СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 5
– Лесно ли?! Да си тръгна от теб беше най-трудното нещо, което някога съм правила… казвала съм ти го. Спри да говориш така все едно… „хоп“ и тръгнала съм си…
– А защо го направи?
– Знаеш защо!
– Ще прозвучи като клише, но не е това което си мислиш!
– Клише е! Да! Защо ме целуна?
– Какво?
– Защо ме целуна?
– Не знам! Така го почувствах!
– Винаги ли правиш това, което чувстваш?
– С теб, да!
– Аз имам съпруг! Ти имаш жена! Наистина ли трябва да ти го напомням?
– Не мога да повярвам, че ме замени за този нещастник…
– Не смей да го обиждаш! Нямаш право изобщо да говориш за него! Разбра ли ме?
– Как можа да ми причиниш това?
– Как можах АЗ да ти причиня КАКВО?
– Остави ме защото искаше да учиш… искаше да се развиваш и все казваше, че аз ти преча и накрая заряза всичко и се омъжи за тоя? За да… какво? Да станеш домакиня?
– Видях те с друга! Видях те със собствените си очи… И не смей да ме обвиняваш за това как съм избрала да се излекувам от това, което ТИ счупи в мен. Нямаш право!
– Да се излекуваш? Да се излекуваш? Аз болест ли съм! Нищо – не се е – случило! Видя ме, защото исках да ме видиш. Казах ти, не е това което си мислиш.
– Защо да вярвам и на една твоя дума?
– Никога не си ми вярвала, защо да започваш сега… но това е истината – не съм имал нищо с нея! Кълна ти се!
– Само не започвай с клетвите! Твоите клетви съм ги чувала вече!
– Нико, това което се случи в животите ни… трябваше да се случи с нас. Трябваше да бъдем ние… заедно! Да! Исках да имаме семейство и деца, но ти не беше готова…
– Спри да говориш! Просто спри! Няма значение какво е БИЛО. Има значение какво Е!
– Знаеш ли какво ми се иска понякога? Иска ми се да не знаех, че те има. Да не знаех че дишаш и се усмихваш, и живееш свой живот някъде! Тогава щях да мога да съм нормален. Да имам някакво подобие на нормален живот… А сега, не мога! Обичам те… Обичам ТЕБ!
– Напротив! Не ме обичаш! Човек не причинява подобно нещо на някой когото обича.
– Какво съм ти причинил? А? Какво? Позволих ти да избереш между мен и себе си!
– Позволил си ми? Не ми трябва позволението ти за нищо. Да не съм дете?
– Ако искаш ми се сърди, но понякога наистина се държиш като дете.
Гневът ме заслепяваше. Не можех да мисля. Какво ми каза току-що той? Че сме се разделили от глупост? Какво означаваше всичко това? Замълчах! В следващите минути просто мълчах. Той също не казваше нищо. Много добре ме познаваше. Знаеше че понякога се нуждая от време и тишина и затова ми я даваше. Не разбирах! Просто не разбирах защо ни се случваше всичко това! Та нали бяхме взели своите решения за животите си! Защо продължавахме да се срещаме?
– Какво искаш? – проговорих накрая – Защо ми каза всичко това? Не казвам че ти вярвам, просто… Какво искаш?
– Да ми нарисуваш картина!
– Какво?
– Искам да ми нарисуваш картина! За това мечтаеше ти! Да рисуваш! Да работиш в галерия! Да пътуваш! Да имаш собствена изложба… Искам да ми нарисуваш картина! Ще ти платя!
– Не съм рисувала от…
– Отдавна, нали – каза той тъжно – Попита ме! Това искам. Една картина и после се махам от живота ти и никога повече няма да ме видиш.
– Защо искаш това?
– Защото ти трябва да си спомниш коя си!
– Аз знам коя съм!
– Не! Не знаеш. В момента си сянка на себе си. Намираш утеха в това да поставяш нуждите на всички останали преди своите собствени и знам това защото аз правя абсолютно същото. Въпросът не е какво искам АЗ, а какво искаш ти, Нико?!
– Щастлива съм! – ще ми се гласът ми да не беше потреперил.
– Не си! Познавам те! Виждам го в очите ти… Отдадена си! Както винаги на 100%. Обичаш да се грижиш за всички. Да се раздаваш. Но какво ще стане когато вече си дала всичко от себе си. А? Когато вече нямаш какво да дадеш? Къде оставаш ти?
– Не си играй с ума ми!
– Не си играя, Нико. За мен това между нас никога не е било игра! Аз и ти! Това е истинско! Знам че сега ще си тръгнеш. Ставаш все по-силна в това да се… откъсваш от мен. Преди не можеше! Една картина. Това искам и си тръгвам!
