Как поп културата представя проблемите с психичното здраве?

Подробните портрети на емоционалното и психическото състояние на персонажите по телевизията и във филмите се превръщат в норма, но това не винаги е било така.

Преди години проблемите с психичното здраве не бяха често описвани подробно и показвани по екраните. С редки изключения в повечето филми „лудостта“ е изглеждала като нещо напълно непознато и непонятно.

Поп културата на ХХ век изобилства от примери, които не показват герои, страдащи от психични заболявания. Днес психическите проблеми се отразяват на екраните много по-широко и по-добре и всичко това се дължи на факта, че това се превърна в норма.

Колкото по-назад се връщаме във времето, толкова по-ясно се вижда колко по-малко са героите „с проблеми“. В литературата Чарлз Дикенс даде на света архетипа на старата прислужница – мис Хавишам от Големите очаквания.

Във филмите, ако някой от героите беше депресиран, това беше най-убедителната причина от всички възможни. Струва си да си припомним персонажа Джеймс Стюарт от „Животът е прекрасен“ (1946): той е готов да се хвърли от моста, защото е загубил работата си и не може да издържа семейството си.

Част от проблема е, че преди историите се разказваха интензивно. Поразителен пример за това как „помръчаването на съзнанието“ е било неразривно свързано със смъртта – психопатът Норман Бейтс във филма на ужасите „Психо“ (1960) на Хичкок, който се облича в дрехите на собствената си убита майка. В такива филми емоционалната нестабилност и насилието неизбежно вървят ръка за ръка.

Нов Холивуд и дълбочината на човешкия опит

През 70-те и 80-те години младите американски режисьори са вдъхновени от европейските филми, за да намерят начини да осмислят човешките емоции. Едно от най-добрите начинания е филмът на Робърт Редфорд с Оскар „Обикновени хора“ (1980) за семейство, живеещо в предградията. Филмът изследва травмите, депресията и болката от загубата, а по-малкият брат на починалия се бори със собствените си мисли за самоубийство и наблюдава разпада на семейството.

През 1975 г. излиза друг култов филм, който печели пет Оскара наведнъж – „Полетът над кукувиче гнездо“. Базиран по романа на Кен Кеси от 1962 г., филмът разказва за психиатрична болница и я изобразява като затвор с решетки на прозорците и плашещи процедури за „електрошоково“ лечение.

Обсебени жени и убийци психопати

Също през 80-те години на миналия век „лудостта“ често се свързваше с нечист дух. Спомнете си героя Джак Никълсън в „Блестящият“ или Майкъл Майърс – известният беглец от лудницата във филма „Хелоуин“ (1978), изигран от трима актьори наведнъж. Разбира се, в този контекст не може да не се спомене Кристиан Бейл като Патрик Бейтман в American Psycho (2000). Както при много трилъри, режисьорът Мери Харън манипулира фундаменталния човешки страх от „ненормални“ хора, които не се чувстват част от света.

Друг популярен стереотип е истеричната жена –  приятелка или досадна съпруга, но коренът на проблема се крие в стандартното клише: жените по природа са ирационални и нестабилни същества.

Мъжките режисьори често изобразяват женските персонажи като „луди“ и дори не се опитват да анализират по-подробно състоянието им. Отличен пример за това е Фаталното привличане. Алекс Форест (Глен Клоуз) е показан във филма като напълно нестабилна жена, която не може да устои на отказа на мъж, но истинските причини за състоянието й не може да става и дума. По-скоро това е филм за характера на Майкъл Дъглас: опитите му да се отърве от натрапчив фен и спомените от грешната му връзка с нея. „Тя е представена като злодей, а не като човек, който се нуждае от помощ“, коментира Клоуз.