Историята на гъбаря Иван
Следващата история е реална случка от реалния живот, която се случи в една ранна неделна утрин в малък провинциален град преди 10-ина години.
Събудих се рано сутрин и понеже нямаше кафе в къщи, пък и малко за да се разведря реших да изпия сутрешното си кафе навън. Пообиколих наоколо, но нямаше нито едно отворено кафене, където да мога на спокойствие да изпия едно кафе, ровичкайки си в телефона. Накрая открих единственото място където мога да осъществя плана си – в пункта за футболни залози.
Влязох, радостен и поръчах дълго кафе със суха сметана – любимото ми! Всички маси бяха празни с изключение на една, централно разположена, където бяха седнали двама мъже на средна възраст, единият младолик, а на другия си му личаха годините.
Явно прокудени от жените си в тази ранна неделна утрин намерили убежище в пункта. Настаних се спокойно недалеч от тях, като прецизно премерих с поглед разстоянието, нито да съм в ъгъла, нито пък техния разговор да смути плановете ми.
Пет минути след това осъзнах, че въпреки желанието ми за усамотение, все пак не мога да се съсредоточа върху човъркането на телефона си, а по скоро ги подслушвам инкогнито с едно ухо. От разговора им разбрах, че са или ловци или фенове на лова, защото разговорът им се въртеше единствено около лова, която е и една от любимите ми теми, за това продължих да ги подслушвам.
Не след дълго дочух следния разговор:
Младоликият:
– Митак, как мина миналата седмица ударихте ли нещо?
– Само Ицо удари едно 100 килограмово прасе, нищо друго.
– А, Иван беше ли с вас?
– Да беше, но той Ванката не го разбирам, уж викач го забрахме но нищо не прави, цял ден обикаля тази гора и бере гъби.
– Гъби ли?
– Да бе, цял ден бра гъби, вечерта се прибрахме в хижата, а той се прибрал преди нас, измил и обелил гъбите и ги сготвил в една голяма тава с подправки. Цялата хижа миришеше на вкусно и ние както цял ден бяхме тичали по тия баири, като видяхме тавата и се нахвърлихме на гъбите, кой с лъжица кой с ръце, почнахме да ги яде. А той нашия седнал в един ъгъл и дялка едно дръвце, викаме го да дойде ама не ще. Пак го викаме и пак неще. Накрая вика „Абе аз обичам да ги бера, да ги чистя и готвя, но не обичам да ги ям гъбите, щото не ги познавам много много…“
В този момент тъкмо отпивах една голяма глътка кафе. Никога не съм предполагал, че мога да пръскам кафе през носа си, но като чух последното наистина си опръсках телефона и масата с кафе.
Надявам се че сте харесали историята, ако искате да четете подобни истории посещавайте сайта по честичко.
