържат езиците…

Няма да крия от вас – написал съм толкова много разкази по техните думи. Приказват, а дори не подозират, че като се прибера ще разголя коварно душите им пред целия свят.

Така се случи и с възрастната жена. Пъплеше по средата на велоалеята. Да кажеш, че беше чак пък толкова неспособна да се движи… Не, разбрах веднага – искаше да покаже, че повече няма за къде да бърза. Че всичко е оставила вече зад гърба си. И суетата и…

– Госпожо… – спрях веднага колелото и го подпрях на стъпенката – Елате… Движите се по велоалеята.

Тя, отначало ме погледна, като че ли недоумяваща, дали говоря на нея или на някой друг. Навярно от много време никой не бе я заговарял. После, премести бастуна в другата си ръка и направи тежка крачка, траеща цяла вечност.

– Че не ме ли виждат? – изтърси и изведнъж, спряла отново и обърнала се към мен.

– Виждат ви, но…

– Тогава… Пътят е широк.

– Госпожо… Момчета… Състезават се! Млади са, буйни. Имат кросови велосипеди. Развиват голяма скорост. Знаят, че са на велоалея. Понякога, и да искат не могат да спрат. Вижте… Изскачат от храсталаците. Спускат се по баира и веднага свиват по велоалеята. Елате… Приседнете!

Противно на очакванията ми, без повече да спори, възрастната дама се остави на ръката ми, с която й бях прихванал подмишницата и кротко седна на близката пейка.

– Ми, ти що не вървиш по пътя си, а си се захванал с мен? – изтърси тогава, ненадейно.

– Бяхте на велоалеята, госпожо. Не исках да се случи някой нелеп инцидент – оправдах се и аз веднага – Вижте… Не си заслужава… Трябва да внимавате повече.

– Досега като внимавах, и какво?

– Какво?

Езици знам аз да развързвам. Просто си седиш. Трудно може да се похвали някой, че може да мълчи повече от мен. Накрая, всички се предават, а ако можеш да задаваш и подходящите въпроси, така, леко и непринудено…

– Времето се изниза, неусетно, колкото и да внимавах.

– Времето друга работа няма, госпожо. Не бива да му се сърдим.

– Не се сърдя на времето.

– Тогава?

– Младежо…

– О, благодаря госпожо.

– Искаш ли да разгледаш албума ми със снимки? Тук, при мен е. Разбира се, ако имаш време.

– О, благодаря! За мен ще е удоволствие.

– Не бързаш ли?

– То, колкото и да бързаш, времето се изнизва, неусетно – разчупих окончателно ледовете.

И двамата се усмихнахме. Възрастната дама се смя дълго. Не знам, но усмивката сякаш я подмладяваше. Бръчките й като че ли намаляха, бялата коса вече не беше толкоз бяла и сякаш дори забравих за беззъбата й уста. Дори за един кратък миг само ми се стори, че пред мен седи млада жена.

– Ох, докато не съм забравила… – изрече тя и посегна нейде навътре в дебелото си палто.

След кратко ровичкане, в ръката й се озова овехтял албум. Почти не личеше вече, какъв цвят е бил навремето. Ако ме попитате сега, по-скоро бих се заклел, че беше безцветен. То, със спомените е така – винаги са безцветни. Цвят има единствено настоящето и то, за малко, докато още не се е превърнало в черно-бял спомен.

– Албумът ви? – усмихнах се отново.

– Ох, само ако имате време, младежо. Не искам да ви го губя.

– Няма проблем.

– Ще ви трябва и смелост.

– Това пък за какво?

– Заради спомените… Много хора никога не намират смелост в себе си, за да се обърнат назад, към спомените си.

– В албума не са ли вашите спомени?

– Мои… Твои… Спомените винаги болят.

– Не мисля така. Аз имам и хубави спомени.

– От хубавите боли най-много.

– Знаете ли? Май сте права. Лошите спомени просто се забравят.

– Не забравяйте, че смелост трябва и за бъдещето.

– Това пък, защо?

– За да посмеете да прегърнете живота.

– Животът не идва ли сам?

– Идва това, което посмееш да прегърнеш. Разбира се, може да си тръгнете по всяко време. Бъдете спокоен, повече няма да изляза на велоалеята.

– Не искам да си тръгвам – заинатих се и аз. Исках да й покажа, че за мен в момента няма по-важно нещо от това да седя с нея на тази пейка и да разглеждаме заедно албума й. Исках да се почувства значима. Такъв съм си – винаги се опитвам да подкрепям губещите.

– Добре, изборът е ваш – усмихна се тя и положи албума на коленете си.

