Притча за бялото цвете и щастието
Няма човек, който да не е изпадал в трудни ситуации, да не е понасял удари на съдбата и да не е страдал от някакви загуби. Всеки от нас иска да бъде щастлив – така, както разбира щастието.
Но защо това е толкова трудно? Какво е нужно да направим, за да открием своето щастие?
Нека да потърсим отговора в следващата поучителна история.
Далече в планината, в едно малко селце, от векове се носело поверието, че този, който иска да бъде щастлив, трябвало да откъсне в последната нощ от годината бяло цвете, което растяло в гората. Задачата не била никак лесна, защото гората не била обикновена. Под нея земята се движела постоянно и се тресяла. Така никой не успявал да се задържи дори прав, а какво оставало да търси в непрогледната тъмнина бяло цвете.
Всяка година обаче имало храбреци, които решавали да търсят щастието в тази необикновена гора.
Една година решили да опитат късмета си трима приятели. Те отишли първо при прочут мъдрец, който да ги посъветва как да се справят. Той казал на трите момчета само едно:
– Седем пъти като паднете, се изправете осем.
Тръгнали те, а мъдрецът и хората от селото вървели с тях чак до гората и останали там да видят кой ще се върне с бяло цвете.
Когато приятелите влезли в тъмната гора, се разделили и всеки тръгнал в различна посока.
Минал само един час и един от младежите излязъл от гората. Бил много изтощен и отчаян. Всички го наобиколили да разберат докъде е стигнал.
– Никак не беше прав мъдрецът – казал той. – Седем пъти паднах и уж на осмия трябваше да намеря бялото цвете, но не бях дори на половината път и затова се върнах.
Чул мъдрецът какво казва и си промърморил: „Не си разбрал думите ми”.
След няколко часа вторият младеж също се показал от гората. Приближил се към тълпата от хора, едва стоейки на краката си от изтощение.
– С нищо не ми помогна съветът на мъдреца – казал той. – Както ми каза, след седмото падане се изправих, но не бях стигнал и до средата на пътя. Нямаше смисъл да вървя повече и се върнах.
Сега мъдрецът нищо не казал, а продължил да чака заедно с другите завръщането на третото момче.
Времето минавало, но то не се показвало. Чак на разсъмване всички видели как младежът излиза от гората с бялото цвете в ръце.
Хората радостно го посрещнали. Никой даже от най-възрастните не помнел последния път, когато някой успявал да откъсне бяло цвете. Поздравявали младежа за смелостта и издръжливостта му. Най-любопитни били неуспелите му приятели.
– Как успя, приятелю? Докъде беше стигнал, когато падна за седми път? – разпитвали го те.
– Не зная – казало умореното момче. – Паднах повече от седем пъти, даже не съм ги броил.
Приятелите му продължавали да се чудят:
– Защо не се отказа тогава?
– Защото се бях научил да падам още преди влизането си в гората – отговорило с усмивка то. – Пък и спазвах съвета на мъдреца. Той нали каза, че след седмото падане ще трябва да се изправим осем пъти, а това е невъзможно. Затова си помислих, че всъщност искаше да ни каже никога да не се отказваме от постигане на целта си.
Чак тогава мъдрецът се обадил:
– Той успя, защото владее умението не да пада, а да се изправя. И още – слушал е думите ми с ума си, но и със сърцето. Само такива хора могат винаги да държат бялото цвете на щастието.
За да открием своето щастие, трябва да изминем дълъг и често нелек път. Всеки, който иска да го намери, ще пада неведнъж. Но накрая ще успеят само онези, които са упорити и се изправят винаги след всяко поредно падане.
Белите цветя на щастието са много и има за всеки човек по света. Малко обаче са тези, които откриват своето цвете, а някои от тях имат дори по няколко.
А ако искаме помощ от Твореца, нека не го молим за лек живот, а за сили, които да ни помогнат да се изправяме всеки път, когато падаме.
