Дълго живя с този камък, вместо своето сърце, докато един ден той се не разтопи. Дали е било от горещите пустинни пясъци, дали от топлината на кръвта попила по него, но в този момент усети жал. Дете пред него стоеше. Уж мъж, а бе момче голобрадо още. Трепна нещо в душата на боеца. Замръзна ръката, готова да убива. Сведе сабя, досущ до нозете. Дълго гледа момчето, треперещо от страх.

– Докъде стигна този свят? И децата, вместо да бозкат, саби награбили, Аллахъм – изрече си тогаз. В този момент осъзна, че кланетата няма никога да спрат. Щяха да следват едно след друго, младенци в тях смърт що е щяха да усетят. Всеки, още не проходил сабя в ръцете си обречен бе да носи.

Тръгна бавно към младенеца. Загледа го право в очите. Хванал сабя в ръка, сякащ незнаещ, какво да прави с нея, той продължаваше да стои като замръзнал пред свирепия войн. Беше сигурен, че всеки един момент е готово да побегне. Трябваше само да го духне, не повече. Толкова струваше едно дете, правещо се на мъж. Можеше да се изправи срещу стотина подобни на него и докато успее да изколи половината, останалите вече щяха да са преполовили баира. Тогава, изведнъж, светът пред очите му се завъртя. Пясъкът, извиращ отвсякъде изчезна и той отново видя зелените поля на родното си място. Делиорманът се бе ширнал навред. Усети дори аромата на гората. Беше пролет и всичко бе толкова реално. Птици бяха накацали по стрехите. Реката, пресъхваща през лятото, все още бе пълноводна. Видя отново и Агница, окована от сердарите на санджак бея. Виковете й дори дочу, метната на коня на субашията.

– Помогни ми! Помогни ми! – крещяха очите й.

Усети вика отново и в своите гърди. Вик на болка, на безсилие, на детска немощ и момчешко отчаяние. Почувства отново ножа на отмъщението в ръката си. Болката от удара на субашията с дръжката на ятагана по слепоочието. И после… Нищото и тъмнината, празнотата в душата и болката в гърдите. Майка му и баща му, приседнали пред прага. Взираха се на юг, натам, накъдето го отведоха сердарите на девширме бея. Видя се за последно пред вратника на родната къща, петнайсет годишен, и след това, когато хвана сабя за първи път в ръка. Затова я въртеше така яростно и без жал. Беше толкова уплашен и гневът не го напусна никога.

Ръката на момчето, забелязало нерешителността му, потрепна. Беше виждал толкова много пъти това движение. Знаеше прекрасно какво значи. По очите пред себе си винаги четеше всяка следваща стъпка на противниците си. Затова и бе оцелял толкова дълго.

– Недей… По-добре, недей, момче – изрече с плътния си глас – Това не е твоята война.

Момчето се засуети за миг, сякаш чудещо се какво решение да избере.

– Не го прави, моля те – примоли се този път с болка и надежда в гласа.

Дали от глупост, дали от детска наивност, момчето не се вслуша в съвета му. А може би и бе повярвало в себе си че може да съсече исполина пред себе си, закоравял от толкова битки, оставили следи в самата му душа. Не тяло, а същинска канара. Удариш ли го, най-много песъчинка да се отрони. Те, младите са така. Сила усещат в себе си. Мислят си че планина могат да повдигнат. Докато самата планина не се стовари на плещите им.

Момчето вдигна сабята си. Замахваше цяла вечност. Ръката му премина над главата в засилка и продължаваше да се движи още назад. После замря и като че ли безкрайно стоя така, след което бавно тръгна надолу, към него. Всичко сякаш беше замряло, толкова бавно се случваха нещата. Без да се замисли дори, за един незначителен миг, разтегли сабята си към момчето. Дори не знаеше как го прави. Беше роден войн. Не човек, а адово изчадие, сътворено да убива. Очите на момчето премигнаха за последно. Tака си и застинаха, отворени. Ръката му остана и тя, вдигната за удар. След това главата му се наклони на една страна, политна към земята и тупна безшумно на пясъка. Чак след това тялото му залитна назад и се строполи върху дюните, пръскайки фонтани кръв.

– Казах ти, глупако. Казах ти… – промълви, приклекнал до тялото – За какво ти бе да го правиш? Бях те оставил да живееш.

За пръв път проля и сълзи. Водата от очите му пропи безследно в горещите пясъци.

Нещо се пречупи тогава в него. Изведнъж осъзна безполезността на войната. Воюваш за някой друг. За да има повече той. Че, на теб какво ти трябва? Агница да е до теб и толкоз. Воюваш за луди, желаещи да притежават целия свят.

– Ще убивам… Ще убивам и докога? – заповтори – Нови глупаци идват, повярвали в себе си че могат света да победят. Такава ли е моята съдба? Да убивам младенци, живота още не познали. За да убивам ли съм роден? Убивам и пак убивам. Само разрушавам, без нищо да градя. Нищо не съм сътворил на този свят. Само смърт. И султана… Ще имат ли край войните му? За какво му е целият свят? О, Аллахъм, за какво му е това?

Там си и захвърли сабята. Заби я в пясъците. Качи се на коня и препусна на север, без дори да се обърне назад. Не издържа повече на повика на родния край. И на зова на любовта, на Агница, махаща й мълчаливо с бяла кърпа. На лика на бледата луна, полегнала над склона. Такава, каквато грееше само над неговото село. Никъде после не видя такава. Звездите, мъждукащи в родния мрак. Песента на птиците, сутрин над росата, спуснала се сякаш за дрямка в долината. На повеите на милия и свиден делиормански вятър. На снежните преспи, високи по човешки бой през зимата. Там, където и навярно още го чакаха майка му и баща му, приседнали пред портата. Там, където отново щеше да зърне Агница.

Никога повече нямаше да вземе сабя в ръка. Никога! Бе убивал за девет живота напред.

Зарече се.

Имаше да се вършат толкова полезни неща на този свят. Навярно щеше да се научи и да гради. Да съгради дом, челяд там, в родния Делиорман, на хиляди аршина от този адски пек. Да се научи да държи рало в ръка, вместо тази сабя.

– Ако наруша клетвата си, душата ми е твоя, Шейтан – закле се.

Конят, пръхтейки се понесе в галоп. А такъв вятър духаше от север. Ароматът на родния дом бе попил в него. И на Агница… Как можеше да се устои на този повик в северния повей?

Една сутрин селото се събуди с цял керван, спрял в двора на Гяур Коста. Кога беше дошъл, как беше влязъл в селото, без куче да излае, никой не можа да обясни, но той стоеше в цялата си прелест там, огрян от сутрешното слънце. Четири големи каруци с високи канати, покрити с плетени на шарки платнища, теглени от по два охранени коня, всичките черни и лъскави като катран. Буйните им гриви се размятаха на фона на лъчите, прорязали през облаците, а цвиленето им разсичаше тишината, удряше се в отсрещните чукари и се повръщаше с нова сила. Дълго се чудиха амуджите и коментираха помежду си, насъбрали се пред портите на Гяур Коста, че събитието беше равносилно на все едно камък да падне от небето. Керван тук, където идваха само от време на време султански хора, за да набират голобради момчета я за аскер, я за аджемиоглани по време на някоя от безкрайните войни на Господаря на световете.

Нещата не станаха по-лесни и даже се усложниха, когато всички разбраха, че новодошлият с четирите каруци, завързани една зад друга е правоверен. Ся, какво търсеше правоверен в къщата на един друговерец посред нощ, аз не се наемам да кажа, а и никой не можа да си обясни. Не че не можеше, селото беше смесено и хората си ходеха на гости, но да влезе така като в дома си, посред нощ, при условие, че в селото имаше имарет и всеки пътник или странник можеше да пренощува там, а и топла манджичка да получи, ей това вече беше нечувано. Не стига другото, а точно в къщата на Гяур Коста, в която никой не стъпваше и когото наричаха така заради проклетия му нрав, а не заради нещо друго. Проклетникът ни се караше, ни се водеше и живееше подобно анатемосан, отбягван и от българи и от турци.

– Не е хубава тази работа! Не е на хубаво за селото! – изпророкува и ходжата, всявайки допълнителен смут в душите на и без това обърканите амуджи.

– Що пък да не е хубава, ходжа? – не се въздържа и берберинът – Ти пък за всичко казваш, че не е на хубаво.

– Шейтанска работа е това – продължи обаче ходжата, а бръснарят повече не се обади – Самият Шейтан има пръст в тази работа. Тъй да знаете!

След малко се домъкнаха и гавазите на санджак бея, сред облаци от прахоляк, вдигнат от копитата на конете им, навярно осведомени от някой мюзевирин побързал да се натегне.

– Какво сте се събрали тука, като на погребение, бе? – развика се субашията – Бързо да си ходите по нивята, че ако размахам камшика…

Обаче, когато пред портите на Гяур Коста излезе новодошлият, субашията веднага присви крилца. Оня се оказа огромен исполин, дето се казва, не човек, а канара. Беше висок навярно три аршина. Вървеше спокоен на фона на вече изгрялото слънце, а тялото му се клатеше равномерно от уверената му походка. Така можеше да върви само човек сигурен в себе си и знаещ добре цената си. На кръста си беше препасал огромен нож. Неволно и амуджите, взели пример от субашията се поснижиха, осъзнали добре, какви поразии може да причини огромният нож, ако реши исполинът да го използва и го развърти.

Субашията слезе от коня си и неуверено се доближи до новодошлия. Кърсердарите му, веднага го обградиха. Това му вдъхна увереност и макар и с малко треперещ глас, изрече:

– Тескере вар…?

Гигантът отначало нищо не отговори, а само мълчаливо погледна субашията право в очите. Гледа го дълго, без да мигне, а през това време субашията усети, как още малко и ще се разплаче като малко дете. Погледът му пронизваше в самата му душа, там където са разположени и страхът и смелостта и поривът и задръжките и това, дали да направиш нещо, или просто да избягаш през глава като последния страхливец. Сините му очи, бяха сякаш бездънни и той усети, как дори пропада в тяхната пропаст.

– Вар… – отвърна най-накрая оня, без да е мигнал. Бавно бръкна в пояса си, продължавайки да го гледа, извади тескерето си и застина, държейки го в ръката си, без да го подаде.