Разгърна корицата старицата и отначало се видя тънък, непрозрачен лист, а аз се доближих плътно до нея. С небрежно движение, тя си наплюнчи пръста и прехвърли нежно и него.

– Това съм аз – почти прошепна.

На черно-бяла снимка се виждаше малко бебе, положено в детска количка с огромни колела.

– О… – възкликнах неусетно – Какво красиво бебе.

– Всички бебета са красиви, младежо.

– Позволете ми да не се съглася с вас. Аз, все пак, разбирам от бебета. Има и грозни.

– Няма грозни бебета, младежо.

– Остава да кажете, че няма и грозни майки – забих я и на момента. И на идея си нямаше възрастната дама, че всеки спор с мен е обречен на неуспех.

– Красота има във всичко живо на този свят, младежо – заинати се и бабето.

– Бе, ся…

Реших да се откажа от спора от уважение към белите й коси.

– Мама и тати… – забрави за спора тя, разгръщайки следващия лист.

– Майка ви е била голяма красавица – не пропуснах да отбележа отново и се захилих – Добре че не съм я срещнал преди баща ви, че инак…

– И аз бях красива!

– Не се и съмнявам! От красива майка, красиво бебе, а после и красива девойка.

– Така ли мислите?

– Сигурен съм.

– Първият учебен ден – въздъхна отново старата госпожа, прехвърляйки нов лист от спомените – Помня го като днес. Мама беше ми набрала цветя от градината. Закичи ме със здравец…

– И плисна менче с вода, нали?

– Да, така беше.

– Времената не са се променили, кой знае колко!

– Само действащите лица се променят, младежо.

– О, несъмнено…

– Сватбата ми…

– По-хубава сте била от мъжа си!

– Помина се преди 20 години.

– Моите съболезнования, госпожо. Бог да го прости.

– Имахме толкова хубави моменти през живота си. Затова сега толкова ме боли. Знаете ли, младежо?

– Какво?

– Когато двама души се обичат и единият си тръгне някой ден, не е честно другият…

– Недейте така, моля ви.

– След това всичко е болка.

Оставаше сега и да заплаче. Само това ми трябваше.

– А, вие?

– Какво, аз?

– Има ли такава, заради която си заслужава да живеете?

– Има много неща, заради които си заслужава да живея.

– Питам ви за любима жена.

– Е, ся… Имал съм много любими жени.

– И срещнахте ли любовта?

Не знаех какво да й отговоря и реших тактично да замълча.

– Любовта се среща само веднъж и остава за цял живот – продължи старицата.

– Навярно не съм я срещнал още.

– Като те гледам какъв си вятърничав, навярно си се разминал десетки пъти с нея.

– Госпожо…

– Затова ще си умреш сам.

– И вие сте сама – не й простих.

– Не съм сама.

Възрастната дама разгърна нов лист.

– Децата ми – промълви и нежно поглади снимката – Моите две красиви ангелчета.

Нататък се заредиха различни спомени. Снимките се сменяха една след друга, а аз изведнъж загубил интерес след кратката словесна схватка, само кимах с глава. Старицата се оказа коварна. Затова не е хубаво да се съжаляват хората – не знаете, какво ще ви поднесат. Гледаш я уж възрастна и нещастна, а…

– Вчера… – промълви старицата, показвайки ми снимка на прекрасна млада жена.

– Но, как…?

Беше тя! Разбрах го веднага. Усмивката беше същата, а и погледът… Нямаше как снимката да е от вчера. Трябваше да е поне отпреди 50 години.

– Днес… – продължи дамата и разгърна нов лист.

И тогава…

Целият свят се стовари сякаш отгоре ми. Дъхът ми секна по средата на издишването. Мъчех се да поема въздух със сетни сили, но като че ли той бе свършил. Усетих как се задушавам в дебелото яке, което обличах зимата, докато карах колело. Ръцете и нозете ми се разтрепериха и усетих страшна умора, достатъчна да ме повали на земята. Такава умора, която, осъзнах, нямаше да ми позволи да се изправя никога повече.

На снимката седяхме на пейка в парка двамата със старицата и разглеждахме албум. Имал съм и други моменти, в които съм бил учуден и изненадан, но това надминаваше всичко.

– А, сега утре… – ухили се ехидно коварната старица и посегна отново към албума.

– Моля ви… Моля ви… Недейте… – провикнах се тогава, изведнъж осъзнал всичко – Моля ви…

– Не искаш ли да видиш и утре, младежо?

– Не искам. Моля ви…

– Какво ли има там?

