Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам „оставила“, но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем „зарязаните“ и „Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!“ Такова е! Бях го правил и друг път, само дето… по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам… Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси – „Къде си? С кого си?“… И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто… имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е… Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно – Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине… Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже – Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре… Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до привикване! Преди употреба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така… И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, с която ме засипваше… почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега… дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва – „Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!“ Е… Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата – като в миналото! Но… времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто – човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска – Мариачи

Материалът ДРУГ е публикуван за пръв път на Hralupata.

Толкова да ми липсва да те прегърна… И толкова да боли от тая липса! Физически ме боли – сякаш нещо ми дълбае костите, разбираш ли? С твоето име ги дълбае. А съм мъж да ме вземат дяволите! Уж прагът ми на болка е висок, но това… ТИ болиш в мене! ТИ!

Как пък не може просто да те прегърна? Как? Да те стопля, а ти да ме охладиш докато станем и двамата с правилната температура. Докато се изравним.

Да не ти се обаждам?

Да не ти пиша?

И?

Добре ли е да живеем така? Разделени! Като непознати?

Да не те търся?

Да не ме търсиш?

Да не идвам да те виждам?

Ти да не идваш…

Да ни няма един за друг? Няма ни! Празно е!

А онова чувство дето все ни буташе един към друг… убихме ли го? Убийци ли сме ние с тебе?

Непростим грях имаме, да знаеш! Само това е непростимо. Другото – не е!

Айде! Убихме го! Смазахме го чувството! Отровихме го! И? Дойде ли някой да ни даде медал, колко добре сме се справили?

„Браво мойто момче!“

„Браво мойто момиче!“

Дойде ли някой?

… и при мене – не!

Трябваше да ти кажа „Ще го измислим“ и да те прегърна! Само това! Да те стопля в тоя студ и да се спреш малко да ми бягаш, да спреш да се бориш с мен и най-сетне да ми повярваш, че мога да те обичам, както заслужаваш. Мога! И знаеш ли… колкото и години да са ми отредени, искам така да ги прекарам – обичайки теб!

Ничия друга ръка не мога да хвана!

Ничия коса да погаля!

Ничии устни да целуна!

Не мога… Защото искам твоите! Завинаги! Аз и ти! Двамата!

И като стане трудно (а то винаги става трудно) да мога да ти казвам това, което никога не ти казах –

„Ще го измислим… Само да сме заедно!“

Мария Миразчийска – Мариачи

Материалът ЩЕ ГО ИЗМИСЛИМ е публикуван за пръв път на Hralupata.

– Лесно ли?! Да си тръгна от теб беше най-трудното нещо, което някога съм правила… казвала съм ти го. Спри да говориш така все едно… „хоп“ и тръгнала съм си…

– А защо го направи?

– Знаеш защо!

– Ще прозвучи като клише, но не е това което си мислиш!

– Клише е! Да! Защо ме целуна?

– Какво?

– Защо ме целуна?

– Не знам! Така го почувствах!

– Винаги ли правиш това, което чувстваш?

– С теб, да!

– Аз имам съпруг! Ти имаш жена! Наистина ли трябва да ти го напомням?

– Не мога да повярвам, че ме замени за този нещастник…

– Не смей да го обиждаш! Нямаш право изобщо да говориш за него! Разбра ли ме?

– Как можа да ми причиниш това?

– Как можах АЗ да ти причиня КАКВО?

– Остави ме защото искаше да учиш… искаше да се развиваш и все казваше, че аз ти преча и накрая заряза всичко и се омъжи за тоя? За да… какво? Да станеш домакиня?

– Видях те с друга! Видях те със собствените си очи… И не смей да ме обвиняваш за това как съм избрала да се излекувам от това, което ТИ счупи в мен. Нямаш право!

– Да се излекуваш? Да се излекуваш? Аз болест ли съм! Нищо – не се е – случило! Видя ме, защото исках да ме видиш. Казах ти, не е това което си мислиш.

– Защо да вярвам и на една твоя дума?

– Никога не си ми вярвала, защо да започваш сега… но това е истината – не съм имал нищо с нея! Кълна ти се!

– Само не започвай с клетвите! Твоите клетви съм ги чувала вече!

– Нико, това което се случи в животите ни… трябваше да се случи с нас. Трябваше да бъдем ние… заедно! Да! Исках да имаме семейство и деца, но ти не беше готова…

– Спри да говориш! Просто спри! Няма значение какво е БИЛО. Има значение какво Е!

– Знаеш ли какво ми се иска понякога? Иска ми се да не знаех, че те има. Да не знаех че дишаш и се усмихваш, и живееш свой живот някъде! Тогава щях да мога да съм нормален. Да имам някакво подобие на нормален живот… А сега, не мога! Обичам те… Обичам ТЕБ!

