Много хора се интересуват от това кой е най-умният човек в света. В съвремието интелектът се измерва с различни тестове, най-популярният от които е IQ тестът, който има доста вариации. Когато пък стане въпрос за супер интелигентни хора в съзнанието ни изникват образите на личности като: Алберт Айнщайн, Никола Тесла, Леонардо да Винчи и др.

Но, ако трябва да сме честни IQ-то на Айнщан, според някои източници е било около 160, което дори не го доближава до хората от списъка ни с най-умните хора на света!

Кой е най-умният човек на света?

Любопитството на хората е безгранично, много от нас търсят информация за най-умният човек на света от чисто човешка гледна точка т.е. за обща култура. Други се интересуват конкретно за този човек – с какво се занимава, къде е роден, колко е IQ коефициентът му и други подробности около него.

Та най-умният човек роден на света е Уилям Джеймс Сидис с IQ коефициент 250-300.

Уилям Джеймс, всъщност има доста интересна житейска история. Роден е в САЩ през 1898 г. в семейство на Украински бежанци, които бягат от антисемитските движения в Европа през 1887 г. Още на 6-7 седмици започва да произнася отделни думи. На 8 месечна възраст владее цялата азбука, а на 18 месеца свободно чете вестници като Ню Йорк Таймс.
На 6 годишна възраст умственото му развитие е на гимназиален ученик, дори майка му го води на лекар притеснена от способностите на детето.
Когато е на 8 години, владее езици като латински, френски, гръцки, английски, немски и руски. Също така притежава и специална дарба -може да изчисли коя дата на кой ден се пада, независимо колко е далеч в бъдещето или миналото.

Много бързо детето чудо става известно в цялата страна. На 9 годишна възраст е готов и печели изпитите за университета Харвард, но едва на 11 е приет там, заради „емоционална незрялост“, когато е на 9. Всъщност той е най-младият човек приет там. Отличава се значително от състудентите си със своите знания, дори и от преподавателите. Предлагат му да преподава на студентите, и го прави за кратко. Измисля и свой език с граматически правила, времена и дори осем падежа, кръщава го – Вандергуд.
Твърди, че тълпите го задушават, избира живота на отшелник, но заради голямата си популярност често трябва да сменя професията и самоличността си. Пише и книги, под различни псевдоними, за това и все още не се знае колко точно книги е написал.
Умира в Бруклин през 1944 г от мозъчен кръвоизлив (от това умира и баща му).

Списък на най-умните хора на света

Както казахме най-умният известен човек на света е Уилям Джеймс, но ако трябва да подредим живите умници, то списъкът би бил следния:

• Терънс Тао (Австралия): Този човек с IQ 230 работи като професор по математика.
• Мерилин Вос Савант(САЩ): Тя притежава IQ 228.
• Кристофър Хирата (Япония): Той е приет в колеж на 14 години с IQ 225.
• Ким Унг-Йънг (Южна Корея): Той е сред най-умните хора в света с IQ 210.
• Рик Роснър (САЩ): Той е писател и продуцент с IQ 192.
• Джеймс Уудс: Холивудски актьор с IQ 180.

Материалът Кой е най-умният човек в света? Списък на най-умните живи хора в света е публикуван за пръв път на Hralupata.

Но 32-годишният тогава русокос викинг Фритьоф Нансен поема предизвикателството с думите: „Ще оцелея ли? Нека боговете решат!”

Нансен, който е не само полярен изследовател, но и зоолог, океанограф, философ, писател и хуманист,

още в детството си

проявява страст  към скиорството, в което постига много успехи и с което ще продължи да се занимава много години.

Фритьоф Нансен е роден близо до норвежката столица Осло през 1861г. Неговите предци идват от Дания. Когато родителите му се женят, за всеки от тях това е втори брак.

Баща му, отец Балдур, е на 41г., а Аделаида, майка му, е на 26. Карането на ски в семейството е едва ли не издигнато в култ и Фритьоф стъпва на тях още 2-годишен. Родителите не купуват на него и на брат му играчки и той сам си прави дървени лъкове, въдици и др. На 18г. е световен рекордьор на ски бягане.

Започва да учи за зоолог,

след като се отказва да става военен, каквото е желанието на баща му. Тъй като обича природата, най-подходяща за него е тази специалност.