– Картина! Каква картина?
– Ами… – той се усмихна! Приближи се на крачка. После по-близо… Не ме докосваше, обаче… усещах топлината му. Тази топлина, която сякаш те кани… зове те… да се върнеш у дома. Обгръща те! Цялата ми кожа настръхва, но не от студ, точно обратното! Сякаш всяка моя клетка искаше да отиде ТАМ! В прегръдките му… И да остане! Понякога, много рядко домът не е място… Понякога домът е човек!
– Нарисувай ми това! Нарисувай ми чувството, което изпитваш сега, когато съм толкова близо – прошепна той и лекичко се усмихна на сантиметри от лицето ми. Усещах го без дори да ме докосва. Усещах тази енергия помежду ни! И както очите ми бяха затворени, за първи път от много време, видях светлина… цветове! Видях КАРТИНА!
СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 6
Казват, в тоя живот нищо не ни принадлежи. И като се замислиш, даже въздуха дето вдишваш трябва да го издишаш и да го върнеш на света.
Нищо и никой не ни принадлежи и може би точно в това беше проблема. В тази илюзия за притежание. В това че аз не успях да стана достатъчно негова, а той не беше достатъчно мой. Очакването… някой да ти се отдаде без да знае, че в този свят той не принадлежи дори на себе си.
Не спирах да се питам – Защо? Защо! Защо. Не искам да ми се случва това!
Не искам да мисля за това!
Но в живота не винаги се случва това, което искаме. Борим се! Ставаме от леглото с надежда. Всеки ден си повтаряме: „Балансирай се! Стъпи на стабилна основа!“ и точно като си кажеш: „Това е! Успях!“… ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!
Вселената си има свой начин. Просто аз с моят ограничен човешки ум, не го разбирам… но това е ОК! Не е нужно да разбирам всичко. Опитвам се да не мисля толкова защо нещата се случват, а да приемам.
Точно след седмица бях на същото място, в същия спортен екип, а до мен стоеше прилежно опакована картина.
Мина седмица, в която борещата се за въздух моя душа, най сетне дишаше. Дишаше чрез въображението ми, чрез цветовете и насищаше всяка моя клетка с кислород. Погледнах се в огледалото и аз самата бях станала цветна. Виждах дъги в очите си, а сивотата беше някъде далеч от мен.
Той беше прав! Винаги беше прав, колкото и да ми е трудно да го призная.
Бях отдала всичко, цялата си грижа, цялото си внимание, цялата си енергия в това да се грижа всички около мен. И наистина в този етап от живота си бях забравила за себе си. Бях се изгубила, колкото и да си повтарях че съм на правилното място.
– Нико? – прошепна зад мен. Всъщност нямаше нужда да казва нищо. Много преди очите ми да го видят и ушите ми да го чуят, знаех къде е. Усещах го! Седна срещу мен. Делеше ни една дървена маса. Просто стоеше и ме гледаше.
– Толкова си красива!
– Казваш го така, сякаш това е най-важното!
– Не! Нямам предвид онази външната красота, макар че при теб тя винаги си е там..! Светиш! Сияеш! Това е красиво! – той замълча и погледна към ръцете си. Започна да чопли една кожичка на пръста си. Постоянно правеше така когато не искаше да мисли за нещо и не спираше докато не си разкървави някой пръст! – Знам че днес те виждам за последно! Познавам те! Не си давам никакви напразни надежди. Просто искам да те запомня така – Щастлива! – каза и отново погледна към мен. Сякаш ме запечатваше в ума си! – Моля те, спести ми речта, която си ми подготвила. Нека сме честни един с друг! Само това! …винаги си била ТИ! Винаги! Стоиш си там някъде в ума ми и не изчезваш! Никога! Няма да си простя, че не се борих достатъчно за нас! Последните месеци когато бяхме заедно ти се промени! Имаше си своите колебания и аз те оставих да се колебаеш! Тогава това ме обиди! Нарани ме! Заслужавах повече от колебание… но тогава не знаех това, което знам сега. Не знаех ролята си като мъж! Сега я знам, но ми трябваха години да порасна. Ти ми показваше нарочно най-лошата си светлина. Показваше ми че можеш без мен, само за да ти докажа, че не можеш. Показваше ми че нямаш нужда от мен и колкото повече ми повтаряше че можеш и сама аз все повече се отдръпвах… А трябваше да направя точно обратното! Нико, не бях до теб, когато най-много се нуждаеше от мен… – тук вече гласът му се пречупи. Знаете ли как плачат мъжете? Различно е от нас – жените! Мъжките сълзи се стичат навътре. Пълнят дробовете им с вода и задушават. Мъжките сълзи не се виждат. Те се чуват в мълчанието. Жената може да плаче и да говори докато я боли. Да я извади от себе си тая проклета болка. Да я изплаче и да продължи, но мъжът – Не! Болката си остава някъде там, вътре и не изчезва! Никога!