– Напротив! Не ме обичаш! Човек не причинява подобно нещо на някой когото обича.

– Какво съм ти причинил? А? Какво? Позволих ти да избереш между мен и себе си!

– Позволил си ми? Не ми трябва позволението ти за нищо. Да не съм дете?

– Ако искаш ми се сърди, но понякога наистина се държиш като дете.

Гневът ме заслепяваше. Не можех да мисля. Какво ми каза току-що той? Че сме се разделили от глупост? Какво означаваше всичко това? Замълчах! В следващите минути просто мълчах. Той също не казваше нищо. Много добре ме познаваше. Знаеше че понякога се нуждая от време и тишина и затова ми я даваше. Не разбирах! Просто не разбирах защо ни се случваше всичко това! Та нали бяхме взели своите решения за животите си! Защо продължавахме да се срещаме?

– Какво искаш? – проговорих накрая – Защо ми каза всичко това? Не казвам че ти вярвам, просто… Какво искаш?

– Да ми нарисуваш картина!

– Какво?

– Искам да ми нарисуваш картина! За това мечтаеше ти! Да рисуваш! Да работиш в галерия! Да пътуваш! Да имаш собствена изложба… Искам да ми нарисуваш картина! Ще ти платя!

– Не съм рисувала от…

– Отдавна, нали – каза той тъжно – Попита ме! Това искам. Една картина и после се махам от живота ти и никога повече няма да ме видиш.

– Защо искаш това?

– Защото ти трябва да си спомниш коя си!

– Аз знам коя съм!

– Не! Не знаеш. В момента си сянка на себе си. Намираш утеха в това да поставяш нуждите на всички останали преди своите собствени и знам това защото аз правя абсолютно същото. Въпросът не е какво искам АЗ, а какво искаш ти, Нико?!

– Щастлива съм! – ще ми се гласът ми да не беше потреперил.

– Не си! Познавам те! Виждам го в очите ти… Отдадена си! Както винаги на 100%. Обичаш да се грижиш за всички. Да се раздаваш. Но какво ще стане когато вече си дала всичко от себе си. А? Когато вече нямаш какво да дадеш? Къде оставаш ти?

– Не си играй с ума ми!

– Не си играя, Нико. За мен това между нас никога не е било игра! Аз и ти! Това е истинско! Знам че сега ще си тръгнеш. Ставаш все по-силна в това да се… откъсваш от мен. Преди не можеше! Една картина. Това искам и си тръгвам!

– Картина! Каква картина?

– Ами… – той се усмихна! Приближи се на крачка. После по-близо… Не ме докосваше, обаче… усещах топлината му. Тази топлина, която сякаш те кани… зове те… да се върнеш у дома. Обгръща те! Цялата ми кожа настръхва, но не от студ, точно обратното! Сякаш всяка моя клетка искаше да отиде ТАМ! В прегръдките му… И да остане! Понякога, много рядко домът не е място… Понякога домът е човек!

– Нарисувай ми това! Нарисувай ми чувството, което изпитваш сега, когато съм толкова близо – прошепна той и лекичко се усмихна на сантиметри от лицето ми. Усещах го без дори да ме докосва. Усещах тази енергия помежду ни! И както очите ми бяха затворени, за първи път от много време, видях светлина… цветове! Видях КАРТИНА!

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 6

Казват, в тоя живот нищо не ни принадлежи. И като се замислиш, даже въздуха дето вдишваш трябва да го издишаш и да го върнеш на света.

Нищо и никой не ни принадлежи и може би точно в това беше проблема. В тази илюзия за притежание. В това че аз не успях да стана достатъчно негова, а той не беше достатъчно мой. Очакването… някой да ти се отдаде без да знае, че в този свят той не принадлежи дори на себе си.

Не спирах да се питам – Защо? Защо! Защо. Не искам да ми се случва това!

Не искам да мисля за това!

Но в живота не винаги се случва това, което искаме. Борим се! Ставаме от леглото с надежда. Всеки ден си повтаряме: „Балансирай се! Стъпи на стабилна основа!“ и точно като си кажеш: „Това е! Успях!“… ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!

Вселената си има свой начин. Просто аз с моят ограничен човешки ум, не го разбирам… но това е ОК! Не е нужно да разбирам всичко. Опитвам се да не мисля толкова защо нещата се случват, а да приемам.

Точно след седмица бях на същото място, в същия спортен екип, а до мен стоеше прилежно опакована картина.