Субашията, като разбра, че оня няма да го поднесе, посегна и сам го взе от ръцете му.

– Откъде идеш? – попита, след като разгледа тескерето и се убеди, че всичко е наред.

– От Свещения град – отговори с плътния си глас новодошлият, този път веднага щом думите излязоха от устата на субашията.

– Хаджия ли си?

– Живях там.

– Търговец ли си?

– Не съм.

– Защо го напусна?

– Салгън!

– Салгън?

– Веба!

– Веба?

– Да, веба! Половината град измря.

Неволно субашията отстъпи крачка назад, макар че осъзнаваше добре, че ако новодошлият беше болен, отдавна щеше да е умрял по време на дългия път от Мека.

– Какво има в каруците?

– Покъщнина.

– Проверете! – обърна се и към кърсердарите си субашията.

В този момент новодошлият обърна погледа си към тях и това беше напълно достатъчно никой от тях да не помръдне от мястото си.

– Казах да проверите – развика се отново субашията.

– Що не провериш сам? – заесече го исполинът и положи едната си ръка върху дръжката на ножа.

– Колко време ще останеш? – предаде се безславно накрая пазителят на реда, извършил безброй безчинства до този момент в целия санджак. Изглежда накрая беше се кротнал. Желанието му да провери каруците беше изчезнало изведнъж.

– Колкото е рекъл Аллах – изрече новодошлият и отиде до каруците. След това отметна едно по едно покривалата им.

– Виж какво… Не искам да стане някой сакатлък – поде наново субашията, сякаш окрилен от това, че великанът най-накрая направи някаква крачка назад и отстъпи.

– Нито пък аз.

– Защо не отиде в имарета?

– Не съм свикнал да ми дават даром чорбата.

– Откъде познаваш Коста?

– Запознахме се по пътя.

Накрая, субашията се качи на коня си и заобиколен от кърсердарите си, сред облаци прах препуснаха в посоката, от която бяха дошли. Преди това не пропусна да се скара на амуджите, възвърнал малко самочувствието си.

Вечерта, субашията побърза да отиде при санджак бея, за да го осведоми за новодошлия.

– Какво си се разтревожил толкова? – усмихна се с ехидната си усмивка санджак бея, хванал филджана с кафето в ръка и придръпвайки от наргилето си, след като го изслуша внимателно.

– Този е савашчия – изтърси субашията, а санджак бея едва не се задави с кафето.

– Аллах, Аллах… Какво ще търси един савашчия тук?

– Самата истина, бей ефенди, повярвай ми. Видях го как гледа, познах походката му. Върви като каплан, готов да нападне всеки момент. Тръпки ме побиха от погледа му, а знаеш ме, не съм от мекушавите. Не му е чиста работата на този.

– Въобразяваш си, субашъ – реши отново да неглижира нещата санджак бея.

– Бей ефенди, мога да различа един алп от селянин.

– Аллах, Аллах… А бе, каква работа може да има един алп в този генгерлик?

– Пратил го е тайно султана!

– Султана… – санджак бея направо подскочи от мястото си този път и отново се разкашля, задавил се с кафето.

– Да, самият султан.

– За какво му е на султана да прати тук алп? Не съм сигурен дори, дали султана е чувал изобщо за нашия санджак. Навярно е търговец.

– Не е търговец. Видях му каруците. В тях няма стока за продан. Да знаеш, ага…

– Какво?

– Колко души познаваш, които могат да напълнят четири конски каруци?

– Малко!

– Да знаеш, ага…

– Какво пак?

– Някой от раята се е оплакал… Ъхъ… Само тъй ще е, да знаеш, бей ефенди! Писали са до султана и сега той…

– Ха-ха-ха… Че то… Ха-ха-ха… Ох, ще ме умориш, субашъ. Че то, никой не може да пише. Всички до един са неграмотни селяни.

– Ходжата може, попът може, кадията може… Да изброявам ли още.

– За какво им е на ходжата, попа и кадията да пишат до султана, субашъ? Не ги ли храним всички достатъчно? Кокалът държи устата на кучето затворена, така знам аз. Защо биха го направили? – този път санджак бея се ядоса не на шега. Лицето му помръкна за миг и дори неволно изохка, прихващайки леко и нежно палеца на десния си крак. Откакто поостаря, остави почти всичката работа на субашията и затова той сега си позволяваше да се държи така. Появиха му се болежки, а най-много го мъчеха краката, подути и зачервени целите от коварна болест. Идва и хркимина, прегледа го и каза, че е болен от гут, забрани му да яде куп неща и най-вече месо и си тръгна. Не му олекна от това, че хекиминът каза, преди да си тръгне, че боледувал от султанска болест. Не стига всичко това, а сега и този другоселец се опитваше да му създава ядове.

– Миналата година, бей ефенди, три пъти събрахме авариз, уж, щото война. Ако чуе султана…

– Сус бе, кьопек! Ще ми докараш някой сакатлък на главата.

– А бе, ще млъкна аз, бей ефенди, ама… Ще ни хвръкнат главите и на двамата. Казвах ти, бей ефенди да не събираме от духовниците, а то и от вакъфите и от кьопрюджиите и…

– Слушай…

– Ами, джизието и хараджа, бей ефенди! Султанът определил 70 акчета на глава, ама ние 100. Ох, ще ни хвръкнат главите, ага. Може и джеллят да е.

– Е, как джеллят, бе?

– Като нищо, повярвай ми, ага.

–Черен ли е?

– Не е!

– Е, какво тогава? Всички джелляти са арапи и от миллета, бе. Къде си видял ти джеллят със сини очи?

– Знам ли, ага.

– Не знаеш, ама приказваш. Слушай, много те отпуснах нещо и затова почна и много да приказваш. Не забравяй, че първо твоята глава ще хвръкне.

– Знам, ага и затова ме е страх.

– Страх те е, ама това не ти пречи да приказваш.

– Само пред тебе, ага. Иначе си мълча.

– Мълчиш си ти, ама де да знам… Виж какво, субашъ. Мен ще ме закарат до Великия град и султанът, да умножи Аллах и дните му и имането и…

– Е, как да ги умножи, бей ефенди, като го крадем?

– Сус, бе! Милостта му е безкрайна и мен може и да ме пощади, ама на теб ще ти хвръкне келлето още тук, на двора. Не забравяй това.

– Ох…

– Слушай! Стига си хленчил като някоя ханъма, ами се връщай да си вършиш работата. Искам да го държиш под око този. Искам да знам всичко за него и при първото съмнение… – санджак бея направи жест с ръка, прекарвайки я през гърлото си, все едно реже с нож.

– Е, как султански човек, ага? Ако разбере падишаха…

– Ще гледаш да не разбере. Ще разбере, каквото му кажа аз. Времената са смутни! Виждаш, навсякъде хайдуци… Убили са го те и толкоз! Ще изкараме потеря. Ще блокираме санджака. Ще хванем виновните и 5-6 души ще обесим. Може и 10 да обесим. Ади, бягай и умната. И да не те е страх, аз съм насреща.

– Ага, само да питам нещо.

– Питай!

– Ага…

– Кажи де! – санджак бея започна да губи търпение. От всичко на света най-много мразеше някой да му мрънка, а субашията не бе спрял от идването си. Искаше да го отпрати, а той още се мотаеше. По всичко изглеждаше, че ще си има ядове с него. Сгреши жестоко като му довери доста неща. По всичко изглеждаше, че е гевшек. И, както се разприказва за данъците, току го направил и на друго място. Напоследък му донесоха, че пиел вино с неверниците и после правел зулуми.

– За Пелин, ага… – обади се накрая субашията и го изкара от унеса на мислите, които бе подкарал.

– Какво за Пелин? А…, щом съм ти обещал, ще стане. Нека само да мине Рамазана.

– Ага…

– Е, стига де! Казах ти вече. Знаеш, че думата ми на две не става.

– Виждал съм много пъти и на четири да става думата ти, ага, та затуй…

– Ти май наистина започна да си превишаваш правата.

Субашията веднага поиска прошка, усетил, че наистина е прекалил. Санджак бея, който обикновено винаги се усмихваше на шегите му повече не го правеше, а стоеше мрачен и го гледаше право в очите, без да млъкне.

– Слушай, субашъ… Този, савашчията, дето му викаш. Отде ми пусна сега и тази муха в главата?

– Наистнина е войн, ага, повярвай ми. Няма как да сбъркам един войник. Самият аз съм такъв.

– И викаш, бил си убеден, че може да се справи с твоите войници.

– Да, ага, усетих го.

– Ми то, тогава… Моите гавази… – санджак бея се огледа уплашено наоколо – Сякаш, няма да е зле да те послушам и да увелича охраната. Малко предпазливост никога не вреди, нали? Този… Твоят помощник… Мустафа ли се казваше?

– Керим.

– Аха, Керим. Все не мога да му запомня името. Нека тогава да остане при мен с няколко аскера, да подсилим малко охраната.

– Нещастник! – не се стърпя санджак бея и изрече на глас, след като излезе субашията – Дощяло му се зет да ми става. Тъкмо си мислех, на кой глупак да дам дъщеря си и на, ти ми излезе насреща.

После отиде до прозореца и ги изчака да си тръгнат. Когато аскерите на субашията се загубиха от погледа, извика Керим.

– Знаеш ли, защо остана при мен? – започна го още от вратата, без никаква подготовка.

– Не знам, санджак бей ефенди – отвърна оня и се изпъна като струна.

Остави го да се притеснява и дълго не изрече нищо. През цялото време гледаше през прозореца. После, изведнъж се обърна и отиде досущ до лицето на Керим.

– Защото, само на тебе имам доверие – изрече, докато го гледаше право в очите.

Изчака да види ефекта от думите си и след като забеляза задоволството на лицето на подчинения си продължи:

– Та си мислех… Мислех си, че много ще ти приляга да станеш един субашия.

Керим не се стърпя и този път усмивка се разтегна на лицето му.

– Аз…, бей ефенди…

– Мислил ли си по този въпрос? – не го остави да се доизкаже – Цял живот така, обикновен силахдарин.

– Аз…, бей ефенди…

– Аз не оставам длъжен към тези, които ми служат вярно. Преданите ми хора, литват в небесата, подобно птици, а предателите….

