Истината, която невинаги виждаме

Живял някога един добър и много мъдър човек на име Мустафа. През живота си той правел, каквото правел, но все търсел истината. Затова и не обичал много да говори, а повече да слуша. Някои от хората, с които той общувал, били смятани за глупави, а други  – за умни, но слушал еднакво внимателно и едните, и другите.

„Човек не може винаги да знае кой е глупав наистина и кой умен – мислел си той. – Не можеш по едва мъждукаща лампа да си убеден, че в нея няма масло. Възможно е още да не е се е разгоряла както трябва или да е много препълнена”.

Затова Мустафа обичал да завързва разговор с всякакви хора и все ги питал:

– Какво знаеш за истината? Разкажи ми за нея.

Докато вървял по пътя един ден и както винаги си мислел за истината, срещу него се задал стар дервиш.

– Добра среща, Мустафа – го поздравил той.

– Но откъде ме познаваш? – Мустафа бил много учуден, защото виждал този човек за пръв път.

Дервишът обаче не му отговорил, а от своя страна му задал въпрос:

– Какво правиш?

– Е, сега вървя, нали виждаш.

– В момента да, но иначе?

– Ами като всички: работя, ям и пия, спя, а понякога се карам с жена си.

– Аз питам какво правиш, докато се занимаваш с всичко това – се усмихнал старецът.

– Какво ли? Все мисля за истината и постоянно я търся.

– Това ли те интересува? Истината? – все така се усмихвал дервишът.

– Да, много искам да науча.

– Ще ти кажа тогава. Истината не е нищо друго, освен нашият тил.

– Как така?

– Това, че тя е невидима, макар че е винаги с нас.

– Нищо не разбирам – възкликнал учудено Мустафа.

След думите му старецът бръкнал в торбата си и извадил оттам изключително красив пръстен, на който блестял скъп диамант.

– Ето, Мустафа, давам ти този пръстен. С него ще можеш да намериш отговор на въпроса. Само го дай на оня човек, който е най-отдалечен от теб. Тогава всичко ще разбереш.

После дервишът се отбил по тясна горска пътечка и се скрил от погледа на слисания си събеседник, който дори не можал да попита нещо.

Мустафа гледал пръстена и все още не вярвал, че в ръката му има толкова скъпоценно нещо. Никога не бил виждал токова изящен пръстен с такъв скъп камък. „Какво пък – мислел си той, – не мисля, че е чак толкова трудно да намеря най-далечния човек. Щом старецът твърди, че така ще открия истината, си заслужава да опитам”.

Отправил се Мустафа към къщи, за да се приготви за пътуване. Запасил се с храна, взел си вода и малко пари, нарамил и едно топло одеяло и тръгнал. Вървял много дълго, почти не почивал. Прекосил прохладни гори и високи планини, горещи пустини и буйни реки. След много дни и нощи се добрал до края на света. Бил на края на силите си, изнемощял, дрехите му били на парцали, краката му – изранени от дългото ходене, но той бил много доволен, че най-после стигнал до най-отдалеченото място. Оставало му да намери някой човек, на когото да подари пръстена.

Мястото обаче било неприветливо – една безкрайна студена пустош без никакви признаци на човешко присъствие. Но някъде далече се видяла блещукаща светлинка и Мустафа тръгнал към нея. Това бил огън, а до него стоял увит в кожи човек. Той гледал пламъците и като че ли нищо друго не го интересувало.

Мустафа приседнал до него, но човекът не помръднал.

– Извинявай, че прекъсвам мислите ти – след няколко минути се решил да проговори Мустафа, – но искам да се постопля. Дано не ти преча. А ти защо си толкова замислен? – все пак попитал той.

Едва тогава човекът като че ли дошъл на себе си. Погледнал към ярките звезди и казал:

– Мисля какво се крие горе, отвъд звездите…

После продължил да размишлява на глас:

– Дано да има нещо, ако не, значи живея напразно… Много пъти съм искал да направя разни неща, но все мислех, че ако отвъдното съществува, трябва да се откажа от удоволствията, за да получа блаженство в живота си отвъд. Когато пък се моля часове наред, започвам да мисля друго: че съм изгубил време в молитва, ако там не съществува нищо. И после пак отначало, докато не започна да се отвращавам от глупавия си живот…

Човекът изговорил всичко това с голяма мъка в гласа, а после пак погледнал нагоре:

Мустафа изслушал тези думи с вълнение, а после прегърнал човека:

– О, братко! И аз мисля като теб! Сякаш ти съм аз! Дойдох на края на света, но не намерих най-далечния човек, а най-близкия приятел!

Тогава се досетил, че няма как да даде пръстена на човека до себе си, защото той изобщо не бил „далечен”. Затова и потеглил към дома. Нямало друго далечно място, където да отиде.

Когато пристигнал вкъщи, още на вратата жена му избухнала гневно:

– Къде ходиш? Знаеш ли колко се притеснявах за теб! Вече мислех, че си умрял! Каква е тази работа, заради която толкова време те нямаше?

Мустафа обаче кротко отговорил:

– Исках да узная какво е истината.

– И какво ще ти помогне това? Само с глупости се занимаваш!

Мъжът така се изненадал от думите й, че сякаш я виждал за първи път. Разбрал, че трябва да й разкаже всичко. След разказа си извадил пръстена, а когато го видяла, тя първо изпищяла от радост, а после гневно извикала:

– И ти ходи на края на света, за да търсиш чужд човек и да му дадеш пръстена! Голям глупак си!

– Такова беше условието – объркано отговорил Мустафа. – Трябваше да го дам на най-далечния от мен човек.

– Нещастник! – продължавала да го обижда жена му. – Толкова години да живея с един малоумник! Нямаш ли жена, че да подариш на нея пръстена?!

Докато слушал крясъците й, Мустафа изведнъж проумял нещо. Като гръм го поразила мисълта, че между него и жена му разстоянието е толкова голямо, че надминава дори разстоянието до най-далечната звезда.

Той изчакал да спрат гневните й излияния, подал й пръстена с усмивка и тихо казал:

– Да, ти си права. Пръстенът не е за друг, а само за теб.

А в останалата част от деня Мустафа се чувствал много добре и все си повтарял:

– Ние не виждаме истината, но тя е с нас навсякъде.

И до края на живота си не забравил урока на дервиша, че да си близък с някого, не зависи от физическото разстояние.