На 20г. се качва на кораба „Викинг” за своята практика. Екипажът на кораба пътува в Гренландско море и се занимава с лов на тюлени, а Нансен изучава навиците на тюлените. Докато е на кораба, младежът провежда още редица наблюдения. Едно от нещата, които го впечатляват е, че ледените късове носят пръст и дървета от Сибир чак до родните му брегове. Замисля се, че щом ледът се носи постоянно, това може да послужи за експедиционни цели.

Научните си занимания

Фритьоф Нансен продължава  и след като се завръща от Арктика. Чете много, научава няколко чужди езика и дори започва да рисува. Това е времето на първите му научни публикации и на първите му романтични връзки.

Нансен замисля проучване на Гренландия още докато е на борда на „Викинг”. Той започва подготовка за експедицията през 1877г. Защитава докторската си десертация няколко дни, преди да замине.

Нансен иска финансиране от правителството, но то отказва да дава пари за пътуване на частно лице само заради удоволствието. Учените обаче подкрепят ентусиаста, а датски предприемач осигурява средствата.

Така Фритьоф Нансен събира екип от скиори и опитни ловци. Потеглят на 2 май 1888г. и се завръщат след една година. Посрещат ги като герои. Нансен е удостоен с медали и написва две книги. Успехът на тази експедиция е и повод за основаването на Норвежкото географско дружество през 1890г.

Това е периодът, когато Нансен за пръв път започва да дава ясен израз на хуманните си възгледи, като призовава към прекратяване на колониалното потисничество на Гренландия и лишаването на ескимосите от възможностите на цивилизацията.

Работата като зоолог в Парма и в Неапол не задоволяват авантюриста Нансен. Дългите часове в лабораторията го карат все по-често да мечтае за приключения. И понеже живее в динамично време, в което се появяват нови технологии, на него му хрумва безумната според тогавашното общество идея

за покоряване на Северния полюс.

Желанието му е толкова силно, че дори е готов да потегли сам. Първо създава семейство с Ева Сорс – красива скиорка и известна със своето мецособрано.

Веднага след сватбата Нансен споделя идеята си с Норвежкото географско дружество. Започват подготовка, като събират пари за построяването на кораб. Част от екипировката Нансен измисля сам. Наричат кораба с името „Фрам” , означаващо  „напред”. Той трябва да е малък и много здрав, за да устои на леда.

Пътуването започва на 24 юни 1893г. с екипаж от 13 норвежци. Със себе си Нансен е взел 600 подбрани книги и много шоколад против меланхолията. До Новосибирските острови дебел лед спира кораба. От септември до лятото  на 1894г. се движат по 1,6 миля на ден. Тогава Нансен решава да продължи с шейни. Взема един спътник, три шейни и 28 кучета.

Изпитват големи трудности. Само на около 400 км от Северния полюс са принудени да останат да презимуват на о-в Джаксън в землянка, направени от моржови кожи и камъни.

В края на май 1896г. двамата изследователи потеглят отново и срещат Фредерик Джонсън – английски изследовател. От неговата база Нансен отлита за родината си, а след седмица „Фрам” пристига с останалите от екипажа.

Завръщането на Нансен се превръща в национален празник.

Въпреки че не успява да достигне Северния полюс, ползите от експедицията са много. Става ясно, че няма земя в зоната на полюсите. Инженерното решение на Нансен за апарат, който едновременно да готви и да топи лед, също е ценно и се ползва до днес.

В следващите 10г. Нансен, станал вече професор, се заема да подготви доклад за проведената експедиция и го прави в 6 тома.

Пътешественикът не спира дотук, а веднага планира нещо друго – пътуване до Южния полюс.

Не осъществява идеята си, защото през 1905г. се променя политическата обстановка. Норвегия става независима от Швеция и той,  вече като авторитетна фигура, започва да защитава правото на самоопределение на своите сънародници. Става

активен в политиката и дипломацията.

През 1922г. започва да изпълнява длъжността върховен комисар в Обществото на народите, като отговаря за бежанците. Негова е идеята за специален документ, с който те могат да пътуват без спънки и да се заселват, където пожелаят. Този Нансенов паспорт, както го наричат, помага и на българските бежанци, депортирани по време на Гръцко-турската война, да се завърнат.