Мина седмица, в която борещата се за въздух моя душа, най сетне дишаше. Дишаше чрез въображението ми, чрез цветовете и насищаше всяка моя клетка с кислород. Погледнах се в огледалото и аз самата бях станала цветна. Виждах дъги в очите си, а сивотата беше някъде далеч от мен.

Той беше прав! Винаги беше прав, колкото и да ми е трудно да го призная.

Бях отдала всичко, цялата си грижа, цялото си внимание, цялата си енергия в това да се грижа всички около мен. И наистина в този етап от живота си бях забравила за себе си. Бях се изгубила, колкото и да си повтарях че съм на правилното място.

– Нико? – прошепна зад мен. Всъщност нямаше нужда да казва нищо. Много преди очите ми да го видят и ушите ми да го чуят, знаех къде е. Усещах го! Седна срещу мен. Делеше ни една дървена маса. Просто стоеше и ме гледаше.

– Толкова си красива!

– Казваш го така, сякаш това е най-важното!

– Не! Нямам предвид онази външната красота, макар че при теб тя винаги си е там..! Светиш! Сияеш! Това е красиво! – той замълча и погледна към ръцете си. Започна да чопли една кожичка на пръста си. Постоянно правеше така когато не искаше да мисли за нещо и не спираше докато не си разкървави някой пръст! – Знам че днес те виждам за последно! Познавам те! Не си давам никакви напразни надежди. Просто искам да те запомня така – Щастлива! – каза и отново погледна към мен. Сякаш ме запечатваше в ума си! – Моля те, спести ми речта, която си ми подготвила. Нека сме честни един с друг! Само това! …винаги си била ТИ! Винаги! Стоиш си там някъде в ума ми и не изчезваш! Никога! Няма да си простя, че не се борих достатъчно за нас! Последните месеци когато бяхме заедно ти се промени! Имаше си своите колебания и аз те оставих да се колебаеш! Тогава това ме обиди! Нарани ме! Заслужавах повече от колебание… но тогава не знаех това, което знам сега. Не знаех ролята си като мъж! Сега я знам, но ми трябваха години да порасна. Ти ми показваше нарочно най-лошата си светлина. Показваше ми че можеш без мен, само за да ти докажа, че не можеш. Показваше ми че нямаш нужда от мен и колкото повече ми повтаряше че можеш и сама аз все повече се отдръпвах… А трябваше да направя точно обратното! Нико, не бях до теб, когато най-много се нуждаеше от мен… – тук вече гласът му се пречупи. Знаете ли как плачат мъжете? Различно е от нас – жените! Мъжките сълзи се стичат навътре. Пълнят дробовете им с вода и задушават. Мъжките сълзи не се виждат. Те се чуват в мълчанието. Жената може да плаче и да говори докато я боли. Да я извади от себе си тая проклета болка. Да я изплаче и да продължи, но мъжът – Не! Болката си остава някъде там, вътре и не изчезва! Никога!

Мъжете не плачат? Не! Просто плачат различно.

– Наистина имах подготвена реч – казах и се усмихнах – Знаеш ли… мислих много и… Нека ти задам един въпрос! Кое е най-важното нещо за теб на този свят?

– Децата ми! – отговори той, без да се замисли.

– Да – отвърнах на свой ред аз – За мен също! И може би така ще ти отговори всеки родител на този свят. Децата! Те идват за да ни научат как да обичаме някой повече от себе си. Тогава не ти казах цялата истина. Ти усещаше че се държах различно, но не знаеше защо. – той ме гледаше напрегнато и виждах как милион предположения минаваха през ума му. Леко отдръпнах тениската си точно там където беше избелелия с времето белег. Отляво! Там където е сърцето.

Той подскочи от мястото си и сграбчи ръцете ми, все едно че отивах някъде.

– Нико! – изплака – Господи… Боже! Какво е това по дяволите?

– Сега всичко това е далеч и сякаш е било в друг живот. Тогава нямах диагноза. Не знаех какво ми е! Никой не знаеше. Когато ми откриха това… нещо – лекарите ми повтаряха: „Ще направим биопсия! Ти се подготви!“ Седмиците, в които чаках да се върнат изследванията, бяха най-кошмарните за мен. Знаеш че има нещо, но не знаеш какво е!

– Защо не ми каза?

– Да ти кажа какво? Че може би имам рак?

– Защо не ми каза истината?

– Защото не знаех каква е истината! Мислиш че ти си ми дал шанс да обичам себе си? Не! Аз ти дадох шанс да се освободиш от мен и да не преминаваш през това, което вероятно ми предстоеше! – тук вече моят глас се пречупи. Сълзите дойдоха неканени. Той седна до мен и ме прегърна… Не! Това не е точно! Обви се около мен така сякаш някъде близо е гръмнала бомба и ме пази с тялото си от отломките.

