11 години откакто той тръгна по онзи път, а аз по този. 11 години убеждавам себе си, че тогава постъпихме правилно… И така до днес, когато съвсем случайно го срещнах на кръстовището между пекарна „Република“ и железарията.

Спомних си „преди“. С него винаги се срещахме случайно-неслучайно, някак си. Сякаш пътищата ни бяха начертани един до друг и вървяхме по тях в еднакъв ритъм. Нямаше как да не се срещнем в един момент. Сега вече го знам! Неизбежно! Той често повтаряше тази дума. Да срещнеш за първи път някой, когото вече познаваш. Ей такова беше чувството. „От минал живот“ – казваше той. „А защо само един“ – отвръщах аз.

Казват че сродните души се срещат, за да научим уроците си… само дето аз май нищо не научих… освен как се реже онова здраво, стоманено въже, дето сякаш ни теглеше един към друг. Тогава, „преди“, за нас нищо нямаше значение. Сякаш светът изчезваше и бяхме само аз и той… или той и аз – не знаехме къде започва единия и завършва другия… но свърши! Приключи! А този край беше най-трудното нещо, което някога съм правила. Може би помогна и това, че за цялото това време не се бяхме виждали… до сега!

11 години, 7 месеца и не знам колко дни по-късно.

Успях да кажа само „Не!“, а той се засмя.

– Защо „не“?“ – отвърна – Изглеждаш добре, Нико! Радвам се да видя с очите си, а не от някакво тъпо приложение, че животът е бил любезен към теб.

Само той ме наричаше така – Нико! Не Ники, не Николета – Нико! Трябваше ми малко време да се осъзная, защото се почувствах сякаш виждам призрак.

– И ти изглеждаш добре! Откога си в града?

– Всъщност сякаш никога не съм заминавал. Сякаш част от мен винаги е била тук… част от мен е тук… и стои пред мен. Е, няма ли да прегърнеш стар приятел?

– С теб не можем да сме приятели! Ти ми го каза! Помниш ли? – казах заядливо.

– Така ли съм казал? Бил съм глупак..! И още съм!

Тогава ме прегърна. Никога не съм се чувствала по-цяла отколкото в неговите ръце. Не на мъжа, с който бях за да го забравя. Не на съпруга ми. Неговите! Очите ми се напълниха със сълзи! Радвам се че той не видя.

– М… Вярно! Това беше чувството да държиш цял един свят в ръцете си – каза той.

– Моля те, недей!

– Недей какво?

– Просто недей!!

– Не искам да те пускам – прошепна тихо в ухото ми – Но трябва! – пое си дълбоко въздух и отстъпи две крачки. – Е, разкажи ми всичко. Искам да знам всичко. Знам че… имаш деца?

– Ти също!

– Да! Те ме научиха, че мога и да не съм егоист. Помниш ли колко често ми го повтаряше това? Права беше… Липсваше ми!

Липса ли? Мога да му напиша книга по темата. Как присъствието му липсва, когато отсъствието му е вповече и колко точно боли.

– Не ми припомняй! – казах – Не искам да помня, не разбираш ли? Не искам! Не мога просто да стоя тук и да си говоря някакви общи приказки с теб. Трябва да тръгвам.

– Да! Избягай! Знаем че си добра в това.

– Не съм бягала!

– Нее… само дето още виждам пушилката подире ти.

– Ти пък си добър в това да не ме спираш – казах ядосано. – Какво искаш? И изобщо откъде се появи? Какво искаш?

– Сега ли? Кафе… и да си поговорим. Не съм те виждал от колко..? 11 години?

Видя че се колебая… той, той… не пропускаше нищо свързано с мен. Нищичко!

– Хайде! – каза той – Можем да поговорим!

– Не може просто ей така да се появиш и да очакваш от мен…

– Нищо не очаквам, Нико! Нищичко!

– Ти какво? Следиш ли ме?

– Какво? Не! Живея там! Слязох да си купя протектор, понеже моят се счупи и попаднах на теб. Край на историята! Виж… това е ключът ми.

Взех ключовете му. На връзката имаше само един ключодържател… от мен! Когато му го подарих, знаех че не понася ключодържатели. „Всичко мое нося със себе си, както е казал мъдрия Цицерон!“ Гласът му звучеше, като ехо в главата ми, а споменът ставаше все по ясен – Той се засмя и ме вдигна в ръцете си, като малко дете:

– „Ето, вече си имам всичко! Моя си!“

– „Не може да ме носиш вечно така!“

– „Мога!!“

Спомени, спомени… един след друг ме връхлитаха, а толкова се постарах да натъпча всичко в една кутия и да я вдигна на най-високия рафт в главата си и никога, ама никога да не поглеждам там. А сега всичко излизаше без дори да ме пита и нямах никакъв контрол.

Мария Миразчийска – Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 2

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1 е публикуван за пръв път на Hralupata.