Санджак бея бавно издърпа ханчера си, закачен на кръста му и после нежно го завъртя в ръцете си.

– За тях е този ханчер – продължи след това. – А тебе те наблюдавам от доста време. И мисля да те възнаградя. Какво смяташ ти по този въпрос? Мога ли да ти си доверя безрезервно, или…? – отново завъртя ханчера в ръцете си. После отиде до Керим и го тикна досущ в лицето му.

– Аз…, Аз, бей ефенди… Като се налага, бих дал и живота си…

– Никой не ти иска живота, момче. Мъртъв не ще служиш никому. А, и на мен ми трябва жив субашия.

– Ами, субашията, санджак бей ефенди.

– Той е хаин – изстреля директно в лицето му.

– Вай, Аллах…

– Сдушил се е с хайдуците!

– Вай, намуссуз!

– Ние ги гоним, а той… Пиел вино с тях и снасял всичко. Представяш ли си, какво ще стане, ако научи султана? Първо моята глава ще хвръкне. И то, още тук, на двора. После ще я набучат на кол и така до Великия град. Направо, не мога да се побера в кожата си от яд.

– Вай, шерефсиз.

– И аз сега, какво? Да отида и да му разкажа всичко, Аллах да умножи дните и земите му.

– Амин!

– Амин! И, няма ли да попита, „Ти сляп ли беше? Къде бяха очите ти?“

– И, какво ще правим сега, санджак бей ефенди.

– Ти ми знаеш знамето. Господарят на световете ми е позволил да нося една конска опашка. Миралая има две. Бейлербея, разбира се е с три. И само той, султанът има право да носи знаме с четири конски опашки. Мислиш ли, че щеше да ми повери това знаме, ако знаеше, че не ще оправдая доверието му?

– Не мисля, бейлербей… санджак бей ефенди.

– Разбира се, не трябва да се разчува нищо. Хаина трябва да отнесе всичко в гроба си. Повелителят на световете не трябва да има никакви съмнения за своя санджак бей. Иначе…

Санджак бея разкопча колана си и свали канията, окачена на кръста му. После внимателно прибра ханчера в нея и с тържествен жест го подаде на Керим.

– Един бъдещ субашия трябва да обръща повече внимание на себе си – изрече право в лицето му. Ехидната му усмивка бе се възвърнала отново. Беше от хората, които ще ти изгорят душичката, но ще го направят с усмивка – Та… Не може да ходиш с ханчер, изчукан от селския ковач. Ето…, дръж. Оръжието на възмездието! Надявам се да го заслужиш. Аллах дава, ама трябва и ти сам да се потрудиш малко. Доверие… Доверие, ама може да се загуби, докато мигнеш.

– Слушам, санджак бей ефенди. Какво трябва да направя?

– Не ме карай да съжалявам, че съм заложил на теб. Ако още не си разбрал…, значи не ставаш за субашия.

Следващата седмица се случиха непредвидени и нечувани по тези земи неща. Хайдуци нападнали субашията и го затрили заедно с двамата му силяхдари. Станало точно, когато тримата отивали на ифтар, поканени лично от санджак бея. Разбира се, подобно посегателство срещу хората на султана и срещу самия него не можеше да остане безнаказано и санджак бея използва цялата си сила и мощ, за да открие и излови виновниците. Беше вдигнат всичкия наличен аскер на крак и заварден целият санджак. След седмица упорити блокади, убийците най-накрая бяха изловени, а след десетина дни бой в конака, единият от тях направи пълни самопризнания. Тогава го изправиха пред кадията и скоро и деветимата хайдуци виснаха на бесилото. За особени заслуги при залавянето на виновниците Керим бе възнаграден и назначен за нов субашия.

Скоро, новодошлият разтоварил каруците си в къщата на Гяур Коста, сякаш му е бащиния, купи 40 дьонюма зема, които имама се опитваше да продаде отдавна, но все не успяваше, защото никой освен агата нямаше възможност да ги плати, ала изедникът се опитваше да му ги вземе на една четвърт от цената. Имама, сякаш искаше малко множко предвид на това, че земите му бяха досущ до селото, но исполинът изобщо не се пазарил, а платил толкоз, колкото му поискал имама. Ходжата, който бе записал сделката в кютюка разправяше после, че оня наброил направо алтъни. Ей така, просто бръкнал в пояса си и изкарал цяла кесия пълна с истински алтъни, от които дал една жълтица дори на ходжата, затова, че е изповядал сделката и я записал в кютюка.

Не мина много време и същият цани дюлгерите на Беньо да му построят къща върху земята, която купи. Не стига това, ами и им платил предварително. Ей тъй, изкарал отново онази прословута кесия от пояса си и им броил отново направо алтъни, сякаш сигурен, че няма да вземат жълтъците и да избягат, а ще си свършат работата, както трябва. „Като свършите и ако ми хареса, ще ви дам още“ – даже им казал и онези, сякаш окрилени почнаха работа още на следващата утрин в тъмни зори.

Не мина много време и из селото започнаха коментари. И понеже никой не знаеше нищо за новодошлия, това бяха обикновени клюки и дори клевети. Започнаха от берберницата, където обикновено около бъбривия берберин, който беше и един от най-добрите и класни клюкари в селото винаги се събираха хайлязите и хайманите на селото.

– Чу ли, какво имало в каруците? – подхващаше той поредния нещастник, дошъл да си оформи мустака – Злато!

– Е, как злато, бе?

– Злато, злато… – намесваха се и потвърждава и сеирджиите наоколо.

– Иначе, откъде мислиш, че е тази пълна кесия? То, чувал да беше, щеше да свърши. Ей, на… Цялото село да бяхме се събрали, пак нямаше да можем да купим земята на имама, а той… Бръкна в пояса си и направо… с алтъните.

– Есента, ходих на панаира в Шумну, разправяха, че ей, оттатък Ески Истанбуллук… – започваше разказа си друг – И, там разправяха, че…

– А бе, кога си ходил на панаира в Шумну и ти, бе? – засичаше го веднага друг – Ходил си, когато щяха да те женят, а миналата година вече ожени дъщеря си. Приказваш и ти…

– Е, как да не съм ходил?

– Ей, тъй, не си ходил.

– Ти ли ще знаеш по-добре, или аз?

– Добре де, кажи, какво разправяха – поощряваха го и други.

– Ей, оттатък Ески Джумая, аз не съм ходил и не съм видял, ама имало огромен Боаз. Пътят се виел през планината, а наоколо само канари. Разправят…

– Какво разправят, бе?

– Било тъмно дори през деня.

– Е, как и през деня, бе?

– Ми, канарите закривали слънцето чак.

– Е, как? И през деня с фенер ли ходели хората, бе?

– Ся, там не знам, казах, че не съм ходил, ама там се появил един Боаз кесян. Ей тъй, изправял се на пътя на нещастниците и после келлето…

– Е, как бе, ей тъй, за едното нищо ли?

– Обирал им парите и стоката. Та, този нашият… Разправят, че обрал десетки кервани. Иначе, откъде четири каруци стока. Само ограбено е това.

Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите.

Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите. Повечето твърдяха, че е търговец, щом е дошъл по техния край с четири конски каруци товар, но бе всеобщо мнението, че е някакъв беглец и не му е чиста работата. Най-големият подръжник на това убеждение отново беше берберинът, който уморен от бръсненето цял ден на въшливи амуджи, вечер даваше поле за изява на въображението си, което граници не признаваше.

– Тоя, ако не е някой от везирите на самия султан…, ей ме, на… – кълнеше се между две кафета – Местото е ветровито! Най-лесният начин да си загубиш главата е да станеш везир на султана. А, не му харесало нещо, а… И, нашият накъде? Усетил е нещата и дим да го няма. И къде? Естествено, там където свършва вярата. На края на света. За да запази главата на раменете си.

– Много млад ми се чини за везир – апострофираше го друг.

– Млад, ама те, везирите не живеят много – не спираше берберинът.

– Тогава, ще ни донесе на главите беда нечувана – донаждаше и трети – Ако султанът разбере, че е тук… Аскера, и… Иди и разправяй после, че…

– Аллах…, Аллах… – обаждаше се и ходжата – Още малко и горкия човечец ще го изкарате… По всичко личи, че е почтен и с труд си е изкарал всяко едно акче.

– Ходжа, ти откак гризна алтъните…

Да, откак получи изтинска жълтица, затова че записа в кютюка сделката между новодошлия и имама, ходжата бе станал най-големия му защитник.

– Аз винаги говоря истината… – не се и предаваше – Ето, да е изтървал служба в джамията? Не е! И, да ви кажа честно, притеснявам се в негово присъствие да чета Светата книга. Тоя знае повече от мен, така да знаете.

– Че то, преди… Каквото и да ни четеш, лягахме, ставахме… – хилеше се вече и берберинът, понеже се падаше и малко зевзек – Че ние, откъде да знаем, че пише така в Книгата? Може пък да не е било така.

– Аллах…, Аллах…

– Че ти, може да си ни чел съвсем друго или пък, дори да не знаеш да четеш и ние, ахмаците…

– Може и шехзаде дори да е – намесваше се в разговора и друг – Знаете, какво се случва с тях, когато новият султан се възкачи на трона.

– Да, ама не съм чувал скоро да е имало нов султан. Този си управлява от…

– Той е кетхюда… – обади се изведнъж и кехаята, който досега само бе мълчал и слушал разговора.

Изведнъж се възцари тишина, след като всички млъкнаха, като че ли по зададен знак. Дълго никой не се обади, а всички само се споглеждаха, сякаш мъчейки се да осъзнаят току-що чутите думи.

– Аллах…, Аллах… – само успя да промълви накрая ходжата, ей така, колкото да каже нещо, а и тази дума винаги му вършеше работа, когато не знаеше, какво да каже.

– Султански кетхюда! – продължи след малко кехаята, изведнъж почувствал се най-важният в разговора.

