Толкова да ми липсва да те прегърна… И толкова да боли от тая липса! Физически ме боли – сякаш нещо ми дълбае костите, разбираш ли? С твоето име ги дълбае. А съм мъж да ме вземат дяволите! Уж прагът ми на болка е висок, но това… ТИ болиш в мене! ТИ!

Как пък не може просто да те прегърна? Как? Да те стопля, а ти да ме охладиш докато станем и двамата с правилната температура. Докато се изравним.

Да не ти се обаждам?

Да не ти пиша?

И?

Добре ли е да живеем така? Разделени! Като непознати?

Да не те търся?

Да не ме търсиш?

Да не идвам да те виждам?

Ти да не идваш…

Да ни няма един за друг? Няма ни! Празно е!

А онова чувство дето все ни буташе един към друг… убихме ли го? Убийци ли сме ние с тебе?

Непростим грях имаме, да знаеш! Само това е непростимо. Другото – не е!

Айде! Убихме го! Смазахме го чувството! Отровихме го! И? Дойде ли някой да ни даде медал, колко добре сме се справили?

„Браво мойто момче!“

„Браво мойто момиче!“

Дойде ли някой?

… и при мене – не!

Трябваше да ти кажа „Ще го измислим“ и да те прегърна! Само това! Да те стопля в тоя студ и да се спреш малко да ми бягаш, да спреш да се бориш с мен и най-сетне да ми повярваш, че мога да те обичам, както заслужаваш. Мога! И знаеш ли… колкото и години да са ми отредени, искам така да ги прекарам – обичайки теб!

Ничия друга ръка не мога да хвана!

Ничия коса да погаля!

Ничии устни да целуна!

Не мога… Защото искам твоите! Завинаги! Аз и ти! Двамата!

И като стане трудно (а то винаги става трудно) да мога да ти казвам това, което никога не ти казах –

„Ще го измислим… Само да сме заедно!“

Мария Миразчийска – Мариачи

Материалът ЩЕ ГО ИЗМИСЛИМ е публикуван за пръв път на Hralupata.

– Нико?

– Какво по…

– Чакай! Това е случайност! Кълна се в бога! Не ме мисли за някакъв психопат! Случайност е… напоследък тичам! Това е! За първи път решавам да тичам до морето. Не те следя! Наистина! – гласът му звучеше искрено! Ръцете му бяха обърнати с дланите към мен, а погледът му беше едновременно изненадан и умоляващ.

– Знам как изглежда! – продължи той – Но…

– Спри!

– Няма да спра!

– Просто спри, ок? Вярвам ти!

– Вярваш ми? Това е нещо ново…

– Вярвам ти за това!

– Но за нищо друго, нали?

– Не за нищо… оф, чувствам се сякаш някой ме е качил в машина на времето и ме е върнал 11 години назад. Имаш ли нещо друго да ми кажеш? – попитах и понечих да сложа слушалките си.

– Имам много какво да ти кажа, но първо… – взе едната слушалка от ръката ми и я постави в ухото си.

– Какво правиш? – попитах.

– Тихо! – прошепна и затвори очи. Дори не знаех коя песен е започнала…

– О, Нико…

Вдигнах моята слушалка и разбира се… Бон Джоуви и „Always“. Тази песен си беше ретро, когато я слушахме заедно преди повече от 11 години.

Той свали слушалката от ухото си и ми я подаде. След това извади телефона си, отключи го и откачи своите слушалки. Същата песен звучеше от неговия телефон.

Понякога, само понякога и само с определен човек…

погледът не е просто поглед

докосването не е просто докосване,

а музиката не е просто музика!

Гледаше ме в очите, аз нямах сили да отместя моите. В неговите очи бяха мечтите, надеждите, миналото, бъдещето… АЗ! В очите му бе събрано всичко… но това „всичко“ се беше превърнало в „нищо“! Времето на мечтите отмина. Сега беше времето на реалността.

