ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ – разказ
Навярно повечето от вас не се и замислят, ала светът е пълен с нещастници. В тълпата е трудно да ги различите – дегизирали са се така добре. Вървите в суматохата и дори не подозирате, че са около вас, но е достатъчно да отидете до парка. Те са там, разголили душите си до неузнаваемост, далеч от спасителния покров на тълпата. Търсят утеха от дърветата и от тревата, не знаейки, че за тях спасение повече няма.
Ето, господинът с кучето… Мисли си, че от кучето ще получи това, което е заслужавал от хората. Възрастният човек, седящ на пейката… Загубил е всичко! Чака смъртта, която ще е като избавление за него. Забравен, отритнат, според него дори и недооценен. Дамата, облечена в сиво… Привела е глава…
Затова обичам да обикалям из парка. Може би, защото самият аз съм нещастник! Завъртам педалите на колелото из алеите и… Поглед само ми е нужен!
Понякога, просто минавам покрай тях, без да направя никакъв опит да ги заговоря. Друг път дълго ги съзерцавам, за да разбера, какво ги е накарало да избягат от хорското стадо. Много често обаче, присядам до тях на пейката и подхващам уж, незначителен разговор. Отначало гледат съмнително, но като си развържат езиците…
Няма да крия от вас – написал съм толкова много разкази по техните думи. Приказват, а дори не подозират, че като се прибера ще разголя коварно душите им пред целия свят.
Така се случи и с възрастната жена. Пъплеше по средата на велоалеята. Да кажеш, че беше чак пък толкова неспособна да се движи… Не, разбрах веднага – искаше да покаже, че повече няма за къде да бърза. Че всичко е оставила вече зад гърба си. И суетата и…
– Госпожо… – спрях веднага колелото и го подпрях на стъпенката – Елате… Движите се по велоалеята.
Тя, отначало ме погледна, като че ли недоумяваща, дали говоря на нея или на някой друг. Навярно от много време никой не бе я заговарял. После, премести бастуна в другата си ръка и направи тежка крачка, траеща цяла вечност.
– Че не ме ли виждат? – изтърси и изведнъж, спряла отново и обърнала се към мен.
– Виждат ви, но…
– Тогава… Пътят е широк.
– Госпожо… Момчета… Състезават се! Млади са, буйни. Имат кросови велосипеди. Развиват голяма скорост. Знаят, че са на велоалея. Понякога, и да искат не могат да спрат. Вижте… Изскачат от храсталаците. Спускат се по баира и веднага свиват по велоалеята. Елате… Приседнете!
Противно на очакванията ми, без повече да спори, възрастната дама се остави на ръката ми, с която й бях прихванал подмишницата и кротко седна на близката пейка.
– Ми, ти що не вървиш по пътя си, а си се захванал с мен? – изтърси тогава, ненадейно.
– Бяхте на велоалеята, госпожо. Не исках да се случи някой нелеп инцидент – оправдах се и аз веднага – Вижте… Не си заслужава… Трябва да внимавате повече.
– Досега като внимавах, и какво?
– Какво?
Езици знам аз да развързвам. Просто си седиш. Трудно може да се похвали някой, че може да мълчи повече от мен. Накрая, всички се предават, а ако можеш да задаваш и подходящите въпроси, така, леко и непринудено…
– Времето се изниза, неусетно, колкото и да внимавах.
– Времето друга работа няма, госпожо. Не бива да му се сърдим.
– Не се сърдя на времето.
– Тогава?
– Младежо…
– О, благодаря госпожо.
– Искаш ли да разгледаш албума ми със снимки? Тук, при мен е. Разбира се, ако имаш време.
– О, благодаря! За мен ще е удоволствие.
– Не бързаш ли?
– То, колкото и да бързаш, времето се изнизва, неусетно – разчупих окончателно ледовете.