Никой и нищо не ни принадлежи. Всичко е замалко! Всичко е назаем! Само любовта, която носим в сърцата си… само тя ни остава!

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 7

Чувала съм да казват, че когато един мъж обича една жена, тя се превръща в неговата най-голяма слабост. А когато една жена обича един мъж, той се превръща в нейната сила.

Баланс! Размяна на енергии. Това е таланта на Вселената. Нейното най-голямо оръжие. На този свят не може да си дал без да си получил и не може да получиш без да си дал. Останалото го върши времето. Времето работи здраво! Неуморно! За всички! Само трябва да чакаме и каквото е за нас ще дойде и ще остане, а каквото не е, ще ни подмине.

– Нико! Защо? Защо не ми каза? – прошепна той в ухото ми и все така ме държеше в прегръдките си. Когато накрая ме пусна и погледна лицето ми, прошепна:

– Аз съм виновен!

– Не…

– АЗ! Не разбрах… И знаеш ли, не попитах. Трябваше да знам. Трябваше да усетя… Мъжът който заслужаваш, щеше да усети. Винаги съм си го мислил това – че не те заслужавам! Че не правя достатъчно! Че не съм… достатъчен. Че колкото и да се старая, винаги ще има някой, който е повече от мен и че в един момент ще вдигнеш поглед и ще го видиш.

– Така ни се случи! На нас! Това е! Всичко вече е в миналото и нищо не можем да променим… Вината не беше твоя! Не си го мисли! И да чувстваш, че не си бил „достатъчен“?! Боже! Тогава исках само теб. Само и единствено теб! Дори и целия останал свят да беше изчезнал, на мен пак щеше да ми е достатъчно, че те има теб. Разбираш ли!

– Не, Нико! Ти си… добра. Тя добротата просто извира от всяка твоя клетка. Казваш това за да не се чувствам зле, но аз знам че…

– Спри! Не съм добра! Самият факт, че съм тук с теб, какво ти говори? Но имаме неизказани неща и нито едни от нас не може да продължи без да си ги кажем.

– Той знае ли че си тук?

– Да! Не крия нищо от него. Знае за теб и знае че ти си бил първата ми любов и когато му казах че ще дойда, знаеш ли какви му бяха думите – „Той може и да е бил първата ти любов, но аз ще направя всичко по силите си да бъда последната!“ Добър човек е!

– Да бе!

– Той – е – добър – човек! И ме обича! И ме прави щастлива!

– По-щастлива отколкото аз те правех?

Не отговорих нищо на този въпрос. Не исках! Затова попитах:

– Ти щастлив ли си?

Въздъхна тежко, сякаш избягваше да мисли за това.

– Децата ми ме правят щастлив… безкрайно! Но след някоя и друга година те ще поемат по пътя си и тогава ще открия че с майка им нямаме какво да си кажем… Не знам, Нико… Не знам! Не знам! Как да продължа?! Кажи ми! Ти ми кажи, защото аз не знам.

– Трябва да ти дам нещо – посегнах към картината, която стоеше до мен!

– Как се почувства? Когато рисуваше имам предвид!

– Жива! Пълна с живот! Не знам защо спрях… Виж я, като се прибереш!

– Знам точно как изглежда – каза той, хвана ръката ми и започна с нея да описва по опакованата картина. Ток премина през цялото ми тяло… А той просто хвана ръката ми! – Тук има златно! А тук… звезди и розово, което прелива в лилаво. Тук загатната галактика и тъмносиньо, което преминава в по-светло и сребристо… Нико, знам какво е чувството, когато сме близо един до друг, а също знам, че ТИ имаш таланта да нарисуваш чувство! Няма да я взема! Исках просто да си спомниш, но някой ден когато направиш първата си изложба, включи тази картина, тогава ще я видя!

– Изложба?!

– Някой ден ще ти се случи, ще видиш – усмихна се той!

– Знаеш, че с теб не можем да се виждаме повече – бога ми, как ми загорча, като изрекох тези думи… но знаех че трябва!

– Бях прав! За последно те виждам!

– Твоят живот е там, а моят е другаде. Построихме своите светове и не може просто да ги разрушим. Ти имаш отговорности към своят свят, а аз към моят!

– Тук си, а вече ми липсваш – прошепна той – Липсваше ми през цялото време! Липсваше ми още преди да те познавам, дори!

– Как така?! Не може да ти липсва някой, когото не познаваш – попитах.