– Кетхюда…? Кетхюда на султана…? – разнесе се шепот из одаята. Никой не смееше дори да изрече на глас чутото от устата на кехаята. Всеизвестно бе, че не е здравословно да имаш взимане-даване с хора от властта. Колкото си по-далеч, толкова по-добре. А сега да дойде истински кетхюда на султана… Това можеше да предвещава само беди и смърт. По всяко време можеше дори да си дръпне ятгана от ножницата и… Даже децата знаеха, че султански кетхюда няма да е дошъл току така. Навярно в пояса си носеше истински султански пръстен, показването на който беше достатъчен всички да паднат в краката му, да почнат да целуват крачолите на шалварите му и да му се подчинят безпрекословно. Кетхюдата бе очите и ушите на султана. Отвори ли уста, самите слова на Господаря на световете виждаха бял свят. Той бе самата воля на султана. Нещо повече – кетхюдата беше дългата ръка на султана и все едно самият падишах.

– Той, ако беше кетхюда, навярно щяха да го придружават няколко десетки бинбашии с бюлюците си – не се съгласи, обаче този път берберинът – А може дори и паша с цялата си орда.

– За какво ли е дошъл?

Следва продължение…

Хасан Ефраимов

Материалът ЙЕНИ ЧЕРИ – разказ е публикуван за пръв път на Hralupata.

Ето, господинът с кучето… Мисли си, че от кучето ще получи това, което е заслужавал от хората. Възрастният човек, седящ на пейката… Загубил е всичко! Чака смъртта, която ще е като избавление за него. Забравен, отритнат, според него дори и недооценен. Дамата, облечена в сиво… Привела е глава…

Затова обичам да обикалям из парка. Може би, защото самият аз съм нещастник! Завъртам педалите на колелото из алеите и… Поглед само ми е нужен!

Понякога, просто минавам покрай тях, без да направя никакъв опит да ги заговоря. Друг път дълго ги съзерцавам, за да разбера, какво ги е накарало да избягат от хорското стадо. Много често обаче, присядам до тях на пейката и подхващам уж, незначителен разговор. Отначало гледат съмнително, но като си развържат езиците…

Няма да крия от вас – написал съм толкова много разкази по техните думи. Приказват, а дори не подозират, че като се прибера ще разголя коварно душите им пред целия свят.

Така се случи и с възрастната жена. Пъплеше по средата на велоалеята. Да кажеш, че беше чак пък толкова неспособна да се движи… Не, разбрах веднага – искаше да покаже, че повече няма за къде да бърза. Че всичко е оставила вече зад гърба си. И суетата и…

– Госпожо… – спрях веднага колелото и го подпрях на стъпенката – Елате… Движите се по велоалеята.

Тя, отначало ме погледна, като че ли недоумяваща, дали говоря на нея или на някой друг. Навярно от много време никой не бе я заговарял. После, премести бастуна в другата си ръка и направи тежка крачка, траеща цяла вечност.

– Че не ме ли виждат? – изтърси и изведнъж, спряла отново и обърнала се към мен.

– Виждат ви, но…

– Тогава… Пътят е широк.

– Госпожо… Момчета… Състезават се! Млади са, буйни. Имат кросови велосипеди. Развиват голяма скорост. Знаят, че са на велоалея. Понякога, и да искат не могат да спрат. Вижте… Изскачат от храсталаците. Спускат се по баира и веднага свиват по велоалеята. Елате… Приседнете!

Противно на очакванията ми, без повече да спори, възрастната дама се остави на ръката ми, с която й бях прихванал подмишницата и кротко седна на близката пейка.

– Ми, ти що не вървиш по пътя си, а си се захванал с мен? – изтърси тогава, ненадейно.

– Бяхте на велоалеята, госпожо. Не исках да се случи някой нелеп инцидент – оправдах се и аз веднага – Вижте… Не си заслужава… Трябва да внимавате повече.

– Досега като внимавах, и какво?

– Какво?

Езици знам аз да развързвам. Просто си седиш. Трудно може да се похвали някой, че може да мълчи повече от мен. Накрая, всички се предават, а ако можеш да задаваш и подходящите въпроси, така, леко и непринудено…

– Времето се изниза, неусетно, колкото и да внимавах.

– Времето друга работа няма, госпожо. Не бива да му се сърдим.

– Не се сърдя на времето.

– Тогава?

– Младежо…

– О, благодаря госпожо.

– Искаш ли да разгледаш албума ми със снимки? Тук, при мен е. Разбира се, ако имаш време.

– О, благодаря! За мен ще е удоволствие.

– Не бързаш ли?

– То, колкото и да бързаш, времето се изнизва, неусетно – разчупих окончателно ледовете.

И двамата се усмихнахме. Възрастната дама се смя дълго. Не знам, но усмивката сякаш я подмладяваше. Бръчките й като че ли намаляха, бялата коса вече не беше толкоз бяла и сякаш дори забравих за беззъбата й уста. Дори за един кратък миг само ми се стори, че пред мен седи млада жена.

– Ох, докато не съм забравила… – изрече тя и посегна нейде навътре в дебелото си палто.

След кратко ровичкане, в ръката й се озова овехтял албум. Почти не личеше вече, какъв цвят е бил навремето. Ако ме попитате сега, по-скоро бих се заклел, че беше безцветен. То, със спомените е така – винаги са безцветни. Цвят има единствено настоящето и то, за малко, докато още не се е превърнало в черно-бял спомен.

– Албумът ви? – усмихнах се отново.

– Ох, само ако имате време, младежо. Не искам да ви го губя.

– Няма проблем.

– Ще ви трябва и смелост.

– Това пък за какво?

– Заради спомените… Много хора никога не намират смелост в себе си, за да се обърнат назад, към спомените си.

– В албума не са ли вашите спомени?

– Мои… Твои… Спомените винаги болят.

– Не мисля така. Аз имам и хубави спомени.

– От хубавите боли най-много.

– Знаете ли? Май сте права. Лошите спомени просто се забравят.

– Не забравяйте, че смелост трябва и за бъдещето.

– Това пък, защо?

– За да посмеете да прегърнете живота.

– Животът не идва ли сам?

– Идва това, което посмееш да прегърнеш. Разбира се, може да си тръгнете по всяко време. Бъдете спокоен, повече няма да изляза на велоалеята.

– Не искам да си тръгвам – заинатих се и аз. Исках да й покажа, че за мен в момента няма по-важно нещо от това да седя с нея на тази пейка и да разглеждаме заедно албума й. Исках да се почувства значима. Такъв съм си – винаги се опитвам да подкрепям губещите.

– Добре, изборът е ваш – усмихна се тя и положи албума на коленете си.

Разгърна корицата старицата и отначало се видя тънък, непрозрачен лист, а аз се доближих плътно до нея. С небрежно движение, тя си наплюнчи пръста и прехвърли нежно и него.

– Това съм аз – почти прошепна.

На черно-бяла снимка се виждаше малко бебе, положено в детска количка с огромни колела.

– О… – възкликнах неусетно – Какво красиво бебе.

– Всички бебета са красиви, младежо.

– Позволете ми да не се съглася с вас. Аз, все пак, разбирам от бебета. Има и грозни.

– Няма грозни бебета, младежо.

– Остава да кажете, че няма и грозни майки – забих я и на момента. И на идея си нямаше възрастната дама, че всеки спор с мен е обречен на неуспех.

– Красота има във всичко живо на този свят, младежо – заинати се и бабето.

– Бе, ся…

Реших да се откажа от спора от уважение към белите й коси.

– Мама и тати… – забрави за спора тя, разгръщайки следващия лист.

– Майка ви е била голяма красавица – не пропуснах да отбележа отново и се захилих – Добре че не съм я срещнал преди баща ви, че инак…

– И аз бях красива!

– Не се и съмнявам! От красива майка, красиво бебе, а после и красива девойка.

– Така ли мислите?

– Сигурен съм.

– Първият учебен ден – въздъхна отново старата госпожа, прехвърляйки нов лист от спомените – Помня го като днес. Мама беше ми набрала цветя от градината. Закичи ме със здравец…

– И плисна менче с вода, нали?

– Да, така беше.

– Времената не са се променили, кой знае колко!

– Само действащите лица се променят, младежо.

– О, несъмнено…

– Сватбата ми…

– По-хубава сте била от мъжа си!

– Помина се преди 20 години.

– Моите съболезнования, госпожо. Бог да го прости.

– Имахме толкова хубави моменти през живота си. Затова сега толкова ме боли. Знаете ли, младежо?

– Какво?

– Когато двама души се обичат и единият си тръгне някой ден, не е честно другият…

– Недейте така, моля ви.

– След това всичко е болка.

Оставаше сега и да заплаче. Само това ми трябваше.

– А, вие?

– Какво, аз?

– Има ли такава, заради която си заслужава да живеете?

– Има много неща, заради които си заслужава да живея.

– Питам ви за любима жена.

– Е, ся… Имал съм много любими жени.

– И срещнахте ли любовта?

Не знаех какво да й отговоря и реших тактично да замълча.

– Любовта се среща само веднъж и остава за цял живот – продължи старицата.

– Навярно не съм я срещнал още.

– Като те гледам какъв си вятърничав, навярно си се разминал десетки пъти с нея.

– Госпожо…

– Затова ще си умреш сам.

– И вие сте сама – не й простих.

– Не съм сама.

Възрастната дама разгърна нов лист.

– Децата ми – промълви и нежно поглади снимката – Моите две красиви ангелчета.

Нататък се заредиха различни спомени. Снимките се сменяха една след друга, а аз изведнъж загубил интерес след кратката словесна схватка, само кимах с глава. Старицата се оказа коварна. Затова не е хубаво да се съжаляват хората – не знаете, какво ще ви поднесат. Гледаш я уж възрастна и нещастна, а…

– Вчера… – промълви старицата, показвайки ми снимка на прекрасна млада жена.

– Но, как…?

Беше тя! Разбрах го веднага. Усмивката беше същата, а и погледът… Нямаше как снимката да е от вчера. Трябваше да е поне отпреди 50 години.

– Днес… – продължи дамата и разгърна нов лист.

И тогава…

Целият свят се стовари сякаш отгоре ми. Дъхът ми секна по средата на издишването. Мъчех се да поема въздух със сетни сили, но като че ли той бе свършил. Усетих как се задушавам в дебелото яке, което обличах зимата, докато карах колело. Ръцете и нозете ми се разтрепериха и усетих страшна умора, достатъчна да ме повали на земята. Такава умора, която, осъзнах, нямаше да ми позволи да се изправя никога повече.