И двамата се усмихнахме. Възрастната дама се смя дълго. Не знам, но усмивката сякаш я подмладяваше. Бръчките й като че ли намаляха, бялата коса вече не беше толкоз бяла и сякаш дори забравих за беззъбата й уста. Дори за един кратък миг само ми се стори, че пред мен седи млада жена.
– Ох, докато не съм забравила… – изрече тя и посегна нейде навътре в дебелото си палто.
След кратко ровичкане, в ръката й се озова овехтял албум. Почти не личеше вече, какъв цвят е бил навремето. Ако ме попитате сега, по-скоро бих се заклел, че беше безцветен. То, със спомените е така – винаги са безцветни. Цвят има единствено настоящето и то, за малко, докато още не се е превърнало в черно-бял спомен.
– Албумът ви? – усмихнах се отново.
– Ох, само ако имате време, младежо. Не искам да ви го губя.
– Няма проблем.
– Ще ви трябва и смелост.
– Това пък за какво?
– Заради спомените… Много хора никога не намират смелост в себе си, за да се обърнат назад, към спомените си.
– В албума не са ли вашите спомени?
– Мои… Твои… Спомените винаги болят.
– Не мисля така. Аз имам и хубави спомени.
– От хубавите боли най-много.
– Знаете ли? Май сте права. Лошите спомени просто се забравят.
– Не забравяйте, че смелост трябва и за бъдещето.
– Това пък, защо?
– За да посмеете да прегърнете живота.
– Животът не идва ли сам?
– Идва това, което посмееш да прегърнеш. Разбира се, може да си тръгнете по всяко време. Бъдете спокоен, повече няма да изляза на велоалеята.
– Не искам да си тръгвам – заинатих се и аз. Исках да й покажа, че за мен в момента няма по-важно нещо от това да седя с нея на тази пейка и да разглеждаме заедно албума й. Исках да се почувства значима. Такъв съм си – винаги се опитвам да подкрепям губещите.
– Добре, изборът е ваш – усмихна се тя и положи албума на коленете си.
Разгърна корицата старицата и отначало се видя тънък, непрозрачен лист, а аз се доближих плътно до нея. С небрежно движение, тя си наплюнчи пръста и прехвърли нежно и него.
– Това съм аз – почти прошепна.
На черно-бяла снимка се виждаше малко бебе, положено в детска количка с огромни колела.
– О… – възкликнах неусетно – Какво красиво бебе.
– Всички бебета са красиви, младежо.
– Позволете ми да не се съглася с вас. Аз, все пак, разбирам от бебета. Има и грозни.
– Няма грозни бебета, младежо.
– Остава да кажете, че няма и грозни майки – забих я и на момента. И на идея си нямаше възрастната дама, че всеки спор с мен е обречен на неуспех.
– Красота има във всичко живо на този свят, младежо – заинати се и бабето.
– Бе, ся…
Реших да се откажа от спора от уважение към белите й коси.
– Мама и тати… – забрави за спора тя, разгръщайки следващия лист.
– Майка ви е била голяма красавица – не пропуснах да отбележа отново и се захилих – Добре че не съм я срещнал преди баща ви, че инак…
– И аз бях красива!
– Не се и съмнявам! От красива майка, красиво бебе, а после и красива девойка.
– Така ли мислите?
– Сигурен съм.
– Първият учебен ден – въздъхна отново старата госпожа, прехвърляйки нов лист от спомените – Помня го като днес. Мама беше ми набрала цветя от градината. Закичи ме със здравец…
– И плисна менче с вода, нали?
– Да, така беше.
– Времената не са се променили, кой знае колко!
– Само действащите лица се променят, младежо.
– О, несъмнено…
– Сватбата ми…
– По-хубава сте била от мъжа си!
– Помина се преди 20 години.
– Моите съболезнования, госпожо. Бог да го прости.
– Имахме толкова хубави моменти през живота си. Затова сега толкова ме боли. Знаете ли, младежо?
– Какво?
– Когато двама души се обичат и единият си тръгне някой ден, не е честно другият…
– Недейте така, моля ви.