Мъжете не плачат? Не! Просто плачат различно.
– Наистина имах подготвена реч – казах и се усмихнах – Знаеш ли… мислих много и… Нека ти задам един въпрос! Кое е най-важното нещо за теб на този свят?
– Децата ми! – отговори той, без да се замисли.
– Да – отвърнах на свой ред аз – За мен също! И може би така ще ти отговори всеки родител на този свят. Децата! Те идват за да ни научат как да обичаме някой повече от себе си. Тогава не ти казах цялата истина. Ти усещаше че се държах различно, но не знаеше защо. – той ме гледаше напрегнато и виждах как милион предположения минаваха през ума му. Леко отдръпнах тениската си точно там където беше избелелия с времето белег. Отляво! Там където е сърцето.
Той подскочи от мястото си и сграбчи ръцете ми, все едно че отивах някъде.
– Нико! – изплака – Господи… Боже! Какво е това по дяволите?
– Сега всичко това е далеч и сякаш е било в друг живот. Тогава нямах диагноза. Не знаех какво ми е! Никой не знаеше. Когато ми откриха това… нещо – лекарите ми повтаряха: „Ще направим биопсия! Ти се подготви!“ Седмиците, в които чаках да се върнат изследванията, бяха най-кошмарните за мен. Знаеш че има нещо, но не знаеш какво е!
– Защо не ми каза?
– Да ти кажа какво? Че може би имам рак?
– Защо не ми каза истината?
– Защото не знаех каква е истината! Мислиш че ти си ми дал шанс да обичам себе си? Не! Аз ти дадох шанс да се освободиш от мен и да не преминаваш през това, което вероятно ми предстоеше! – тук вече моят глас се пречупи. Сълзите дойдоха неканени. Той седна до мен и ме прегърна… Не! Това не е точно! Обви се около мен така сякаш някъде близо е гръмнала бомба и ме пази с тялото си от отломките.
Никой и нищо не ни принадлежи. Всичко е замалко! Всичко е назаем! Само любовта, която носим в сърцата си… само тя ни остава!
СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 7
Чувала съм да казват, че когато един мъж обича една жена, тя се превръща в неговата най-голяма слабост. А когато една жена обича един мъж, той се превръща в нейната сила.
Баланс! Размяна на енергии. Това е таланта на Вселената. Нейното най-голямо оръжие. На този свят не може да си дал без да си получил и не може да получиш без да си дал. Останалото го върши времето. Времето работи здраво! Неуморно! За всички! Само трябва да чакаме и каквото е за нас ще дойде и ще остане, а каквото не е, ще ни подмине.
– Нико! Защо? Защо не ми каза? – прошепна той в ухото ми и все така ме държеше в прегръдките си. Когато накрая ме пусна и погледна лицето ми, прошепна:
– Аз съм виновен!
– Не…
– АЗ! Не разбрах… И знаеш ли, не попитах. Трябваше да знам. Трябваше да усетя… Мъжът който заслужаваш, щеше да усети. Винаги съм си го мислил това – че не те заслужавам! Че не правя достатъчно! Че не съм… достатъчен. Че колкото и да се старая, винаги ще има някой, който е повече от мен и че в един момент ще вдигнеш поглед и ще го видиш.
– Така ни се случи! На нас! Това е! Всичко вече е в миналото и нищо не можем да променим… Вината не беше твоя! Не си го мисли! И да чувстваш, че не си бил „достатъчен“?! Боже! Тогава исках само теб. Само и единствено теб! Дори и целия останал свят да беше изчезнал, на мен пак щеше да ми е достатъчно, че те има теб. Разбираш ли!
– Не, Нико! Ти си… добра. Тя добротата просто извира от всяка твоя клетка. Казваш това за да не се чувствам зле, но аз знам че…
– Спри! Не съм добра! Самият факт, че съм тук с теб, какво ти говори? Но имаме неизказани неща и нито едни от нас не може да продължи без да си ги кажем.
– Той знае ли че си тук?
– Да! Не крия нищо от него. Знае за теб и знае че ти си бил първата ми любов и когато му казах че ще дойда, знаеш ли какви му бяха думите – „Той може и да е бил първата ти любов, но аз ще направя всичко по силите си да бъда последната!“ Добър човек е!
– Да бе!
– Той – е – добър – човек! И ме обича! И ме прави щастлива!