На снимката седяхме на пейка в парка двамата със старицата и разглеждахме албум. Имал съм и други моменти, в които съм бил учуден и изненадан, но това надминаваше всичко.

– А, сега утре… – ухили се ехидно коварната старица и посегна отново към албума.

– Моля ви… Моля ви… Недейте… – провикнах се тогава, изведнъж осъзнал всичко – Моля ви…

– Не искаш ли да видиш и утре, младежо?

– Не искам. Моля ви…

– Какво ли има там?

– Не искам да знам. Недейте…

– Страх ви е да не е празен лист?

– Дори това да е. Моля ви. Недейте!

Покрих лице с ръце и дълго стоях така. Не можех да осъзная какво ми се случва отново. Целият ми живот мина пред мен, като един мимолетен миг. До мен, на пейката, навярно седеше съдбата, или още по-лошо – старицата бе самата смърт.

– Вижте, госпожо… – набрах смелост накрая. Нямах намерение да се дам така лесно. Както винаги, щях да се изправя с открито лице, пред каквото и да седеше до мен.

Пейката беше празна. Нямаше я нито старицата, нито пък овехтелият й албум. Огледах се наоколо, но видях само деца, каращи своите колелета.

Още дълго стоях на пейката, неспособен да извърша каквото и да е движение. Почна да се смрачава, светнаха лампите, а хората оредяха.

Накрая, със сетни усилия се изправих и тръгнах, а в главата ми бушуваха хиляди мисли за вчера, за днес и утре. За това, какво сме искали, какво сме постигнали и какво предстои. Мисли за прашинките, които представлявахме, загубени някъде между миналото, настоящето и бъдещето. Мисли за това, какво сме били, какво сме и какво ще бъдем.

– Няма да е толкова лесно – повтарях и през цялото време – Но, не се отказвам. Дори смъртта ме пощади. Повече няма да пропусна…

Качих се на колелото и завъртях педалите по посока на жената, която ме очакваше в близкото кафене.

Хасан Ефраимов

Материалът ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ – разказ е публикуван за пръв път на Hralupata.

Но успяват само тези, които имат и акъл. Само с труд не става, а без акъл не става съвсем. “Бедният е беден, защото е глупав” – твърди един мой приятел. Не знам, може и да е така. Не споря. “От работа се става само гърбат, но не и богат” – твърди и народа. Отново не споря. Напоследък гледам да не споря с никого, камо ли да го правя с народа.Един такъв човек беше Агата. Беше най-богатият човек на селото. Някога бил бедняк. Окъсан и дрипав бедняк. Но после загладил косъма, както казваха и се превърнал в един от най-видните хора на Делиормана.

Във времената, когато аз го опознах вече беше богат, но разправяха че тръгнал от една нивица. Работил денонощно и скътал парички. Може и да не е ял! Инак не знам как би го постигнал…

Със скътаните парички купил нова нива и отново скътал парички. И така всяка година купувал нови ниви и скатавал парички. Времето лети бързо. Колко му е? Не след дълго вече разполагал със стоцици декари и десетки ратаи. Декарите му донесли нови декари и нови ратаи, докато не признали всички че е Ага.

След забогатяването си Агата не му отпуснал двата края, както е редно. По нищо не се проличало че вече не е беднякът от едно време. Продължил да си ходи със същите дрехи и да се държи по същия начин. Не се променила и храната на трапезата му, нито пък си построил огромни сараи. Въпреки парите си, Агата продължил все така да избягва кръчмата и селските пияници. Вместо да дава парите си за ракия и вино, предпочитал да купи нова нива, градина или рало.

Годините се изнизвали една след друга, но не се намерил човек в селото, който да каже че Агата ощетил някого. Плащал на работниците и ратаите всеки припечелен лев и на ум не му идвало да излъже някого. Живеел си Агата с името и честта си и се оказало че дори Всевишния е благосклонен към него – дарил го с девет сина. Един от друг по-хубави и по-снажни.

– Моите аслани – изричаше с гордост, когато говореше за синовете си. Никога не казваше моите синове или моите деца. Винаги ги наричаше аслани(лъвове). Изпъчваше гордо гърди, повдигаше глава, а очите му блестяха. Всеки път, при споменаването им, една непослушна сълза извираше от външния край на едното му око и се изтърколваше неусмиримо надолу. Разтреперваше се и гласа му, така че изглеждаше като че ли ще ревне всеки един момент, неудържимо.

Ако си мислите че асланите му аслануваха на воля, жестоко се лъжете. Колкото много ги обичаше, толкова и неумолим беше към тях. Всяка сутрин скачаха в зори и цял ден работеха на едно с ратаите и работниците. Нямаше делник, нямаше празник. За толкова години не се намери някой от тях, който да го оспори или да му отвърне неуважително. И може би затова вярата на Агата в синовете му беше безгранична.

Минаха години. Синовете му се зажениха един след друг. Избраха си все хубави моми, една от друга по-хубави. Заради тях другите селски ергени бяха изпаднали в ужас. За да си намерят някоя, дето що годе да става за жена, трябваше да обикалят чак в странство, защото всички моми от околността бяха захласнати по асланите на Агата. Агата не се стисна и направи пищни сватби на всеки един от синовете си. Веднага след сватбата, младоженците се настаняваха в нова къща, която дюлгерите издигаха завчас.

– Построих цяло ново село с моите аслани – гордееше се отново Агата и този път непослушната сълза вече не беше сама, а десетки, дори цели две реки се устремяваха надолу по лицето му. Прибираха се по къщите си младите семейства, а вечер всички се изнизваха да вечерят в къщата на Агата. Пристъпваха през прага, поздравяваха учтиво и му целуваха ръка. Разтапяше се отново сърцето на възрастния вече човечец и сълзите му отново потичаха. Прегръщаше един по един синовете си, хапваха, а после дълго играеше с внуците. Минутите течаха неусетно, часовете се изнизваха и идваше време да си легнат. Приготвяше ханъмата леглото, а през това време Агата дълго-дълго се молеше и благодареше на Всевишния.

– Благодаря ти… Благодаря ти… Благодаря ти… – изричаше всяка вечер десетки, стотици и дори хиляди пъти. Така си продължаваха годините и изведнъж, противно на това, което очакваха съселяните му, Агата изведнъж реши да подели имането си между деветимата си сина. Не послуша никого!

– Не искам да се карат после – изричаше на всички – Кой взел повече, кой по-малко… Кой взел по-хубава нива, кой по-лоша. Искам всичко да стане докато съм жив, за да съм сигурен. А и това са моите аслани… Моите аслани…, не забравяйте това.

Чинно раздели нивите и градините си на девет еднакви части, номерира ги и напълни листчетата в шапката си. Мина всеки един от асланите и си изтегли номер. За да няма сърдити. На следващата вечер приготви софрата пак ханъмата му, седнаха на двора двамата и зачакаха. Слънцето се претърколи зад баира, ходжата се качи на минарето и си изчете молитвата, звездите започнаха да блещукат една по една на небосклона, а от синовете му нямаше и следа.

– Какво става, ханъм ? – учуди се Агата – Да не се е случило нещо лошо?

Спогледаха се двамата и така си останаха. По едно време, неустоявайки на притеснението, стана и тръгна да ги търси по къщите, но колкото и да викаше, синовете му не се показаха дори. Вместо тях наизлязоха снахите и като отвориха едни усти. Едната кълнеше затова че получили сухата нива, втората се оплакваше от безплодната нива, третата от дерето, дето минавало по средата на нивата и нямаше една доволна.

Слуша дълго Агата и не можеше да повярва, ни на ушите си, ни на очите си, а на душата си, която предусещаше вече какво става, съвсем не искаше да вярва. Скара се на снахите и им каза да повикат синовете му, но асланите стояха заврени по къщята си и нямаха никакво намерение да се покажат.

По едно време, убедил се че няма смисъл повече да се опитва да изглади нещата, тръгна към къщата си, а очите му изтекоха по пътя. Дълго плака и подпрян на вратника. Накрая изтри сълзите си и влезе в къщата. Седна Агата на софрата с ханъмата и за пръв път в живота си изпсува. После с яд се нахвърли на домашните макарони със сирене, които беше приготвила Аговица. Изяде цялата тава, толкова ядосан беше. Изяде я, ама колкото повече ядеше, толкова повече се изправяше. Накрая вече ядеше и не можеше дори леко да се прегъне напред. Опита се после да стане от софрата, но не можа. Само се въртеше наляво-надясно, като някой бръмбар рогач, паднал по гръб. По едно време почна да зове асланите си един по един.

– Бре…, мамито ви, елате поне ме подпрете на стената – изпсува за втори път през живота си, но гласът му остана глас в пустинята.

Дълго време се мъчи Агата да сдобри синовете си, но всичките му опити останаха безплодни. Колкото повече се мъчеше, нещата ставаха толкова по-зле. Снахите бяха отворили едни усти, а асланите като го видеха бягаха като дявол от тамян. Като че ли бяха станали други хора. До такава степен бяха се променили, та даже не можеше да ги познае. Сякаш не бяха неговите аслани, а съвсем други, непознати хора. Накрая, осъзнал че опитите му са обречени, Агата се отказа веднъж завинаги.

Един ден си взе абата и излезе да обикаля нивите и градините. Пролетта беше дошла и навсякъде бяха цъфнали дръвчетата. Из въздуха се носеше познатия аромат на цъфнали луди сливи, а душата му беше черна-черна… Спусна се надолу от чешамата и стигна до овощните градини.

– Стой – чу познатия глас на пъдаря по едно време – Не може да влезеш. Изпречи се оня на пътя му и Агата по никакъв начин не можа да му обясни че градините са негови. Новите собственици бяха наложили забрана да влиза и пъдаря не искаше да си загуби работата. Тръгна да се прибира Агата, а по целия път, откъдето минеше, зад него оставаха две кални дири от сълзите му. Седна на стария пън пред вратника и отново дълго плака. По едно време, изведнъж спря. Явно вече беше изплакал сълзите си и очите му бяха се превърнали в два безплодни извора. Цяло лято седя Агата на стария пън. Седя и съвсем скоро замяза на него. Сви се, посърна, загуби водата на живота от тялото си и на минаващите вече им беше трудно да го отличат от стария пън. Узряха черешеите, кайсиите, после вишните. Мина жътва. Дойде време за гроздобер. От деветимата аслани, нито един не откъсна една чепка грозде, за да даде на стария човек да си вкуса.

