– Нико?

– Какво по…

– Чакай! Това е случайност! Кълна се в бога! Не ме мисли за някакъв психопат! Случайност е… напоследък тичам! Това е! За първи път решавам да тичам до морето. Не те следя! Наистина! – гласът му звучеше искрено! Ръцете му бяха обърнати с дланите към мен, а погледът му беше едновременно изненадан и умоляващ.

– Знам как изглежда! – продължи той – Но…

– Спри!

– Няма да спра!

– Просто спри, ок? Вярвам ти!

– Вярваш ми? Това е нещо ново…

– Вярвам ти за това!

– Но за нищо друго, нали?

– Не за нищо… оф, чувствам се сякаш някой ме е качил в машина на времето и ме е върнал 11 години назад. Имаш ли нещо друго да ми кажеш? – попитах и понечих да сложа слушалките си.

– Имам много какво да ти кажа, но първо… – взе едната слушалка от ръката ми и я постави в ухото си.

– Какво правиш? – попитах.

– Тихо! – прошепна и затвори очи. Дори не знаех коя песен е започнала…

– О, Нико…

Вдигнах моята слушалка и разбира се… Бон Джоуви и „Always“. Тази песен си беше ретро, когато я слушахме заедно преди повече от 11 години.

Той свали слушалката от ухото си и ми я подаде. След това извади телефона си, отключи го и откачи своите слушалки. Същата песен звучеше от неговия телефон.

Понякога, само понякога и само с определен човек…

погледът не е просто поглед

докосването не е просто докосване,

а музиката не е просто музика!

Гледаше ме в очите, аз нямах сили да отместя моите. В неговите очи бяха мечтите, надеждите, миналото, бъдещето… АЗ! В очите му бе събрано всичко… но това „всичко“ се беше превърнало в „нищо“! Времето на мечтите отмина. Сега беше времето на реалността.

– Трябва да тръгвам!

– Не го прави! Не бягай отново!

– Я, хубаво ме погледни! Какво съм излязла да правя според теб – и докато го казвах, всъщност погледнах него и… бяхме облечени еднакво! Какво?! Защо? Засмях се.

– Между другото, готин екип за бягане!

Сега и той се погледна, после погледна мен и избухна в смях.

– Странно ли е че такива неща вече дори не ме учудват, Нико?

– Стига си ме наричал така!

– Ще те наричам както си искам!

– Не и ако ме няма…

– Хайде! Ела! Виждам че нямаш вода. Ще вземем от там. Все пак не искам да се дехидратираш, да колабираш и да трябва да те свестявам – каза и повдигна няколко пъти закачливо веждите си.

– Няма да припадам…

– Но си признай че ти се подкосяват краката в мое присъствие.

– Нищо не ми се подкосява!

– Хайде… това е просто вода – каза той, хвана ме за ръката и ме поведе към някаква количка за варена царевица, където продаваха и вода.

– Две води! – каза на продавача и извади банкнота от вътрешната част на чорапа си. Започнах да се смея неудържимо.

– Какво? – попита докато плащаше – Каквоо? Защо ми се смееш? Знаеш че мразя да нося излишни неща!

– Знам! – отвърнах през смях

Той ми подаде водата, но преди това ми я отвори.

– Толкова ми липсваше смеха ти, Нико! Преди правех какви ли не идиотщини, само да те накарам да се засмееш…

– Благодаря! – казах и взех водата от ръцете му.

– Ще поговорим ли?

Поколебах се! Той видя разбира се…

– Хайде, Нико… поне това ми дължиш след като така брутално ми разби сърцето.

– Моля?! АЗ съм разбила ТВОЕТО сърце?

– Да!

– Ти какво изобщо си спомняш? Да не ме бъркаш с някоя друга?

– Не бъркам нищо! Ти заряза мен!

– А ти направи така че да те зарежа!

– Какво стана с всичките „Никога няма да те изоставя“ и „Винаги ще бъда до теб“, а? Беше ти толкова лесно да си тръгнеш от мен!

След всяка негова дума се давех в емоции. Винаги е било така! Винаги! Безкрайно щастие, неописуем гняв, любов, яд, съжаление, гордост, болка, екстаз… сякаш всяко възможно чувство преминаваше на секундата през мен и беше умножено по 20… Не можех да го спра! Не можех да го контролирам и знаех че и той се чувства по същия начин… Сродната ми душа! Моят човек-огледало! Моят урок в учебника с празни страници…

Било ми лесно да си тръгна!?

След всичко това мислех само за едно… Може би не трябва да чувстваме толкова силно – унищожително е!

Мария Миразчийска – #Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 5

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 4 е публикуван за пръв път на Hralupata.