Лудвиг ван Бетовен – гениалният глух композитор
Дори да не сме страстни любители на класическата музика, няма как да не разпознаем „Ода на радостта”, дори да не знаем, че е написана от Бетовен. И не само защото сме я чували много пъти по различни поводи – нали е Химн на Европа. Дори само като мелодия, без лирическите стихове на Фридрих фон Шилер, тя звучи не просто радостно, а мощно, пламенно и бурно.
Така, както звучи цялата Девета симфония на Лудвиг ван Бетовен.
Така, както се е почувствал той, вече глух, създавайки гениалната си музика, без да чува и тон.
Затова може би става кумир в Япония и 10 хил. японци от 1983г. до днес всяка година изпълняват в хор „Ода на радостта” . Хористите са любители и пеят на немски език, изразявайки по този начин почит към онези пленени германски войници през 1918г., които пеят „Ода на радостта” във военнопленническия лагер Бандо. За японците Деветата симфония става „Великата”.
И как няма да е така, нали е написана от човек, който едва 7-годишен изнася първия си концерт. Защото, пише вече зрелият Бетовен,
„Музиката е по-възвишеното откровение от всяка мъдрост и философия”.
И той й се отдава изцяло и до самия край на 56-годишния си неспокоен и изпълнен със силни емоции живот.
Лудвиг ван Бетовен се ражда през 1770г. в Бон, Германия, в семейство от фламандски произход. Баща му Йохан е певец – тенор, а майка му Мария Магдалена е тиха и нежна жена, домакиня. Семейството има 7 деца, от които обаче умират 4. Остават живи 3 момчета, от които Лудвиг е най-големият.
Още като малко дете Лудвиг учи пиано, цигулка и орган, като му преподава най-вече баща му. Той обаче има склонност към алкохола и уроците му всъщност нямат системен характер. Освен това са мъчение за момчето, защото пияният му баща и приятелят му Пфайфер го вдигат вечер от леглото и го карат да свири. При всяка грешка го удрят с пръчка и го обиждат.
По-късно преживяното се отразява силно върху характера на композитора, който предпочита усамотението.
Въпреки всичко Лудвиг е толкова талантлив, че изнася първия си концерт още седемгодишен, а на 12 г. вече може да композира малки пиеси.
Все пак обаче страничните му занимания пречат да посещава редовно училище. Той сменя няколко учебни заведения, докато през 1781г. напуска окончателно училище, за да може да се занимава с музика и да работи като помощник-органист.
В Бон младият музикант изпитва силното влияние на учителя си Кристиан Готлиб Нефе, който се грижи не само за музикалното, но и за общото му образование. Под негово ръководство Лудвиг композира първите си клавирни сонати. Пак с негова помощ, когато е на 14 г., е назначен в курфюрската капела като органист.
Вкъщи младежът постепенно започва да замества баща си, най-вече финансово и в грижите към по-малките си братя.
„Ще хвана съдбата за гърлото”
Впечатлен от таланта на Бетовен, курфюрстът Максимилиан Франц през 1787г. го изпраща във Виена. Лудвиг заминава с учителя си Нефе. Посещава концерти и библиотеки, запознава се и с Волфганг Амадеус Моцарт, който се впечатлява силно от неговите импровизации и му предрича блестящо бъдеще.
Във Виена Бетовен стои около месец. Получава писмо от баща си да се върне, защото болната му от туберкулоза майка е зле. Тя умира малко след това, а баща му е уволнен от капелата заради алкохолизма си.
Младият Лудвиг се принуждава да работи на няколко места, за да издържа братята си – корепетитор е, свири на виола в капелата, дава частни уроци.
Най-приятно му е в семейство Бройнинг, където дава уроци на Елеоноре и един от братята й. Дори се влюбва в нея, но тя не отговаря на чувствата му. Затова пък с брат й Стефан остава приятел цял живот.
Това е най-спокойното време за Бетовен. Той създава квартети, менуети, клавирни пиеси и др., но повечето не са изпълнявани, а по-късно, заедно с други, писани в Бон, са унищожени от него.
„Да свириш без страст е непростимо”
Решаваща за развитието на таланта на Бетовен и за вписването му в музикалните среди се оказва срещата с Йозеф Хайдн, отседнал за няколко дни в Бон. Хайдн е пленен от композициите на Лудвиг и му предлага да учи при него във Виена.
И така през 1792г. Бетовен започва да взема уроци от Хайдн, Салиери и Албрехтсбергер във Виена. Запознава се с музикални издатели, влиятелни аристократи, а удивителният му талант за музикални импровизации го правят много известен.
Тук Бетовен започва усилено да композира и след премиерата на новите му творби става ясно, че става основоположник на Късния класицизъм и създава свой собствен стил, определян като „героичен”.
Престоят му във Виена се оказва доста продължителен. Няма причини да се завръща, защото курфюрстът заедно с двора си трябва да напусне Бон заради френските войски, а от него Бетовен е получавал издръжка.
Освен това умира баща му и братята му Каспар Карл и Йохан се преместват във Виена.
Много благородници, обичащи музиката, подкрепят в този момент Бетовен. Княз Лихновски дори му предоставя своята къща и му отпуска плаща 600 гулдена годишна издръжка. Така Бетовен продължава обучението си при Хайдн и прави успешно концертно турне като пианист.
„Музиката е като мечта. Една, която не мога да чуя”
Бетовен започва да губи слуха си още на 27г., но на 48 вече не чува нищо. Въпреки това продължава да композира. Използва без резултат като слухови апарати различни тръби, общува само с бележки и никога не отговаря на глас.
Въпреки това престоят му във Виена е много продуктивен – създава шест симфонии, първия вариант на единствената си опера „Фиделио”, песенни композиции по Гьоте.
„С радост очаквам смъртта”,
пише в завещанието към братята си Бетовен. След 1812г. животът му е пълен с кризи и загуби.
Почти загубва слуха си и не може да работи като пианист. Брат му Каспар Карл умира и Бетовен започва дълга съдебна битка за настойничество на 9-годишния си племенник.
Точно в тези трагични времена създава Деветата си симфония, станала особено популярна с хоровото си изпълнение в края – „Ода на радостта”.
Лудвиг ван Бетовен прекарва няколко месеца на легло преди смъртта си. Никога не се е женил, няма деца. Умира на 26 март 1827г., а причината си остава загадка: цироза, отравяне с олово, двойна пневмония или всичко заедно. 20 хиляди души му отдават последна почит. Във Виена обявяват ден на траур и затварят всички училища.
А онова „Та-да-да-дааам”, което чуваме понякога, това не е нищо друго, освен началото на Петата симфония на Бетовен. Оная, „съдбовната”, защото точно за тези първи тактове гениалният композитор казва на секретаря си: „Така чука на вратата ми съдбата”.