Така и мина това лято, без да си вкуса плод. Единствено един път пробва от лудата слива, плачеща до плета, но не можа да я преглътне и я изплю. Толкова кисела беше.

– И ти си същата – изрече с последните си сълзи на очи – Ухаеш… Ухаеш, та аромата ти чак подлудява… Но реши ли човек да си вкуса… чак душата му преобръщаш.

Дойде зимата. Заваляха Делиорманските снегове. Преспи затрупаха къщите. Вечер хората прибираха лопати по стаите, за да могат сутринта да изринат снега и да прекрачат навън. Къщата на Агата така и си остана затрупана. Цяла зима нямаше кой една чаша вода да им донесе от голямата чешма и топяха сняг. Запасите в килера почти привършиха и едва изкараха до пролетта. Опита се един път стария човек да иде за вода, но още преди вратника се подхлъзна и падна в леда. Вика дълго. Асланите гледаха зад пердетата, но така и никой не излезе да му помогне. Накрая пълзя, пълзя и успя да се прибере сам. Целият беше премръзнал. Аговица го зави с каквото й попадна под ръка. После лежа месеци, без да може да се помръдне. Но не заплака. Очите му наистина бяха пресъхнали.

Най-накрая дойде пролетта и Агата се довлече до стария пън. Седна на него и дълго-дълго мисли.

– Как са асланите ти, Ага?– подиграваха му се минаващите с ехидна усмивка, но той отдавна не ги чуваше. От дълго време нито чуваше, нито виждаше.По всичко изглеждаше че най-накрая стария войн е победен и ще си умре така в мизерия и забвение.Има един вид хора, които никога не се предават. Падат, пълзят, влачат се. Колкото по-трудно става, толкова по-упорити стават и те. Идва един момент и си казвате – Ето, падна, умря. Това беше.

Но те отново намират сили и се надигат и скоро разбирате че е глупост да се изправите срещу такива хора, защото винаги сте обречени на неуспех и провал. Този вид хора само Всевишния може да победи и никой друг. Дори и собствените им синове не могат. Даже да са девет. Агата беше от тези хора. Затова и беше успял в живота. С упоритост. Можеше да умре, но не и да се откаже и предаде.

И друго имаше Агата – интелект. Беше природно надарен и намираше изход от всяка ситуация. Наистина лоша комбинация – упоритост и интелект събрани на едно място.И Агата все още не беше казал последната си дума в живота.

Един ден мина ходжата и приседна на стария пън до него. Заговориха се, за това, за онова, за едно време, за сега.

– Много лощо постъпи, Ага – изрече по едно време ходжата – Не трябваше да си даваш имането на синовете. Виж сега какво стана? Агата дълго време мълча.

– Ходжа ефенди – изрече накрая – Ти си умен човек… Познаваш ме и мен. Всичко в този живот постигнах с тези две ръце. Пред очите ти стана всичко. Знаеш през какви трудности минах. Така, като ме гледаш, вярваш ли че бих се оставил в ръцете на тези пикльовци?

Този път ходжата мълча дълго.

– Не – изрече накрая, след размисъла в който изпадна – Не вярвам.

– Знаеш ли ходжа ефенди – продължи Агата – Едно време, на панаира в Шумен видях едно човече. Дървено едно такова… Шарено… Цялото беше боядсиано във всякакви цветове. Сложили го на сергията, а вместо крака, отдолу обло. Натискат човечето, накланят го, а докато го пуснат, то се изправя. Накланях го и аз. Накланях го до земята, а пусна ли го и то вече се изправило. Накланях го десетки пъти. Навеждах го и даже го държах така, за да го уморя. Но колкото и да го държах, то неизменно се изправяше. Не знам, пробвах сигурно сто пъти. Може и хиляди пъти да съм пробвал… Преди мене други бяха пробвали хиляди пъти… След мене още толкова. Целия град се беше струпал и се опитваше да пречупи и наведе човечето. А уж беше едно такова малко, дървено… Гледаш го, нищо и никакво човече, а пълно със сила. Е, не успяха… Не успяха да пречупят волята му. Та, аз съм като това малко човече. Не само моите хаирсъзи и хашлаци… И цялото село да се съберете, пак няма да успеете да ме пречупите… И деветимата да скочат отгоре ми… И жените си да извикат на помощ, Агата пак ще се изправи. Защото силата на Агата идва от Всевишния. И само той може да ме пречупи… Никой друг. Затова се крият зад пердетата. Защото не са мъже… Не чинят колкото малкия ми пръст… Никога няма да имат куража да се изправят срещу мен. На погледа ми дори няма да устоят и ще се разтопят по земята. Та какви са те? Какво са постигнали в живота си? Ниви ли са си купили? Градини ли? От моите ниви и градини живеят. И цял живот ще живеят от тях. Аз съм ги създал дори. Отгледал съм ги. Аз съм техния Всевишен… Без мен са нищо… Кръгли нули… Ще се пъчат, ще се пъчат, а от нозете ми нагоре няма да успеят да надигнат глави. Цял живот ще лазят там. А те скочили срещу мен.

Свърши Агата с изповедта си и двамата дълго мълчаха с ходжата. А уж ходжата бързаше за служба.

– Всичко направих за парлама, ходжа ефенди – продължи изведнъж Агата по едно време – Да видя колко им е акъла… Да видя кой от всичките ме обича… Да видя, дали са мъже или обикновени женчовци… Дадох им…, ама им дадох трохички… Те си мислят че това е имането ми… Земя, градини… Бош лаф работа. Нима всички си мислехте че Агата е толкова глупав? Златото… Златотото ми седи.

Ходжата изведнъж придоби заинтересован вид и без да иска се хвана за брадата и почна да си играе с нея. Не знаеше къде да си тури ръцете.

– Златото? – попита накрая.

Гласът му беше прегракнал, едва успя да го изрече и се изкашля

– Златото ли каза, Ага?

– Да, златото…! Ти си тежък човек. На тебе мога да кажа. На тебе само и на никой друг. Защото знам че няма да чуя думата си. Златото ми седи… Цял сандък… Двама мъжаги не могат да го вдигнат… Мога да купя цялото село няколко пъти. Виждаш ли тези ключове?Агата бръкна в пояса си извади една връзка ключове.– Златото ми е заключено.С девет ключа. В килера е. Нали знаеш моя килер? Дето целия е зидан от камък. Там е.

– И какво ще правиш с всичкото това злато? –едва промълви пак ходжата.

– То злато да имаш на този свят. Имаш ли, всичко може да правиш… Нямаш ли, нищо не можеш. Като имаш е лесно. Трудно е като го нямаш. Какво ще го правя? Няма да го нося в гроба си я! Ще го раздам… Синовете ми излязоха хаирсъзи, виждаш. На мен за какво ми е? На джамията ще оставя малко…

– На джамията? – изрече ходжата и стана почти прав.– Да, на джамията. Хаир да направя… Една чешма ще построя… Мога и десет да построя. Ще намеря къде да го изхарча златото аз.

Изправи се ходжата и вече не можеше да стои на едно място. Толкова развълнуван беше. Хукна към джамията за служба и докато стигне до там вече цялото село знаеше за златото на Агата. Качи се на минарето и едвам изчете молитвата. Постоянно бъркаше и почваше наново. Тръгна да слиза и едва не падна по стълбите. После се наредиха вярващите на молитва и той четеше и четеше, а не знаеше какво чете. На всичкото отгоре беше свещен петък и молитвите бяха по-дълги. Постоянно пред очите му беше сандъка със златото на Агата. О, колко неща можеше да направи с него. Приключи набързо с молитвата и отново хукна към Агата, за да говорят отново за сандъка. Стигна до там и едва не припадна, като видя какво става. Цялото село се беше събрало пред портите на Агата. Всички бяха там от 7 до 77, както се казва.

– Брех, да му се не види – изрече ходжата и без малко да изпсува и да стори грях – Докато си помислиш нещо и вече са усетили миризмата. После се сети как по пътя каза на няколко души за сандъка и почна да се обвинява. И за какво му беше да го прави? Да беше си мълчал. А сега? Каква стана тя? Но вече беше късно. Трябваше да види какво може да вземе. То се видя вече че целия сандък няма да може.

– А, ходжа ефенди, тука ли е кютюка със завещанията? – попита го Агата още като го зърна. Ходжата се затутка и веднага почна да се озърта.

– Бягайте веднага до джамията и ми донесете кютюка – изрече на две хлапетии, които му се видяха по-благонадежни.

– Е, ти пък защо идваш без него – възмути се някой, но другите веднага му се скараха и той млъкна.

– Няма да се разхождам с кютюка, я? – оправда се и ходжата на свой ред.

– Ходжа ефенди, запиши на този човек две жълтъци – нареди му Агата, веднага като хлапетиите донесоха кютюка и ходжата наплюнчи калема – Донесе ми две чепки грозде. Нека като почина да ги получи.

– Е, цели две жълтъци за две чепки грозде! – възмути се ходжата, мислейки си че за него ще останат по-малко.

– Пиши, пиши. Ще пишеш каквото ти кажа… Иначе ще те оставя без нищо. А мога и друг ходжа да доведа – ядоса се Агата и той веднага побърза да нанесе името на донеслия двете чепки грозде.

Един по един се проточи опашка от желаещи да се запишат в кютюка и ходжата разбра че го чакат трудни времена. Оказа се че всеки е донесъл по нещо. Кой вода, кой, хляб, кой жито. Цялото село изведнъж беше се загрижило за Агата и ханъмата му. А Агата не искаше да им остане длъжен и ги посочваше в завещанието си.

– Тате…, татенце, да не настинеш – притесняваше се и единия от синовете му и се опитваше да го наметне с една дебела аба посред лято. Другите му синове, на свой ред се опитваха да разгонят множеството, преди ходжата да е изписал кютюка, но нещо не им се удаваше много.

– Какво като ви е баща? Къде бяхте досега? – възмущаваха се някои – Ние също си го обичаме и имаме право да му носим, каквото решим.