– Може! Винаги съм знаел, че някъде там има човек като теб – съвършен за мен, заедно с всичките си несъвършенства… И знаех, че някой ден ще те срещна. Още от дете и… бога ми как ме беше страх от тази среща. Защото знаех, че вече нищо няма да е същото. Само ти си! Разбираш ли, Нико! Няма друга като теб на този свят. И никога няма да си простя, че не се борих повече за нас.

– Трябва да тръгвам! Опитай се да не се виниш! С теб просто се разминахме – казах и се изправих рязко, защото ако останех и минута още нямаше да мога да си тръгна – Не мога да ти кажа „сбогом“… Не мога да ти кажа и „довиждане“ защото не знам дали ще те видя пак… просто… надявам се да имаш много щастие в живота си и… „Дълъг живот и просперитет“ – после вдигнах ръката си в един специфичен филмов жест, който знаех че ще разбере.

– Стар Трек! – усмихна се той.

След това взех картината и тръгнах без да се обърна. Той се затича след мен и ме прегърна, както бях с гръб:

– Не може последното, което съм ти казал да е „Стар Трек“… Обичам те, Нико! Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам… сега ще те пусна и… продължи! Знам че това искаш! И разбирам! Разбирам всичко!

Тръгнах и никоя, ще повторя – НИКОЯ физическа болка не може да се сравни с болката, която изпитах тогава. Знаех, че повече няма да го видя! Знаех, че може би ще се изкуши той да ме види отново, но от разстояние. Щеше да уважи решението ми, защото знаеше, че беше правилно. Познавах го!

Животът продължи! Някак! Никак… но не спрях да рисувам. Всъщност рисувах толкова много, че скоро вече нямаше къде да държа картините, затова си отворих ателие! Три години по-късно се случи първата ми самостоятелна изложба! Беше феноменален успех. Изложих и „нашата картина“. И в онзи момент, докато държах речта си пред всички хора… Не мислех за себе си… Просто се надявах той да е здрав, успешен и щастлив. Когато приема приключи, носех всички букети и подаръци към колата си и тогава видях нарисувано сърце на предния капак… Знаех, че той го е нарисувал! Само той рисува сърцата така – перфектно симетрично, със сянка от едната страна. Черното и бялото! Доброто и злото! Ин и Ян!

Сродните души идват при нас за да открием кои сме и какво е предопределено да правим на този свят. Помагат ни! Напътстват ни… но те не остават! И все пак понякога се връщат… ако сме забравили кои сме… ако ни трябва малко побутване за да продължим в правилната посока и… не знам… хората лесно губим себе си в тази шумотевица наречена свят, а кой знае… може би точно така трябва да бъде!

Мария Миразчийска – Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 5 е публикуван за пръв път на Hralupata.

От себе си! От мислите! От него…

Може би можех да избягам от последните две, но от себе си нямаше как да избягам.

Той ми предлагаше отговори, които ме измъчваха с години, а вече дори не помнех въпросите. В мен бяха се стаили и тихо спяха обидата, разочарованието и предателството, които изпитах тогава. Всички хубави чувства и спомени също отдавна спяха. Но сега бяха будни! Като спящата красавица, която бе събудена с целувка! Непоискана целувка! Неочаквана целувка! Всичко беше будно по дяволите, а така отчаяно исках да спи. Просто да заспи! Затова вървях. После започнах да тичам. Това никога не ми се е отдавало. След 200 метра вече толкова се задъхвах, че имах чувството че мога да изплюя белия си дроб… но бягах! Първо до стълба. После до кръстовището, а вече бягам по 2 километра. Сутрин и вечер. Пусках си музика и забравях останалия свят. Разбира се, светът си ме чакаше да се върна, но така поне имах малко свобода. Малко възможност да бъда себе си. Да се събера и да не си позволя да се разпадна. Не! Никога повече!

Тогава, когато го видях с нея се счупих. Пръснах се на хиляди парченца.

Да подозирам бе едно, но да го видя с очите си с друга… И не с коя да е друга, а точно с нея. Това ме разби! Отне ми години да си намеря частите. Но успях! Нямаше да допусна това да ми се случи отново. Затова обичах, позволявах си го, но на плиткото. Повърхностно, близо до брега. Никога не се гмурнах толкова дълбоко отново. В дълбокото почти се удавих…

Сега дишам, бягам и живея. Имам живот и си го обичам.

Реших че не искам да знам „неговата истина“. Това беше поредната игра за него, а счупената играчка накрая, пак щях да съм аз.