Същата година Фритьоф Нансен

е удостоен с Нобелова награда за мир

точно заради закрилата си над беззащитните.

Инфаркт прекъсва живота му на 13 май 1930г. Прахът от кремираното му тяло заравят под едно дърво в градината. Дъщеря му Лив пише, че е нямало речи, а е звучал романсът на Шуберт „Смъртта и момичето”, който често му е пеела Ева.

Днес името на Нансен носят над 25 обекта само в Арктика и Антарктика. Кратери Nansen има на Марс и Луната, а в астероидния пояс лети малката лента Nansenia.

В наши дни дръзкият приключенец Нансен сигурно щеше да пожелае да лети в Космоса. Защото „ако в човек умре жаждата за знания, той престава да бъде човек”.

Снимки: www.lostbulgaria.com

Материалът Фритьоф Нансен: последният викинг е публикуван за пръв път на Hralupata.

Нея, както и сина си Николай, той възпитава да бъдат честни и добри хора. В живота съвсем не е измамник, какъвто е героят му, симпатичният шмекер от поредицата „Баш майстора”. И съвсем не е тарикат, който може лесно да оцелее в условията на прехода.

Несгодите го превръщат в тъжен човек.

Много тъгува за майка си, която умира от диабет. Мъчи го постоянно безпаричие, а толкова иска с приятелите си да правят каквито искат пиеси. Мъчи го и болката след неуспешна операция на крака, след която в последните няколко години не може да ходи. Заради това и други заболявания той принудително се оттегля от сцената.

Опитва се да се издържа, като отваря хранително магазинче, но бързо фалира поради нелоялността на доставчици и многото борчове. Дори се налага да ипотекира малкото таванче, където живее с Николай.

Отчаян и отвратен от всичко, актьорът заменя София с Варна. Там е прекарал  годините на детството си, понеже е роден в близкото село Гроздьово на 24 май 1934г. Пословичната му виталност отстъпва пред житейските несгоди и здравословните проблеми. Трудно свързва двата края с пенсия от 130лв. и така и не успява „да сложи шапката” на този живот, от който си отива разочарован и самотен.

Най-известен остава с ролята си на Баш майстора

в едноименния филм от 1970г. и неговите продължения, но има и други впечатляващи изпълнения във филми като „Птици и хрътки”, „Тримата от запаса”, „Момчето си отива, „Бон шанс, инспекторе” и др.

 В театъра и киното работи близо 40г., след като завършва на 32г. ВИТИЗ. Преди това е на моряшка служба 4г., а в института е приет чак след третия опит. Но дебютът му в киното е „Дом на две улици”, когато още не е станал студент.

Питан за харесваните от него роли, Кирил Господинов посочва героите си Алекси, Спас, Спиро, Никифор, Капитана и Рангел съответно от филмите „Шведски крале”, „Понеделник сутрин”, „Тримата от запаса”, „Птици и хрътки”, „Не се обръщай назад” и „Баш майстора”.

През 1971г. актьорът получава отличие за най-добра мъжка роля. Втората му съпруга, актрисата Мирослава Кортенска, споделя, че той бил толкова голям приятел с Георги Парцалев и Никола Анастасов, че искрено желаел да върне получената награда, за да я даде на Парцалев.

Никола Анастасов пък казва за Киро, както се обръщат към него колегите му, че такъв чешит рядко се среща.

Ролята на Рангел Лелин, Баш майстора,

прави знаменит Кирил Господинов. Знаменателни са думите на Стефан Данаилов, който казва по този повод, че той е изиграл блестящо един простак, какъвто самият не е, а това означава блестящ талант.

Режисьорът на филма Андрей Аврамов е впечатлен от начетеността и познанията на актьора за световното кино. А Господинов се радва, когато в салоните почитателите му казват, че им е любим, макар героят му да е прост и да търси келепира като Бай Ганьо.

Дъщерята на Кирил Господинов, също актриса, но занимаваща се професионално и с журналистика, като минават години осъзнава, че тази фамилиарна близост на непознатите към баща й малко започва да му тежи. Не искал да го възприемат постоянно като Рангел Лелин, дори казвал понякога, че са се припознали.

Веселина винаги говори за баща си с много топли думи и е свидетел на това колко самотен се е чувствал в последните си години.