– Трябва да тръгвам!

– Не го прави! Не бягай отново!

– Я, хубаво ме погледни! Какво съм излязла да правя според теб – и докато го казвах, всъщност погледнах него и… бяхме облечени еднакво! Какво?! Защо? Засмях се.

– Между другото, готин екип за бягане!

Сега и той се погледна, после погледна мен и избухна в смях.

– Странно ли е че такива неща вече дори не ме учудват, Нико?

– Стига си ме наричал така!

– Ще те наричам както си искам!

– Не и ако ме няма…

– Хайде! Ела! Виждам че нямаш вода. Ще вземем от там. Все пак не искам да се дехидратираш, да колабираш и да трябва да те свестявам – каза и повдигна няколко пъти закачливо веждите си.

– Няма да припадам…

– Но си признай че ти се подкосяват краката в мое присъствие.

– Нищо не ми се подкосява!

– Хайде… това е просто вода – каза той, хвана ме за ръката и ме поведе към някаква количка за варена царевица, където продаваха и вода.

– Две води! – каза на продавача и извади банкнота от вътрешната част на чорапа си. Започнах да се смея неудържимо.

– Какво? – попита докато плащаше – Каквоо? Защо ми се смееш? Знаеш че мразя да нося излишни неща!

– Знам! – отвърнах през смях

Той ми подаде водата, но преди това ми я отвори.

– Толкова ми липсваше смеха ти, Нико! Преди правех какви ли не идиотщини, само да те накарам да се засмееш…

– Благодаря! – казах и взех водата от ръцете му.

– Ще поговорим ли?

Поколебах се! Той видя разбира се…

– Хайде, Нико… поне това ми дължиш след като така брутално ми разби сърцето.

– Моля?! АЗ съм разбила ТВОЕТО сърце?

– Да!

– Ти какво изобщо си спомняш? Да не ме бъркаш с някоя друга?

– Не бъркам нищо! Ти заряза мен!

– А ти направи така че да те зарежа!

– Какво стана с всичките „Никога няма да те изоставя“ и „Винаги ще бъда до теб“, а? Беше ти толкова лесно да си тръгнеш от мен!

След всяка негова дума се давех в емоции. Винаги е било така! Винаги! Безкрайно щастие, неописуем гняв, любов, яд, съжаление, гордост, болка, екстаз… сякаш всяко възможно чувство преминаваше на секундата през мен и беше умножено по 20… Не можех да го спра! Не можех да го контролирам и знаех че и той се чувства по същия начин… Сродната ми душа! Моят човек-огледало! Моят урок в учебника с празни страници…

Било ми лесно да си тръгна!?

След всичко това мислех само за едно… Може би не трябва да чувстваме толкова силно – унищожително е!

Мария Миразчийска – #Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 5

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 4 е публикуван за пръв път на Hralupata.

11 години откакто той тръгна по онзи път, а аз по този. 11 години убеждавам себе си, че тогава постъпихме правилно… И така до днес, когато съвсем случайно го срещнах на кръстовището между пекарна „Република“ и железарията.

Спомних си „преди“. С него винаги се срещахме случайно-неслучайно, някак си. Сякаш пътищата ни бяха начертани един до друг и вървяхме по тях в еднакъв ритъм. Нямаше как да не се срещнем в един момент. Сега вече го знам! Неизбежно! Той често повтаряше тази дума. Да срещнеш за първи път някой, когото вече познаваш. Ей такова беше чувството. „От минал живот“ – казваше той. „А защо само един“ – отвръщах аз.

Казват че сродните души се срещат, за да научим уроците си… само дето аз май нищо не научих… освен как се реже онова здраво, стоманено въже, дето сякаш ни теглеше един към друг. Тогава, „преди“, за нас нищо нямаше значение. Сякаш светът изчезваше и бяхме само аз и той… или той и аз – не знаехме къде започва единия и завършва другия… но свърши! Приключи! А този край беше най-трудното нещо, което някога съм правила. Може би помогна и това, че за цялото това време не се бяхме виждали… до сега!