Ако бях сама и нямах семейство, вероятно щях да избягам. Да напусна града и да не се върна. Но не съм сама и ми трябваше нов план. Направих единственото възможно – избягвах неговия квартал, неговата улица… всъщност всичко „негово“. Заобикалях отдалеч и се опитвах да не се поддам на изкушението да разбера, какво всъщност се случи между нас. Къде и в кой момент се изгубихме. За себе си знаех. Помнех всичко! С червено кръстче можех с точност да отбележа мястото на онзи тротоар, на който стоях тогава. Онова място, на което се счупих. Не се бях връщала там. Твърде болезнено беше.

Странен е процесът на лекуване. Колко време отнема да се възстановиш и колко малко за да се разпаднеш. Мога да го сравня с това да отсечеш вековно дърво. Трябват ти минути да го отрежеш и години за да порасне… обаче растях! Гората ми растеше, а природата не понася празните пространства. Трябва само време… А той се появи, като палаво дете с клечка кибрит в ръката и заплашваше да запали горите ми. Заплашваше да изгори целия ми свят.

Срещата с него ме разтърси. Признавам! Но бързо намерих баланса си! Животът ми отново се задвижи ритмично. Единия крак пред другия.

Знаех, че той е сродната ми душа. Знаех че въпреки всичко, част от сърцето ми винаги ще принадлежи на него. Усещах че каквото и да направя, съдбата ще продължава да ни среща. Защото с него сме еднакви. Една и съща кръвна група. Толкова си приличаме в мислите си, в действията си, в предпочитанията си… но сродната душа е урок. Урок, който трябва и двамата да научим. И може би урокът е как да пуснеш някого, когато толкова ти се иска да не пускаш. Толкова ти се иска да се държиш здраво за този човек. Сродната душа е урок по смирение. Урок как да обърнеш и другата буза. Как да запазиш спокойствие, когато ти идва да крещиш. Как да простиш дори онова, което си смятал за непростимо. Заради себе си да простиш. За да се освободиш!

Може би точно това не успях да направя… Да простя! Истински! Дори и след толкова време!

Това му е хубавото на бягането. Имаш време да помислиш.

Тази сутрин направих точно това. Взех си само телефона и слушалките. Сложих си най-удобните маратонки… 5 лева в подгъва на чорапа, ако ми се наложи да си купя вода и реших че мога да потичам по брега на морето. Времето беше приятно – нито топло, нито студено. Имах нови песни, на които да се наслаждавам и точно когато всичко ми изглеждаше почти перфектно, в слушалките ми музиката спря за да започне следващата песен и в този миг чух зад гърба си един познат глас – Нико?

Проклета съдба! Какво по дяволите още искаше от мен?

Мария Миразчийска – #Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 4

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 2

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3 е публикуван за пръв път на Hralupata.

11 години откакто той тръгна по онзи път, а аз по този. 11 години убеждавам себе си, че тогава постъпихме правилно… И така до днес, когато съвсем случайно го срещнах на кръстовището между пекарна „Република“ и железарията.

Спомних си „преди“. С него винаги се срещахме случайно-неслучайно, някак си. Сякаш пътищата ни бяха начертани един до друг и вървяхме по тях в еднакъв ритъм. Нямаше как да не се срещнем в един момент. Сега вече го знам! Неизбежно! Той често повтаряше тази дума. Да срещнеш за първи път някой, когото вече познаваш. Ей такова беше чувството. „От минал живот“ – казваше той. „А защо само един“ – отвръщах аз.

Казват че сродните души се срещат, за да научим уроците си… само дето аз май нищо не научих… освен как се реже онова здраво, стоманено въже, дето сякаш ни теглеше един към друг. Тогава, „преди“, за нас нищо нямаше значение. Сякаш светът изчезваше и бяхме само аз и той… или той и аз – не знаехме къде започва единия и завършва другия… но свърши! Приключи! А този край беше най-трудното нещо, което някога съм правила. Може би помогна и това, че за цялото това време не се бяхме виждали… до сега!

11 години, 7 месеца и не знам колко дни по-късно.

Успях да кажа само „Не!“, а той се засмя.

– Защо „не“?“ – отвърна – Изглеждаш добре, Нико! Радвам се да видя с очите си, а не от някакво тъпо приложение, че животът е бил любезен към теб.

Само той ме наричаше така – Нико! Не Ники, не Николета – Нико! Трябваше ми малко време да се осъзная, защото се почувствах сякаш виждам призрак.

– И ти изглеждаш добре! Откога си в града?

– Всъщност сякаш никога не съм заминавал. Сякаш част от мен винаги е била тук… част от мен е тук… и стои пред мен. Е, няма ли да прегърнеш стар приятел?

– С теб не можем да сме приятели! Ти ми го каза! Помниш ли? – казах заядливо.

– Така ли съм казал? Бил съм глупак..! И още съм!