– Ходжа ефенди, пиши за тебе 50 жълтъци, че твоята работа е най-отговорна – провикна се отново Агата. Синовете му запротестираха шумно, но ходжата вече държеше калема постоянно наплюнчен и отдавна беше го нанесъл в кютюка с трепереща ръка.

– Сега ли се сетихте че имате баща, хаирсъзи и хашлаци такива – развикаха се останалите от опашката.От този ден нататък животът в селото се промени. Скочиха асланите да се грижат за баща си, като забравиха и за ниви и за градини. Най-активни от всички бяха снахите. Сутрин, докато станат и деветте се накачулваха на главата на двамата старци и по цял се чудеха какво още да направят, за да не им липсва нищо. Грижите им често се прекъсваха от кавги, в спор за това, кой повече ги обича и кой полага повече грижи.Пред портите на Агата изведнъж се оказа най-оживеното място в селото. Бабите от другите махали си преместиха седянките, а заедно със себе си домъкнаха и момите, за да не ги оставят без надзор. Момите повлякоха след себе си момците, а след тях пристигнаха и музикантите. Просто не искаше никой да остане без пай от жълтъците на Агата. Заизвиха се маанета пред портите. Една сутрин селото се събуди и с опънати сергии. Продаваха всевъзможни джунджурии, розови бонбони и захарен памук. Не закъсня и караваната с бирите и кебапчетата, за ужас на ходжата.Не мина много време и пред портите на Агата се образува цял един панаир, на който можеше да завиди и панаира в Шумен, който се провеждаше есента.

– Редно е да ти плащаме наем – изправиха се сергиджиите пред Агата – Все пак заради тебе сме тука и заради тебе печелим. И почнаха чинно, всяка вечер да му плащат.

– Че за какво ми са на мене пари? – изрече Агата и се захили – Аз се чудя какво да правя с моя сандък. Нищо, щом сте рекли… И почна да прибира парите.– Запиши по десет жълтъци на сергиджиите – нареди след това на ходжата.

Наплюнчи отнова калема ходжата и с голямо нежелание нанесе в кютюка сергиджиите. Напоследък беше зарязал работата си. Както и много други в селото. Вече не ходеше на служби, камо ли да се качва на минарето. Седеше по цял ден на стария пън пред портата на Агата и плюнчеше молива. А той, раздаваше ли раздаваше.

– Де ще му се види края? – запитваше се от време на време ходжата, но отговор не намираше. А Агата беше развързал кесията и раздаваше ли раздаваше. Раздаваше като за последно.

– Че колко е то един сандък злато? – запитваше се друг път ходжата, но бързо прогонваше тези черни мисли и се захващаше за калема.– Ага, нещо сякаш много стана… – опитваше се да предупреди понякога.

– Ти за моя сандък не бери грижа – отвръщаше веднага Агата – Златото си е мое… Ей с тия две ръце съм го припечелил. В студ и пек. Ще го раздавам на когото реша. А ако нещо си недоволен, винаги мога да доведа друг ходжа…

– А, не…, не, Ага. Доволен съм – отвръщаше веднага, съжалил за това че се е обадил.Все пак, ходжата се изтарикати. Започна да записва по-малко жълтъци. Кой щеше да разбере в тази навалица? Без това всички наоколо бяха неграмотни, а кютюка и калема бяха в неговите въце.Така минаха години. Кютюка се изпълни и ходжата започна нов кютюк. После трети… Скоро загуби броя ми, а Агата все така продължаваше да раздава.

– Брех, мама му и сандък, нямаше свършване – коментираха и селяните наоколо.Не стигаше друго, а и селския глупак по цял ден висеше на главата на ходжата и надзърташе постоянно какво записва в кютюка. Сякаш разбираше нещо.

– Ти пък какво клечиш тука постоянно? – възмущаваше се понякога ходжата.– Ще стане голям джюмбюш… Ама да видим кога… – отвръщаше оня и се късаше през смях.И той беше се включил в общата надпревара да носи на Агата. Постоянно му носеше вода от голямата чешма. То без това друго нямаше какво да му и донесе.

– Ага, аз не искам да ме записваш в кютюка. Не искам жълтъци – изричаше винаги, като му подаваше водата – Нося ти вода, защото те уважавам… Защото си умен човек.– Добре, запиши в кютюка, че за него няма нищо – нареждаше Агата на ходжата, а очите му се пълнеха със сълзи от смях.

Разчу се Агата в околността. По едно време почнаха да пристигат и от околните села с дарове в ръце.

– Тука ли записват за жълтъците? – питаха и се нареждаха на опашката.А синовете на Агата се пукаха от яд. Отдавна бяха зарязали нивите и градини, в безплодни опити да запазят сандъка на баща си. Нивите им запустяха, градините подивяха, а самите те скоро замязаха на селските дрипльовци и вече беше трудно на когото и да било да ги отличи от тях. Гледаше ги и Агата и неволно, клатейки глава изричаше:

– А едно време бяхте моите аслани…Но повече не плачеше. Отдавна нямаше сълзи. Беше ги изплакал. Така става. Някой ден дори сълзите свършват. Всичко свършва на този свят. И тях, кой както си ги пести. А Агата не беше ги пестил и затова повече нямаше.

Годините минаваха, а Агата не умираше. Хубавото беше че не се изпразва и сандъка и той продължаваше да раздава все така, без да пести. Живееха с ханъмата като цар и царица. Освен синовете му и цялото село имаше само една цел в живота – да се грижат за Агата и жена му. Толкова много ги обичаха. Колкото повече наближаваше края на живота им, толкова повече се вълнуваха хората и скоро започнаха безредици. Застана тогава селския стражар пред килера, забравил за служба, ред и дисциплина из селото. Без това цялото село беше пред къщата на Агата.

– Десет жълтъци за стражаря – изрече Агата в израз на благодарност и ходжата отново наплюнчи калема, а селския глупак без малко не влезе в кютюка. Тропна оня с чепиците, засука мустак, опъна каиша на карабината, вдигна гордо глава и всички разбраха че дори цяла армия да доближи килера, ще бъде сразена от безмилостния стражар.

– Ние също искаме да пазим – възмутиха се пъдарите. Наистина, това да висиш пред килера вече беше въпрос на чест.

– По десет жълтъци и за пъдарите – обяви отново Агата, хапвайки си сладко-сладко от една чепка грозде. Запустя и полето и вече всеки можеше да пренесе и нивите, ако реши, но такива глупаци просто вече нямаше.

Така, Агата навърши 80, после тръгна към деветдесетака, бавно-бавно, без да бърза. Мина и тях и се устремиха с ханъмата към стотака, а сандъка със злато все не свършваше и не свършваше. Изживяха си хората старините, благодарение на синовете и снахите си и на цялото село дори. Толкова много ги обичаха хората. Наистина, обичта им беше безгранична.

– Тоя с караконджулите на едно ще живее май – предполагаше понякога ходжата, но притегателната сила на сандъка с жълтъците беше толкова голяма че той беше готов да чака, колкото трябва. Накрая един ден ханъмата на Агата се разболя и легна болна. Цялото село й носи лекове. Донесоха илачи през девет планини от десета, но жената се помина. Направи го тихо и кротко, както и живя.

– Всичко на този свят е преходно – изрекоха мъдреците, седнали на стария пън пред джамията – Ето, дори ханъм ефенди умря… А живя като богиня.

Погребаха ханъмата и изведнъж Агата посърна и залиня. Селяните увеличиха даровете, но колкото и да го хранеха и пояха, той продължаваше да линее. Скоро из селото не остана някой, който да не знаеше че съдбовния ден наближава. И той не закъсня. Една сутрин Агата просто не се събуди. Беше починал в съня си. Без болка, без страдания, без агония.

– Това е дар от Всевишния – изрекоха отново мъдреците, седнали на стария пън пред джамията – Само богоизбраните могат да умрат така. Почина Агата, а синовете и снахите без малко не предизвикаха нова Световна Война, борейки се за ключовете в пояса му.

– Стойте…, неверници – развика се ходжата, който беше дошъл да даде последно причастие на покойника – Назад… Всевишния скверните… Никой не може да пипне сандъка, докато не изпроводим Агата в последния му път. Засрамете се.

Така и направиха. Изпроводиха покойника в последния му път и забързаха към селото. Беше най-кратката служба в историята на селото. Стражаря и пъдарите отново бяха застанали на почетна стража пред килера, през това време. Осъзнаваха сюблимността на момента.

– Не ви е срам, неверници такива – изрече отново ходжата, стиснал здраво ключовете от килера, веднага като се прибраха – Човекът още не е изстинал, а вие вече сте готови да грабите. Утре… Така е записано в свещените книги. Слънцето трябва да залезе и да изгрее. Довечера душата му ще се озове пред портите на Всевишния. Трябва да прекрачи през райските порти. Ако има грехове, да плати за тях… Всевишния да го опрости и да го приема в Рая, където текат реки от мед. Чак тогава…

Пред опасността да се окажат неверници, всички преклониха глава и търпеливо зачакаха. Чакаха цялата нощ. Чакаха и се молеха греховете на Агата да са по-малко, за да останат повече пари в сандъка, след като се разплати с Всевишния. Сигурно и той пари искаше? Иначе нямаше и как да е…Стражарят и пъдарите продължаваха да стоят на страж пред килера. Тези калени в битките бойци. Не знаещи що е умора. Готови да дадат дори живота си в името на сандъка на Агата. Карабините им проблясваха зловещо цяла нощ на лунната светлина. Решителността не напусна нито за миг лицето им. Не се изпикаха дори. Толкова вярно изпълняваха дълга си.

Накрая слънцето проряза над облаците и най-сетне изгря над будуващото село. Но ходжата отново ги прецака. Събра цялото село на молитва в джамията и дълго се моли за душата на Агата. Моли се толкова много, че вече селяните си мислеха че молитвите му няма да имат край. Най-накрая ходжата приключи и всички се заизнизаха към къщата на Агата. Няколко души носеха кютюците. Толкова много бяха.Излязоха от джамията и веднага ги пресрещна селския глупак. Хилеше се неудържимо.

– Неверник… Сатана… Шейтан… Махни се от пътя – изкрещя му ходжата и веднага отправи молитва към Всевишния, против глупави неверници.