– Не искам да знам. Недейте…

– Страх ви е да не е празен лист?

– Дори това да е. Моля ви. Недейте!

Покрих лице с ръце и дълго стоях така. Не можех да осъзная какво ми се случва отново. Целият ми живот мина пред мен, като един мимолетен миг. До мен, на пейката, навярно седеше съдбата, или още по-лошо – старицата бе самата смърт.

– Вижте, госпожо… – набрах смелост накрая. Нямах намерение да се дам така лесно. Както винаги, щях да се изправя с открито лице, пред каквото и да седеше до мен.

Пейката беше празна. Нямаше я нито старицата, нито пък овехтелият й албум. Огледах се наоколо, но видях само деца, каращи своите колелета.

Още дълго стоях на пейката, неспособен да извърша каквото и да е движение. Почна да се смрачава, светнаха лампите, а хората оредяха.

Накрая, със сетни усилия се изправих и тръгнах, а в главата ми бушуваха хиляди мисли за вчера, за днес и утре. За това, какво сме искали, какво сме постигнали и какво предстои. Мисли за прашинките, които представлявахме, загубени някъде между миналото, настоящето и бъдещето. Мисли за това, какво сме били, какво сме и какво ще бъдем.

– Няма да е толкова лесно – повтарях и през цялото време – Но, не се отказвам. Дори смъртта ме пощади. Повече няма да пропусна…

Качих се на колелото и завъртях педалите по посока на жената, която ме очакваше в близкото кафене.

Хасан Ефраимов

Материалът ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ – разказ е публикуван за пръв път на Hralupata.

Той е от онези дето са започнали от нулата. Даже не от нулата, а някъде под нея. Обаче стъпало по стъпало е вървял нагоре. Сам! Както се извървява пътя достойно. Както се извървява пътя правилно. Единия крак пред другия. Срещне ли препятствие, премества го… че може и друг да реши да минава по тоя път. Не заобикаля! Не прескача! Не мами за да стигне по-бързо. Методично! Върви правилно: Единия крак пред другия! И за разлика от други, погледне ли се в огледалото, знае кой го гледа оттам. Честта си я е постигнал… с честност. Достойнството си го носи всеки ден. Гръмки думи няма – ДЕЛА! … и това стига! Някак достатъчно е!

Някога предавали ли са ви? …мен също! Толкова пъти, че не мога да ги преброя вече. Очаквано! Неочаквано! Случва се… и само как души! Точно това задушава. Сграбчва те за гърлото и не можеш да дишаш. Не можеш да вярваш пак! Не смееш да обичаш пак! А той… той е лек, като планински въздух. С него дишаш! Дълбоко! И ти е спокойно. И обичаш… Той не просто те слуша, чува те! Не те гледа, вижда те! Бях забравила колко е хубаво някой просто да те вижда! Да вижда теб! Не външността ти! Не какво имаш! Не от какво семейство си… ТЕБ! Единственото нещо, което е важно за него. Неговият свят се слива с твоя. Не се върти около теб, нито ти около него! Слива се! Енергия, души, сърца, тела, съдби… преплитат се и се свързват и никой не е център на другия. Центъра сте двамата. Няма битка! Няма борба за надмощие! Няма безмислен инат!

Казват, че жените обичаме уверените мъже. Че именно тяхната увереност е това, което ни привлича… Боже! Каква заблуда! Не се сещам за нещо по-отблъскващо от мъж, който крачи така, сякаш земята под краката му, му принадлежи и то в свят, в който нищо не ти принадлежи истински. Всичко е назаем! За малко! За по-дълго! И когато осъзнаеш това, когато осмислиш тази простичка истина, тогава цениш! Цениш времето си, цениш хората. Благодарен си! Срещали ли сте някой, който просто е благодарен, че те има? Че дишаш! Че си жива!

Говорим за ценности! Сещате се, една позабравена дума. Един позабравен идеал! А колко хубаво е да си припомниш и после да не забравяш никога, че смисъла е в това да цениш и да се чувстваш оценен. Че в края на деня прегръщаш и ръцете ти са пълни. И дори когато сякаш целият свят е тръгнал да се руши, а ти си на една крачка от отчаянието, колко е хубаво да чуеш едно тихичко прошепване в ухото си. Едни думи, които са само за теб: „Хей, тук съм! Аз имам теб, а ти имаш мен!“ …и това е достатъчно. Достатъчно е, друго не ти трябва. Другото не е важно. Имаш си… достатъчно!

Мария Миразчийска – #Мариачи

Материалът ДОСТАТЪЧНО е публикуван за пръв път на Hralupata.