Тогава ме прегърна. Никога не съм се чувствала по-цяла отколкото в неговите ръце. Не на мъжа, с който бях за да го забравя. Не на съпруга ми. Неговите! Очите ми се напълниха със сълзи! Радвам се че той не видя.

– М… Вярно! Това беше чувството да държиш цял един свят в ръцете си – каза той.

– Моля те, недей!

– Недей какво?

– Просто недей!!

– Не искам да те пускам – прошепна тихо в ухото ми – Но трябва! – пое си дълбоко въздух и отстъпи две крачки. – Е, разкажи ми всичко. Искам да знам всичко. Знам че… имаш деца?

– Ти също!

– Да! Те ме научиха, че мога и да не съм егоист. Помниш ли колко често ми го повтаряше това? Права беше… Липсваше ми!

Липса ли? Мога да му напиша книга по темата. Как присъствието му липсва, когато отсъствието му е вповече и колко точно боли.

– Не ми припомняй! – казах – Не искам да помня, не разбираш ли? Не искам! Не мога просто да стоя тук и да си говоря някакви общи приказки с теб. Трябва да тръгвам.

– Да! Избягай! Знаем че си добра в това.

– Не съм бягала!

– Нее… само дето още виждам пушилката подире ти.

– Ти пък си добър в това да не ме спираш – казах ядосано. – Какво искаш? И изобщо откъде се появи? Какво искаш?

– Сега ли? Кафе… и да си поговорим. Не съм те виждал от колко..? 11 години?

Видя че се колебая… той, той… не пропускаше нищо свързано с мен. Нищичко!

– Хайде! – каза той – Можем да поговорим!

– Не може просто ей така да се появиш и да очакваш от мен…

– Нищо не очаквам, Нико! Нищичко!

– Ти какво? Следиш ли ме?

– Какво? Не! Живея там! Слязох да си купя протектор, понеже моят се счупи и попаднах на теб. Край на историята! Виж… това е ключът ми.

Взех ключовете му. На връзката имаше само един ключодържател… от мен! Когато му го подарих, знаех че не понася ключодържатели. „Всичко мое нося със себе си, както е казал мъдрия Цицерон!“ Гласът му звучеше, като ехо в главата ми, а споменът ставаше все по ясен – Той се засмя и ме вдигна в ръцете си, като малко дете:

– „Ето, вече си имам всичко! Моя си!“

– „Не може да ме носиш вечно така!“

– „Мога!!“

Спомени, спомени… един след друг ме връхлитаха, а толкова се постарах да натъпча всичко в една кутия и да я вдигна на най-високия рафт в главата си и никога, ама никога да не поглеждам там. А сега всичко излизаше без дори да ме пита и нямах никакъв контрол.

Мария Миразчийска – Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 2

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1 е публикуван за пръв път на Hralupata.

Той е от онези дето са започнали от нулата. Даже не от нулата, а някъде под нея. Обаче стъпало по стъпало е вървял нагоре. Сам! Както се извървява пътя достойно. Както се извървява пътя правилно. Единия крак пред другия. Срещне ли препятствие, премества го… че може и друг да реши да минава по тоя път. Не заобикаля! Не прескача! Не мами за да стигне по-бързо. Методично! Върви правилно: Единия крак пред другия! И за разлика от други, погледне ли се в огледалото, знае кой го гледа оттам. Честта си я е постигнал… с честност. Достойнството си го носи всеки ден. Гръмки думи няма – ДЕЛА! … и това стига! Някак достатъчно е!

Някога предавали ли са ви? …мен също! Толкова пъти, че не мога да ги преброя вече. Очаквано! Неочаквано! Случва се… и само как души! Точно това задушава. Сграбчва те за гърлото и не можеш да дишаш. Не можеш да вярваш пак! Не смееш да обичаш пак! А той… той е лек, като планински въздух. С него дишаш! Дълбоко! И ти е спокойно. И обичаш… Той не просто те слуша, чува те! Не те гледа, вижда те! Бях забравила колко е хубаво някой просто да те вижда! Да вижда теб! Не външността ти! Не какво имаш! Не от какво семейство си… ТЕБ! Единственото нещо, което е важно за него. Неговият свят се слива с твоя. Не се върти около теб, нито ти около него! Слива се! Енергия, души, сърца, тела, съдби… преплитат се и се свързват и никой не е център на другия. Центъра сте двамата. Няма битка! Няма борба за надмощие! Няма безмислен инат!