11 години, 7 месеца и не знам колко дни по-късно.

Успях да кажа само „Не!“, а той се засмя.

– Защо „не“?“ – отвърна – Изглеждаш добре, Нико! Радвам се да видя с очите си, а не от някакво тъпо приложение, че животът е бил любезен към теб.

Само той ме наричаше така – Нико! Не Ники, не Николета – Нико! Трябваше ми малко време да се осъзная, защото се почувствах сякаш виждам призрак.

– И ти изглеждаш добре! Откога си в града?

– Всъщност сякаш никога не съм заминавал. Сякаш част от мен винаги е била тук… част от мен е тук… и стои пред мен. Е, няма ли да прегърнеш стар приятел?

– С теб не можем да сме приятели! Ти ми го каза! Помниш ли? – казах заядливо.

– Така ли съм казал? Бил съм глупак..! И още съм!

Тогава ме прегърна. Никога не съм се чувствала по-цяла отколкото в неговите ръце. Не на мъжа, с който бях за да го забравя. Не на съпруга ми. Неговите! Очите ми се напълниха със сълзи! Радвам се че той не видя.

– М… Вярно! Това беше чувството да държиш цял един свят в ръцете си – каза той.

– Моля те, недей!

– Недей какво?

– Просто недей!!

– Не искам да те пускам – прошепна тихо в ухото ми – Но трябва! – пое си дълбоко въздух и отстъпи две крачки. – Е, разкажи ми всичко. Искам да знам всичко. Знам че… имаш деца?

– Ти също!

– Да! Те ме научиха, че мога и да не съм егоист. Помниш ли колко често ми го повтаряше това? Права беше… Липсваше ми!

Липса ли? Мога да му напиша книга по темата. Как присъствието му липсва, когато отсъствието му е вповече и колко точно боли.

– Не ми припомняй! – казах – Не искам да помня, не разбираш ли? Не искам! Не мога просто да стоя тук и да си говоря някакви общи приказки с теб. Трябва да тръгвам.

– Да! Избягай! Знаем че си добра в това.

– Не съм бягала!

– Нее… само дето още виждам пушилката подире ти.

– Ти пък си добър в това да не ме спираш – казах ядосано. – Какво искаш? И изобщо откъде се появи? Какво искаш?

– Сега ли? Кафе… и да си поговорим. Не съм те виждал от колко..? 11 години?

Видя че се колебая… той, той… не пропускаше нищо свързано с мен. Нищичко!

– Хайде! – каза той – Можем да поговорим!

– Не може просто ей така да се появиш и да очакваш от мен…

– Нищо не очаквам, Нико! Нищичко!

– Ти какво? Следиш ли ме?

– Какво? Не! Живея там! Слязох да си купя протектор, понеже моят се счупи и попаднах на теб. Край на историята! Виж… това е ключът ми.

Взех ключовете му. На връзката имаше само един ключодържател… от мен! Когато му го подарих, знаех че не понася ключодържатели. „Всичко мое нося със себе си, както е казал мъдрия Цицерон!“ Гласът му звучеше, като ехо в главата ми, а споменът ставаше все по ясен – Той се засмя и ме вдигна в ръцете си, като малко дете:

– „Ето, вече си имам всичко! Моя си!“

– „Не може да ме носиш вечно така!“

– „Мога!!“

Спомени, спомени… един след друг ме връхлитаха, а толкова се постарах да натъпча всичко в една кутия и да я вдигна на най-високия рафт в главата си и никога, ама никога да не поглеждам там. А сега всичко излизаше без дори да ме пита и нямах никакъв контрол.

Мария Миразчийска – Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 2

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1 е публикуван за пръв път на Hralupata.