– След това всичко е болка.
Оставаше сега и да заплаче. Само това ми трябваше.
– А, вие?
– Какво, аз?
– Има ли такава, заради която си заслужава да живеете?
– Има много неща, заради които си заслужава да живея.
– Питам ви за любима жена.
– Е, ся… Имал съм много любими жени.
– И срещнахте ли любовта?
Не знаех какво да й отговоря и реших тактично да замълча.
– Любовта се среща само веднъж и остава за цял живот – продължи старицата.
– Навярно не съм я срещнал още.
– Като те гледам какъв си вятърничав, навярно си се разминал десетки пъти с нея.
– Госпожо…
– Затова ще си умреш сам.
– И вие сте сама – не й простих.
– Не съм сама.
Възрастната дама разгърна нов лист.
– Децата ми – промълви и нежно поглади снимката – Моите две красиви ангелчета.
Нататък се заредиха различни спомени. Снимките се сменяха една след друга, а аз изведнъж загубил интерес след кратката словесна схватка, само кимах с глава. Старицата се оказа коварна. Затова не е хубаво да се съжаляват хората – не знаете, какво ще ви поднесат. Гледаш я уж възрастна и нещастна, а…
– Вчера… – промълви старицата, показвайки ми снимка на прекрасна млада жена.
– Но, как…?
Беше тя! Разбрах го веднага. Усмивката беше същата, а и погледът… Нямаше как снимката да е от вчера. Трябваше да е поне отпреди 50 години.
– Днес… – продължи дамата и разгърна нов лист.
И тогава…
Целият свят се стовари сякаш отгоре ми. Дъхът ми секна по средата на издишването. Мъчех се да поема въздух със сетни сили, но като че ли той бе свършил. Усетих как се задушавам в дебелото яке, което обличах зимата, докато карах колело. Ръцете и нозете ми се разтрепериха и усетих страшна умора, достатъчна да ме повали на земята. Такава умора, която, осъзнах, нямаше да ми позволи да се изправя никога повече.
На снимката седяхме на пейка в парка двамата със старицата и разглеждахме албум. Имал съм и други моменти, в които съм бил учуден и изненадан, но това надминаваше всичко.
– А, сега утре… – ухили се ехидно коварната старица и посегна отново към албума.
– Моля ви… Моля ви… Недейте… – провикнах се тогава, изведнъж осъзнал всичко – Моля ви…
– Не искаш ли да видиш и утре, младежо?
– Не искам. Моля ви…
– Какво ли има там?
– Не искам да знам. Недейте…
– Страх ви е да не е празен лист?
– Дори това да е. Моля ви. Недейте!
Покрих лице с ръце и дълго стоях така. Не можех да осъзная какво ми се случва отново. Целият ми живот мина пред мен, като един мимолетен миг. До мен, на пейката, навярно седеше съдбата, или още по-лошо – старицата бе самата смърт.
– Вижте, госпожо… – набрах смелост накрая. Нямах намерение да се дам така лесно. Както винаги, щях да се изправя с открито лице, пред каквото и да седеше до мен.
Пейката беше празна. Нямаше я нито старицата, нито пък овехтелият й албум. Огледах се наоколо, но видях само деца, каращи своите колелета.
Още дълго стоях на пейката, неспособен да извърша каквото и да е движение. Почна да се смрачава, светнаха лампите, а хората оредяха.
Накрая, със сетни усилия се изправих и тръгнах, а в главата ми бушуваха хиляди мисли за вчера, за днес и утре. За това, какво сме искали, какво сме постигнали и какво предстои. Мисли за прашинките, които представлявахме, загубени някъде между миналото, настоящето и бъдещето. Мисли за това, какво сме били, какво сме и какво ще бъдем.
– Няма да е толкова лесно – повтарях и през цялото време – Но, не се отказвам. Дори смъртта ме пощади. Повече няма да пропусна…
Качих се на колелото и завъртях педалите по посока на жената, която ме очакваше в близкото кафене.