Казват, че жените обичаме уверените мъже. Че именно тяхната увереност е това, което ни привлича… Боже! Каква заблуда! Не се сещам за нещо по-отблъскващо от мъж, който крачи така, сякаш земята под краката му, му принадлежи и то в свят, в който нищо не ти принадлежи истински. Всичко е назаем! За малко! За по-дълго! И когато осъзнаеш това, когато осмислиш тази простичка истина, тогава цениш! Цениш времето си, цениш хората. Благодарен си! Срещали ли сте някой, който просто е благодарен, че те има? Че дишаш! Че си жива!

Говорим за ценности! Сещате се, една позабравена дума. Един позабравен идеал! А колко хубаво е да си припомниш и после да не забравяш никога, че смисъла е в това да цениш и да се чувстваш оценен. Че в края на деня прегръщаш и ръцете ти са пълни. И дори когато сякаш целият свят е тръгнал да се руши, а ти си на една крачка от отчаянието, колко е хубаво да чуеш едно тихичко прошепване в ухото си. Едни думи, които са само за теб: „Хей, тук съм! Аз имам теб, а ти имаш мен!“ …и това е достатъчно. Достатъчно е, друго не ти трябва. Другото не е важно. Имаш си… достатъчно!

Мария Миразчийска – #Мариачи

Материалът ДОСТАТЪЧНО е публикуван за пръв път на Hralupata.

Помниш ли двора и онези съскащи гъски дето все ме нападаха, а ти все ме спасяваше. Помниш ли как вечер се сгушвахме под тежкия юрган с фенерчето в ръка и си четяхме страшни истории чак докато съмне и закукуригат петлите?

Завъртахме глобусът със затворени очи и си избирахме място. На мен все се падаше Франция, а на теб Австралия. Как мечтаехме да избягаме от това село, в което нищо никога не се случва. Аз да видя Айфеловата кула, а ти кенгуру.

Мечтаехме да сме богати без да знаем, че вече сме били. Помниш ли колко горещи бяха летата? 

А зимата как копаехме тунели през снега за да излезем и да стигнем до училище? И как се учехме добре за да избягаме, когато пораснем и се научихме как се бяга, но не и как се остава. Не и как да се върнем у дома. Но домът ни вече го няма бате. Баба и дядо вече ги няма.

Чул си сигурно, но не успя да отидеш да си вземеш „сбогом”. И аз не успях… Знаеш как е – работа! Но сега като се върнах бате…

Къщата се е срутила и всичко е разграбено… обаче пейката е още там!

Онази същата, на която стояхме и брояхме звездите. Все си представях как баба ще ни чака на вратата. Ще ни посрещне с нейната си усмивка и ще ни прегърне дълго в топлата си прегръдка. Почти чувах как обувките ни хрущят по чакъла докато бягаме към къщата. Представях си как ще седнем край печката на меката агнешка кожа, а чушките, които с теб набрахме от градината, ще се пекат и ще разнасят онзи аромат. Баба ще меси хляб на старата софра, а онзи котарак с дългите мустаци кротко ще мърка в краката й. После дядо ще донесе дини от бостана – от онези най-сочните и ще ни даде средата, където динята е най-сладка. Такъв вкус по магазините няма бате. Изобщо, „вкус” по магазините няма! Живот там няма! Има само лъскави опаковки и ние с теб избягахме заради опаковките, но нямаше кой да ни каже, че това е лъжа.

Помниш ли яйцата колко вкусни бяха само?

И хляба!

И домашния суджук!

А през есента, когато гроздето натежеше и се изпълнеше със сладък сок, големите го беряха и отиваха на казаните да варят ракия. Ние се въртяхме около тях и не разбирахме защо са толкова важни тези традиции, на които се опитваха да ни научат.Вечерта, след дългия ден, преди да е мръкнало още, срязвахме домат, сирене и хляб върху вчерашния вестник… и макар че храната беше малко, бяхме сити. Макар че работехме много и спяхме малко, бяхме отпочинали. Сега сме гладни, а имаме всичко. Постоянно уморени… Богати, а едновременно толкова бедни.

Помниш ли бате, как се радвахме на малкото? А онази голяма, шарена лимка дето все побеждаваше с нея, помниш ли я?

Липсваш ми, да знаеш!

Липсва ми детството с теб.

Свободата! Даже и тежкия труд ми липсва.

Всичко! Чувствам се бездомна бате, като онази птица от приказката – дето останала без крака, отлетяла и вече не можела да кацне. Не можела и да се върне. И затова й останало само да се носи по вятъра, докато не може вече да лети и падне безжизнена на някое чуждо място… а пък в следващият си живот няма вече да вярва в лъжи, няма да отлита, няма да бяга…  

Благодарности към Мария Миразчийска – #Мариачи, че сподели тази истинска творба с нас.

Материалът Помниш ли? е публикуван за пръв път на Hralupata.