А да бъде самотен –

това като че ли му е предначертано. Рано остава без майка, която много е обичал. По отношение на късмета си с жените няма нищо общо с оня гларус в „Шведски крале”, свалящ мацки без проблем.

Когато е студент, изживява бурна любов със 17-годишна ученичка. Жени се за нея и им се ражда дете – синът му Николай. Но младата му съпруга оставя детето в дом за сираци и заминава за Франция, омъжвайки се за богаташ.

Тогава за първи и последен път Кирил Господинов използва известността си, издирва детето и си го взема. Дълго време се отдава на мъката си, давейки я в алкохол, заедно с приятеля си Константин Коцев.

Станал самотен баща, учи едновременно във ВИТИЗ и става сутрин в 4:00 да чисти печките в студентския стол. Праща изкараните пари на майка си на село, която гледа сина му. Живее под наем, никога не е имал апартамент, нито кола, макар че е можел като свои колеги да се възползва от популярността си.

Веселина е дъщеря на Кирил Господинов от втория му брак с Мирослава Кортенска. Но родителите й се развеждат и не общуват след това. Втората съпруга на актьора не идва и на погребението му.

В един кратък миг от живота си обаче той

получава изненадващо любовно признание.

След един гала-спектакъл в Двореца на спорта – Варна през 70-те години Леа Иванова, известна джаз изпълнителка, с вълнение се доближава до него и му казва, че го харесва и че той е нейният любимец. Кирил Господинов е изненадан приятно от това внимание. Двамата дори се снимат заедно за спомен. Повече не се срещат, за което актьорът съжалява до последно.

Опитва се да пребори самотата, като във Варна живее с една актриса от Добричкия театър. Но и тя го изоставя, заминавайки за Испания. Тогава вече актьорът, който вече не може и да се движи, е окончателно съсипан.

Намерен е два дни след смъртта си

съвсем случайно от свой братовчед. Инфарктът го избавя от самотата на 18 април 2003г. Погребват го в гроба на майка му в гр.Тервел, както е пожелал. На 68г. актьорът, който радва милионите свои зрители, напуска сцената на живота съвсем сам.

Днес в Тервел можете да се разходите по площад „Кирил Господинов”. Името му носи и читалище, а във варненския  ретро музей той като че ли оживява чрез восъчната си фигура.

„Аз искам водопади от смях и светлина” – репликата на героя в „Баш майстора фермер” не звучи никак смешно. В живота си Кирил Господинов има не чак толкова много смях и светлина. Но смехът и светлината са в очите на зрителите от вече няколко поколения. А страданието – то извисява и в него човек е винаги сам.

Материалът Кирил Господинов: симпатичният тъжен шмекер е публикуван за пръв път на Hralupata.

„Каквото и да става, винаги запазвайте детската си невинност. Това е най-важното нещо”

Дете, пленено от изкуството, остава Фелини през целия си живот. Роден е през 1920г. в курортния град Римини, на брега на Адриатическо море. Баща му е пътуващ търговец, а майка му е домакиня, която се грижи за трите си деца.
Още когато е малък, очарован от посещение на цирково представление, Федерико започва да измисля сценки, в които играе пред роднини и приятели. Сам шие костюмите си, прави си маски. Дори толкова се увлича, че 12-годишен напуска дома си и започва да работи в цирка като клоун. Бързо обаче го намират и го връщат при родителите му.
Въпреки че често отсъства от училище, за да се разхожда с приятели,

получава класическо образование,

а любимият му предмет е рисуването. След гимназията решава да промени изцяло живота си и се премества във Флоренция. Започва да учи право, но не посещава лекциите редовно, а рисува и продава рисунките си.
По-късно работи за италианското сп. „Марк Аврелий”, като пише кратки хумористични текстове. Те стават все по-популярни и Фелини започва

да пише сценарии

за радиопрограми и филми. През 1943г. пише сценарий за пиесата си „Чико и Палина”, в която става въпрос за няколко влюбени. На снимачната площадка среща бъдещата си и единствена съпруга Джулиета Мазина, която е актриса.
Въпреки че около него винаги се тълпят много красавици, той не е привлечен страстно нито към една, дори и да има интимни контакти. Даже се страхува, че ще умре, без да изпита поне веднъж страстта на любовта.