– По-щастлива отколкото аз те правех?
Не отговорих нищо на този въпрос. Не исках! Затова попитах:
– Ти щастлив ли си?
Въздъхна тежко, сякаш избягваше да мисли за това.
– Децата ми ме правят щастлив… безкрайно! Но след някоя и друга година те ще поемат по пътя си и тогава ще открия че с майка им нямаме какво да си кажем… Не знам, Нико… Не знам! Не знам! Как да продължа?! Кажи ми! Ти ми кажи, защото аз не знам.
– Трябва да ти дам нещо – посегнах към картината, която стоеше до мен!
– Как се почувства? Когато рисуваше имам предвид!
– Жива! Пълна с живот! Не знам защо спрях… Виж я, като се прибереш!
– Знам точно как изглежда – каза той, хвана ръката ми и започна с нея да описва по опакованата картина. Ток премина през цялото ми тяло… А той просто хвана ръката ми! – Тук има златно! А тук… звезди и розово, което прелива в лилаво. Тук загатната галактика и тъмносиньо, което преминава в по-светло и сребристо… Нико, знам какво е чувството, когато сме близо един до друг, а също знам, че ТИ имаш таланта да нарисуваш чувство! Няма да я взема! Исках просто да си спомниш, но някой ден когато направиш първата си изложба, включи тази картина, тогава ще я видя!
– Изложба?!
– Някой ден ще ти се случи, ще видиш – усмихна се той!
– Знаеш, че с теб не можем да се виждаме повече – бога ми, как ми загорча, като изрекох тези думи… но знаех че трябва!
– Бях прав! За последно те виждам!
– Твоят живот е там, а моят е другаде. Построихме своите светове и не може просто да ги разрушим. Ти имаш отговорности към своят свят, а аз към моят!
– Тук си, а вече ми липсваш – прошепна той – Липсваше ми през цялото време! Липсваше ми още преди да те познавам, дори!
– Как така?! Не може да ти липсва някой, когото не познаваш – попитах.
– Може! Винаги съм знаел, че някъде там има човек като теб – съвършен за мен, заедно с всичките си несъвършенства… И знаех, че някой ден ще те срещна. Още от дете и… бога ми как ме беше страх от тази среща. Защото знаех, че вече нищо няма да е същото. Само ти си! Разбираш ли, Нико! Няма друга като теб на този свят. И никога няма да си простя, че не се борих повече за нас.
– Трябва да тръгвам! Опитай се да не се виниш! С теб просто се разминахме – казах и се изправих рязко, защото ако останех и минута още нямаше да мога да си тръгна – Не мога да ти кажа „сбогом“… Не мога да ти кажа и „довиждане“ защото не знам дали ще те видя пак… просто… надявам се да имаш много щастие в живота си и… „Дълъг живот и просперитет“ – после вдигнах ръката си в един специфичен филмов жест, който знаех че ще разбере.
– Стар Трек! – усмихна се той.
След това взех картината и тръгнах без да се обърна. Той се затича след мен и ме прегърна, както бях с гръб:
– Не може последното, което съм ти казал да е „Стар Трек“… Обичам те, Нико! Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам… сега ще те пусна и… продължи! Знам че това искаш! И разбирам! Разбирам всичко!
Тръгнах и никоя, ще повторя – НИКОЯ физическа болка не може да се сравни с болката, която изпитах тогава. Знаех, че повече няма да го видя! Знаех, че може би ще се изкуши той да ме види отново, но от разстояние. Щеше да уважи решението ми, защото знаеше, че беше правилно. Познавах го!
Животът продължи! Някак! Никак… но не спрях да рисувам. Всъщност рисувах толкова много, че скоро вече нямаше къде да държа картините, затова си отворих ателие! Три години по-късно се случи първата ми самостоятелна изложба! Беше феноменален успех. Изложих и „нашата картина“. И в онзи момент, докато държах речта си пред всички хора… Не мислех за себе си… Просто се надявах той да е здрав, успешен и щастлив. Когато приема приключи, носех всички букети и подаръци към колата си и тогава видях нарисувано сърце на предния капак… Знаех, че той го е нарисувал! Само той рисува сърцата така – перфектно симетрично, със сянка от едната страна. Черното и бялото! Доброто и злото! Ин и Ян!
Сродните души идват при нас за да открием кои сме и какво е предопределено да правим на този свят. Помагат ни! Напътстват ни… но те не остават! И все пак понякога се връщат… ако сме забравили кои сме… ако ни трябва малко побутване за да продължим в правилната посока и… не знам… хората лесно губим себе си в тази шумотевица наречена свят, а кой знае… може би точно така трябва да бъде!
