СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 4
– Нико?
– Какво по…
– Чакай! Това е случайност! Кълна се в бога! Не ме мисли за някакъв психопат! Случайност е… напоследък тичам! Това е! За първи път решавам да тичам до морето. Не те следя! Наистина! – гласът му звучеше искрено! Ръцете му бяха обърнати с дланите към мен, а погледът му беше едновременно изненадан и умоляващ.
– Знам как изглежда! – продължи той – Но…
– Спри!
– Няма да спра!
– Просто спри, ок? Вярвам ти!
– Вярваш ми? Това е нещо ново…
– Вярвам ти за това!
– Но за нищо друго, нали?
– Не за нищо… оф, чувствам се сякаш някой ме е качил в машина на времето и ме е върнал 11 години назад. Имаш ли нещо друго да ми кажеш? – попитах и понечих да сложа слушалките си.
– Имам много какво да ти кажа, но първо… – взе едната слушалка от ръката ми и я постави в ухото си.
– Какво правиш? – попитах.
– Тихо! – прошепна и затвори очи. Дори не знаех коя песен е започнала…
– О, Нико…
Вдигнах моята слушалка и разбира се… Бон Джоуви и „Always“. Тази песен си беше ретро, когато я слушахме заедно преди повече от 11 години.
Той свали слушалката от ухото си и ми я подаде. След това извади телефона си, отключи го и откачи своите слушалки. Същата песен звучеше от неговия телефон.
Понякога, само понякога и само с определен човек…
погледът не е просто поглед
докосването не е просто докосване,
а музиката не е просто музика!
Гледаше ме в очите, аз нямах сили да отместя моите. В неговите очи бяха мечтите, надеждите, миналото, бъдещето… АЗ! В очите му бе събрано всичко… но това „всичко“ се беше превърнало в „нищо“! Времето на мечтите отмина. Сега беше времето на реалността.
– Трябва да тръгвам!
– Не го прави! Не бягай отново!
– Я, хубаво ме погледни! Какво съм излязла да правя според теб – и докато го казвах, всъщност погледнах него и… бяхме облечени еднакво! Какво?! Защо? Засмях се.
– Между другото, готин екип за бягане!
Сега и той се погледна, после погледна мен и избухна в смях.
– Странно ли е че такива неща вече дори не ме учудват, Нико?
– Стига си ме наричал така!
– Ще те наричам както си искам!
– Не и ако ме няма…
– Хайде! Ела! Виждам че нямаш вода. Ще вземем от там. Все пак не искам да се дехидратираш, да колабираш и да трябва да те свестявам – каза и повдигна няколко пъти закачливо веждите си.
– Няма да припадам…
– Но си признай че ти се подкосяват краката в мое присъствие.
– Нищо не ми се подкосява!
– Хайде… това е просто вода – каза той, хвана ме за ръката и ме поведе към някаква количка за варена царевица, където продаваха и вода.
– Две води! – каза на продавача и извади банкнота от вътрешната част на чорапа си. Започнах да се смея неудържимо.
– Какво? – попита докато плащаше – Каквоо? Защо ми се смееш? Знаеш че мразя да нося излишни неща!
– Знам! – отвърнах през смях
Той ми подаде водата, но преди това ми я отвори.
– Толкова ми липсваше смеха ти, Нико! Преди правех какви ли не идиотщини, само да те накарам да се засмееш…
– Благодаря! – казах и взех водата от ръцете му.
– Ще поговорим ли?
Поколебах се! Той видя разбира се…
– Хайде, Нико… поне това ми дължиш след като така брутално ми разби сърцето.
– Моля?! АЗ съм разбила ТВОЕТО сърце?
– Да!
– Ти какво изобщо си спомняш? Да не ме бъркаш с някоя друга?
– Не бъркам нищо! Ти заряза мен!
– А ти направи така че да те зарежа!
– Какво стана с всичките „Никога няма да те изоставя“ и „Винаги ще бъда до теб“, а? Беше ти толкова лесно да си тръгнеш от мен!
След всяка негова дума се давех в емоции. Винаги е било така! Винаги! Безкрайно щастие, неописуем гняв, любов, яд, съжаление, гордост, болка, екстаз… сякаш всяко възможно чувство преминаваше на секундата през мен и беше умножено по 20… Не можех да го спра! Не можех да го контролирам и знаех че и той се чувства по същия начин… Сродната ми душа! Моят човек-огледало! Моят урок в учебника с празни страници…
Било ми лесно да си тръгна!?
След всичко това мислех само за едно… Може би не трябва да чувстваме толкова силно – унищожително е!
Мария Миразчийска – #Мариачи
