Притча за детето и творчеството
Едно малко момченце много искало да стане ученик. Нали все му говорели: „Скоро ще станеш първокласник!” И то с любопитство и с нетърпение очаквало този момент.
Най-сетне това време настъпило. Детето харесвало учителката и всичко, което правели в часовете. Имало си вече и приятелчета.
Един ден в часа по изобразително изкуство учителката казала на децата, че щели да рисуват картина.
Момченцето много се зарадвало, защото рисуването било едно от любимите му занимания. Веднага извадило новите си цветни моливи, за да нарисува къщичка, дърво, море, коте – то харесвало всичко.
Да, но учителката побързала да предупреди децата:
– Само се пригответе, но не започвайте. Днес ще рисуваме цветя.
Още по-щастливо се почувствало момченцето, защото цветята били сред любимите му неща за рисуване. Често рисувало шарени полянки с най-различни цветя, каквито имали и в тяхната градинка.
То веднага избрало най-ярките цветове от всички моливчета и започнало да пъстри блоковия лист.
– Не, не, чакайте малко! – го прекъснал гласът на учителката. – Трябва да ви покажа как се рисува цвете.
И тя нарисувала на бялата дъска червено цвете с дълго зелено стебло.
Момченцето гледало внимателно как рисува учителката. Не че нейното цвете не било хубаво, но неговите цветя много повече му харесвали. Но нали трябвало да бъде послушно и да прави, каквото каже учителката, нищо не казало. Само въздъхнало и на обратната страна на листа нарисувало цвете като това, което му показали.
Следващия път нямало да рисуват, а да правят от пластилин различни фигурки. Момченцето обичало и това. Веднага размачкало пластилина и започнало да си майстори самолетче, а после и човече.
Но не, нямало да правят такива неща. Учителката им обяснила, че трябва да направят купа.
Е, какво да се прави. Момченцето със съжаление смачкало вече готовите фигурки и се заело да оформя различни съдове.
– Внимавайте, деца! – отново се чул гласът на учителката. – Погледнете към мен, трябва да получите ей това!
И тя им показала кръгла голяма купа.
Погледнало момченцето купата, погледнало и своите съдчета – те много повече му харесвали. Но пак нищо не казало, въздъхнало и развалило готовите купички. После оформило голяма топка пластилин и от нея направило дълбока купа като показаната.
От този ден нататък момченцето никога не започвало да прави само нещо. Все чакало учителката да покаже какво и как ще се прави.
Станало така, че се наложило семейството му да се премести в друг град заради работата на родителите. Те записали сина си в едно от училищата там.
Още първия път, когато трябвало да рисуват, учителката в новото училище казала на децата, че днес ще рисуват картина. Всички навели глави на белите листи и започнали да рисуват нещо.
Момченцето само стояло и се чудело защо учителката не им показала какво да нарисуват и как. Тя обаче нищо не говорела, а само се разхождала между децата. Спряла при момченцето и го попитала:
– А ти защо не рисуваш? Не искаш ли?
– Искам, но не знам какво – отговорило то.
Учителката леко се усмихнала:
– Аз също не знам. Трябва да го нарисуваш, за да го видя.
– Но с какви цветове да нарисувам картината? – не разбирало момченцето.
– Е, с каквито искаш, разбира се. Аз как ще различа картините ви, ако всички рисувате с еднакви цветове едно и също?
Момченцето свило рамене и казало:
– Не знам.
После започнало да рисува червено цвете със зелено стебло.
Ако искаме да стимулираме творческото вдъхновение на децата, трябва да ги насърчаваме. Техните идеи са свежи и нови и не трябва да им налагаме шаблони.
Нека им дадем свободата да изразяват себе си, като ги подкрепяме, а не като им налагаме нашият начин на мислене.
Иначе нямаше да го има Леонардо да Винчи, Моцарт, Достоевски, Ван Гог и др. Щяхме да четем едни и същи истории, да слушаме една и съща музика, да се наслаждаваме на едни и същи картини.
Това е скучно, нали? И ни прави еднакви, много, много еднакви.
