СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 5
– Лесно ли?! Да си тръгна от теб беше най-трудното нещо, което някога съм правила… казвала съм ти го. Спри да говориш така все едно… „хоп“ и тръгнала съм си…
– А защо го направи?
– Знаеш защо!
– Ще прозвучи като клише, но не е това което си мислиш!
– Клише е! Да! Защо ме целуна?
– Какво?
– Защо ме целуна?
– Не знам! Така го почувствах!
– Винаги ли правиш това, което чувстваш?
– С теб, да!
– Аз имам съпруг! Ти имаш жена! Наистина ли трябва да ти го напомням?
– Не мога да повярвам, че ме замени за този нещастник…
– Не смей да го обиждаш! Нямаш право изобщо да говориш за него! Разбра ли ме?
– Как можа да ми причиниш това?
– Как можах АЗ да ти причиня КАКВО?
– Остави ме защото искаше да учиш… искаше да се развиваш и все казваше, че аз ти преча и накрая заряза всичко и се омъжи за тоя? За да… какво? Да станеш домакиня?
– Видях те с друга! Видях те със собствените си очи… И не смей да ме обвиняваш за това как съм избрала да се излекувам от това, което ТИ счупи в мен. Нямаш право!
– Да се излекуваш? Да се излекуваш? Аз болест ли съм! Нищо – не се е – случило! Видя ме, защото исках да ме видиш. Казах ти, не е това което си мислиш.
– Защо да вярвам и на една твоя дума?
– Никога не си ми вярвала, защо да започваш сега… но това е истината – не съм имал нищо с нея! Кълна ти се!
– Само не започвай с клетвите! Твоите клетви съм ги чувала вече!
– Нико, това което се случи в животите ни… трябваше да се случи с нас. Трябваше да бъдем ние… заедно! Да! Исках да имаме семейство и деца, но ти не беше готова…
– Спри да говориш! Просто спри! Няма значение какво е БИЛО. Има значение какво Е!
– Знаеш ли какво ми се иска понякога? Иска ми се да не знаех, че те има. Да не знаех че дишаш и се усмихваш, и живееш свой живот някъде! Тогава щях да мога да съм нормален. Да имам някакво подобие на нормален живот… А сега, не мога! Обичам те… Обичам ТЕБ!
– Напротив! Не ме обичаш! Човек не причинява подобно нещо на някой когото обича.
– Какво съм ти причинил? А? Какво? Позволих ти да избереш между мен и себе си!
– Позволил си ми? Не ми трябва позволението ти за нищо. Да не съм дете?
– Ако искаш ми се сърди, но понякога наистина се държиш като дете.
Гневът ме заслепяваше. Не можех да мисля. Какво ми каза току-що той? Че сме се разделили от глупост? Какво означаваше всичко това? Замълчах! В следващите минути просто мълчах. Той също не казваше нищо. Много добре ме познаваше. Знаеше че понякога се нуждая от време и тишина и затова ми я даваше. Не разбирах! Просто не разбирах защо ни се случваше всичко това! Та нали бяхме взели своите решения за животите си! Защо продължавахме да се срещаме?
– Какво искаш? – проговорих накрая – Защо ми каза всичко това? Не казвам че ти вярвам, просто… Какво искаш?
– Да ми нарисуваш картина!
– Какво?
– Искам да ми нарисуваш картина! За това мечтаеше ти! Да рисуваш! Да работиш в галерия! Да пътуваш! Да имаш собствена изложба… Искам да ми нарисуваш картина! Ще ти платя!
– Не съм рисувала от…
– Отдавна, нали – каза той тъжно – Попита ме! Това искам. Една картина и после се махам от живота ти и никога повече няма да ме видиш.
– Защо искаш това?
– Защото ти трябва да си спомниш коя си!
– Аз знам коя съм!
– Не! Не знаеш. В момента си сянка на себе си. Намираш утеха в това да поставяш нуждите на всички останали преди своите собствени и знам това защото аз правя абсолютно същото. Въпросът не е какво искам АЗ, а какво искаш ти, Нико?!
– Щастлива съм! – ще ми се гласът ми да не беше потреперил.
– Не си! Познавам те! Виждам го в очите ти… Отдадена си! Както винаги на 100%. Обичаш да се грижиш за всички. Да се раздаваш. Но какво ще стане когато вече си дала всичко от себе си. А? Когато вече нямаш какво да дадеш? Къде оставаш ти?
– Не си играй с ума ми!
– Не си играя, Нико. За мен това между нас никога не е било игра! Аз и ти! Това е истинско! Знам че сега ще си тръгнеш. Ставаш все по-силна в това да се… откъсваш от мен. Преди не можеше! Една картина. Това искам и си тръгвам!
– Картина! Каква картина?
– Ами… – той се усмихна! Приближи се на крачка. После по-близо… Не ме докосваше, обаче… усещах топлината му. Тази топлина, която сякаш те кани… зове те… да се върнеш у дома. Обгръща те! Цялата ми кожа настръхва, но не от студ, точно обратното! Сякаш всяка моя клетка искаше да отиде ТАМ! В прегръдките му… И да остане! Понякога, много рядко домът не е място… Понякога домът е човек!
– Нарисувай ми това! Нарисувай ми чувството, което изпитваш сега, когато съм толкова близо – прошепна той и лекичко се усмихна на сантиметри от лицето ми. Усещах го без дори да ме докосва. Усещах тази енергия помежду ни! И както очите ми бяха затворени, за първи път от много време, видях светлина… цветове! Видях КАРТИНА!