Тогава решава да сключи брак с Джулиета Мазина,

може би защото е пълна противоположност на жените, които обикновено попадат в полезрението му – дребничка, лека като перце, без пищни форми. Въпреки че при все това някак си остава хладен и към нея, увековечава образа й на екрана в много филми.
„Не бих могъл да намеря по-добра жена”,
споделя режисьорът по-късно и добавя по повод на ролята й на клоуна Джелсомина във филма „Пътят”: „Аз я разочаровах, но тя мен не”. Това го казва по повод на някои свои афери с актриси, за което се оправдава, че „Моралът е постоянна битка с хормоните”.
И друго – те нямат деца. Когато Джулиета забременява за първи път, пада по стълбите й помята, а когато ражда втория път, триседмичният им син умира от енцефалит. По-късно Фелини ще каже, че техните деца са техните филми. Той я уважава като съпруга, приятелка, майка и вярна спътничка.

Особено успешно се оказва сътрудничеството на Фелини с известния режисьор Роберто Роселини.

Роберто споделя с него идеята си за кратък филм, в който свещеник е застрелян от фашисти. Федерико е заинтересуван и му помага да напише сценария. Така се появява филмът „Рим, открит град”, който има голям успех и поставя началото на неореализма в киното,
а Фелини става известен като добър сценарист.
Премиерата на филма е през 1945г., а през 1947г. за първи път в живота си Федерико Фелини е номиниран за Оскар.
От този момент започва неговата сериозна работа в киното. Пише филмови сценарии, сътрудничи си с известни режисьори, участва като актьор във филми.
През 1950г. е сред кандидатите за Оскар за сценария си на филма „Земляк”. Това е и годината, в която той прави своя първи филм – „Светлините на вариетето”, който получава ласкави отзиви от критиците.

А първият филм, за който получава Оскар

и става известен на международната сцена, е „Пътят” от 1954г. В него Джулиета Мазина с ролята на Джелсомина трогва зрителите от цял свят.
Този филм носи не само признание, над 50 награди и финансов успех на Фелини, но и умора, той се чувства „морално опустошен” след снимките.
Специално за съпругата си Фелини създава още роли – в „Нощите на Кабирия”, „Джинджър и Фред”, „Жулиета и духовете”. В „Джинджър и Фред” режисьорът свързва в екранна двойка партньорите, без които не може – Джулиета Мазина и Марчело Мастрояни. Още през 1959г. Мастрояни е ангажиран от него за филма „Сладък живот”, в който режисьорът умело превръща Мастрояни в олицетворение на своето Аз.

В студио 5 на „Чинечита” Фелини снима от края на 60-те до последния си филм.
Чрез филмите си той пътешества –
на непознати места, назад във вековете, но най-вълнуващо за него е детството. Във филма „Осем и половина” всъщност в героя Гуидо Анселми той вижда себе си, когато е трябвало да създаде филм. Обединява всичките си мечти и сънища от предишните филми, а до някаква степен се откриват препратки и за бъдещите.

Федерико Фелини пише сценариите на 48 филма, режисьор е на 25, а актьор и продуцент – на 2. Във филмите му играят талантливи актьори, а женските роли поверява на очарователните Клаудия Кардинале, Анук Еме, Тина Оман и др., да не забравяме и неговата всеотдайна и любяща Джулиета Мазина.
Цял живот Фелини живее само с Джулиета. Тя е до него в болницата, за да празнуват златната си сватба. А само две седмици преди това той е получил инсулт. Умира на 31 октомври 1993г. в Рим и е погребан в родния Римини.
Джулиета го надживява само с 5 месеца.Умира от рак на белите дробове, държейки до последно снимката на любимия Федерико.

„Аз съм само разказвач на истории, а киното е моята медия”

Може би днес има зрители, които още не са открили истинския Фелини. За някои филмовият му свят може да е хиперреалистичен или обратното – жизнеутвърждаващ. Но това е Фелини – някак самотно стои това момче от Римини, защото то играе със себе си, а не за пазар, мода, тенденции и публика.
Затова и Фелини е недостижим, забавен и тъжен едновременно, велик магьосник на киното.

Материалът Федерико Фелини – великият магьосник на киното е публикуван за пръв път на Hralupata.