– Голям джюмбюш ще падне… Незапомнен… – продължаваше да се хили оня, без да се впечатли от молитвите на ходжата.Стигнаха до къщата и ходжата отново ги нареди в редици и отново дълго се моли за душата на Агата. Наистина, вече прекаляваше и преиграваше, но никой не се възпротиви.

– Амин… Амин… Амин – изричаха покорно след него всички, въпреки яда си и гласа им се носеше из цялото село.– Амин… Амин… Амин… – отговаряше им и ехото, връщащо се от отсрещните чукари.

Слушаше и ходжата ехото и по едно време му се стори че самия Ага им говори с гласа на ехото, но бързо пропъди тази мисъл от главата си. Най-накрая приготви ходжата ключовете и застана пред вратата на килера. Няколко баби баялдисаха и шумно се свлякоха на земята. Толкова вълнуващ беше моментът. Но никой даже не ги и погледна и те осъзнали че са оставени сами на произвола на съдбата, тихичко и безславно се вдигнаха от земята и загледаха с трепет към вълшебния килер.Почна да отключва катинарите ходжата, един подир друг и това отне цяла вечност. Наистина бяха девет катинара. Че как иначе? Кой нормален човек би оставил без надзор толкова много злато.Още няколко баби се свлякоха на земята и се изправиха, докато тракаше с огромните ключове ходжата. После, разправяха че и имама баялдисал, но аз не видях. Затова не смея да го твърдя. Разправяха дори че манджата имам баялдъ, носела името си от тази случка. Но и това не смея да твърдя. Може и да е така, може и да не е. Но е напълно вероятно.Най-накрая падна и последния катинар. Огромна вълна от отчаяна въздишка премина през множеството. Но оня, като че ли си нямаше друга работа и отново застана за молитва. Вдигна ръце към небето и сякаш нямаше намерение да свърши някога.

– Стига с тези молитви, бе ходжа ефенди… Край нямаха… – чуха се недоволни гласове. Наистина, вече прекаляваше.Най-накрая ходжата приключи с молитвата и на висок глас, така че да го чуят всички изрече три пъти

– Амин…– Амин… Ами… Амин… – отвърнаха му прибързано всички, изпълнени с надежда най-нкрая, все пак да влезе в килера.

И той наистина влезе. Влезе, отново изричайки молитва. Разбра се по устните му, които се движеха със светкавична бързина, в унисон с молитвата, която четеше наум. От време на време извръщаше глава настрани и пръскаше и плюнки. Влезе той, а имама баялдиса отново и този път повече не се изправи никога. Но никой не му обърна внимание. Твърде възможно е името на манджата да се е появило от този момент нататък, а не от първото припадане. Аз поне мисля така.Влезе ходжата и не излезе цяла вечност.

– Можеше през това време да погребете имама и да се върнете – хилеше се с години селския глупак после, но никой не му обръщаше внимание. Най-накрая търпението на хората се възнагради и ходжата се показа на вратата. В ръката си носеше един волски рог. Беше огромен. Никога не бях виждал толкова голям рог. Беше дълъг поне един метър. Сигурно, вола на който е принадлежал е тежал поне 5 тона. Другояче не можеше и да бъде.

– Ами сандъка? Къде е сандъка? – разкрещяха се всички в един глас. Вече никой не му викаше ефенди.

– Няма сандък… Само този рог – отвърна ходжата.

Не му повярва никой. Един по един цялото село се изреди и минаха през килера на Агата. Влизаха вътре, дълго се въртяха наляво и надясно, почесвайки се по ухото и накрая омърлушени излизаха навън и повдигаха рамене. Когато цялото село се изреди, ходжата отново се обърна към множеството.

– Волският рог е пълен – изрече. Вълна от въздишка на облекчение премина през тълпата.

– Сигурно волският рог е пълен със злато – заобаждаха се обнадеждени. Бръкна ходжата вътре във волския рог. Толкова голям беше че ръката му влизаше свободно вътре.

– Има писмо – изрече, след като си изкара ръката.

– Чети де…, чети – разкрещяха се всички.Тъкмо да почне да чете ходжата и изведнъж кехаята задрънча с барабана, както в цирка, преди опасен номер, за да подчертае важността на момента.

– Стига и ти с този тъпан, бе – развикаха се веднага и го издърпаха от стола на който беше се качил.И най-накрая ходжата зачете. Без това нямаше кой друг освен него да го направи.

“ – Мили, мои мишоци – извиси се гласа му над всички – Да, говоря на вас… Моите синове. Някога бяхте моите аслани и аз наистина ви наричах така. И така се гордеех с вас. После се превърнахте в обикновени мишоци. Да, и най-големия аслан се превръща в обикновен мишок, тръгне ли да гони сянката на златото. А бях ви мил гъзовете… Но мих гъзове на аслани… Пак бих го направил, стига пред мен да се изправи аслан. На мишок не бих умил и лицето. Да, отгледал съм девет мишока. Знайте, и помнете че майка ви прокле и млякото, с което ви е кърмила. Направи го на смъртния си одър. Това бяха последните й думи на този грешен свят. И как сега ще живеете със срама и позора си? Ще намерите ли дупка, където да се заврете? Пердето, зад което ме гледахте, когато аз лазех в леда, ще закрие ли този позор? Всичкото злато на света, ще умие ли гъзовете ви, както аз го правех? Хиляди пъти съм ви казвал да не правите никога грешката да се изправите срещу мен. Нима си мислехте че може да ме победите? Може ли да победите вятъра? Слънцето? Небето? Може ли да победите Всевишния? Защото аз бях вашия Бог. Аз съм вашия създател… Не съм ли ви казвал хиляди пъти че дори в гроба ще бъда по-силен от вас деветимата, взети заедно? Нима си мислехте че може да измамите мен, вашия личен Бог? Защото аз бях само ваш Бог. Имахте толкова много на света. Разполагахте дори с ваш собствен Бог, който трепеше само над вас. Закриляше ви и бдеше над пътя ви. Може ли човешко същество да се изправи срещу баща си? Затова ви наричам мишоци… Обръщам се и към вас, скъпи мои съселяни-мишоци. Нима си мислехте че сте по-умни от мен? За толкова години не разбрахте ли че всички събрани заедно не струвате колкото и малкия ми пръст?Да, обръщам се към вас, които по цял ден се молите на килимчето, а веднага, докато станете от него лъжете, крадете, грабите и убивате дори. Виждате само златото, а за обичта, уважението, милосърдието, на които ви учи Бог забравяте. Да, по-силен съм от вас и винаги ще бъда. Защото аз живея с името на Бог… Живея, изпълнявайки повелите му… Непризнавайки никой друг, освен него… И затова той ми дава. Затова Всевишният е казал “ Дерзай рабе, аз съм този който дава”. Това правех цял живот. Дерзах, затова и той ми даваше. На всички вас, които цял живот гоните златото, забравили дори че сте хора съм приготвил този волски рог. Нека да ви влезе в … Е, това не мога да го изчета… Нека този волски рог бъде и за всички тези, които докато са живи и здрави дадат имането си на децата си и от аслани ги превърнат в обикновени мишоци. Сега, когато четете това, отдавна ще съм застанал пред Създателя. Но не ме е страх. Защото аз мога да застана без страх дори пред него. Мога, защото през целия си живот не съм извършил нищо, от което да се притеснявам.А вие, как ще направите това?Имате все още време… Имате цялото време на света да се поправите… Вечността е пред вас. И дано волския рог ви помогне да стоите изправени и да не се навеждате повече. Послепис:В този рог, всеки път като ме обиждахте, докато плачех на стария пън, поставях по една костилка от лудата слива, която е до портата ми. Пребройте ги… На дъното ще намерите две жълтъци… Това е всичко, което ми остана след като раздадох имането си на моите мишоци. Тези жълтъци са за човека, когото наричате селския глупак. Макар че той е по-умен и по-добър от всички вас. Поучете се поне малко от него. На него завещавам и къщата си. “

Изчете ходжата писмото и дълго време всички мълчаха. После, като че ли по зададен сигнал ревнаха. Ревяха, та се деряха. Не знам колко време реваха така. Беше отдавна и вече не помня.

– Ха-ха-ха… – извисяваше се над всички смеха на селския глупак – Аз казвах ли ви че голям джюмбюш ще падне? Та това е Агата… Достойни сте единствено да му бъдете ратаи… Нищо друго…

Смееше се селския глупак, но никой не си позволи този път да му направи забележка. Тръгнаха си всички, един по един, с наведени глави. Ходжата вървеше и си приглаждаше брадата. Изведнъж беше посърнал и осъзнал че съвсем скоро ще последва Агата и ще се срещне със Създателя.

– Дали имам още време? – мислеше си по целия път.

Стражарят вървеше приведен, с развързани чепици. Настъпваше вървите, докато крачеше. Как не се преби, не знам? Карабината му вече не стърчеша така гордо, а се влачеше по земята. Беше я хванал за ремъка и така си вървеше. С наведена глава си тръгна и оня с тъпана. Крачеше, а при всяка крачка тъпана се удряше по гъза му и издрънчаваше с глух тътен. Сергиджиите вдигнаха сергиите и запрашиха нанякъде. Навярно натам, където има злато…

Пристъпи селския глупак и взе волския рог в ръка. Тежеше сигурно десетки кила. Изсипа го. Получи се цяла камара. После седна до купа и цял ден брои костилките.

– Боже…, хиляди са – изрече по едно време.– Как си живял с толкова много обида Ага? – проплака накрая и ревна неудържимо. Когато свърши с костилките, намери двете жълтъци. Взе ги в ръка.

– Ще нахранят десетки гладни деца – изрече и се изправи с усмивка и надежда на лицето. Взе рога и го нарами. От тогава ходи така, с волския рог на Агата на рамо. Нарамил го е и го носи гордо, както навремето стражарят носеше карабината. Той е вълшебник. Селския глупак се превърна във вълшебник. Който го зърне само и почва да върши добрини. Така си обикаля по света… Все някога ще мине и през вашия град.Но може и да не чакате до тогава! Можете да почнете веднага… Без да губите време… Животът е толкова кратък…Изборът е ваш!

Хасан Ефраимов

Материалът Волският Рог – разказ е публикуван за пръв път на Hralupata.