– Вече не пия кафе!

– Какво?! Ти? Това е невъзможно! Та ти заради кафето ставаше сутрин… но явно доста неща са различни вече…

– И доста неща са си същите. Така или иначе се наложи по медицинска препоръка да го спра.

– Здрава ли си?

– Да! Дреболия е!

Изглеждаше странно тревожен. Не разбирах защо. Очите му отново се насълзиха.

– Какво? – попитах.

– Не мога да си представя… Не искам дори да си помислям, че може да не си добре.

– И откога ти пука, след като не си ме виждал 11 години? – заядох се аз, но… вътрешно, вътрешно всъщност душата ми грееше. Вътрешно просто се радвах че го виждам. Че е жив и здрав и че вероятно има щастие в живота му, пък дори и аз да не съм част от него. В душата ми нямаше инат. Нямаше его. Нямаше страх. Беше изпълнена с чистота и грижа и бях сигурна че всичко което чувствам към него идва право оттам.

– Наистина трябва да тръгвам! – казах

– Добре! Ще изчакам още 11 години, може би тогава ще искаш да говориш с мен… Липсваше ми всяка минута, Нико! Идея нямаш, колко пъти хващах телефона за да ти се обадя и…

– Наистина тръгвам. Ще закъснея! Трябва да взема детето си от урок… С теб… не бива да се виждаме. Не бива да се чуваме, дори не бива да мислим един за друг. Моят живот е там! А твоят е ето тук! И следващия път когато ме видиш, просто ме подмини! ОК?

– Не мога да го направя!

– Можеш! Просто ще си представиш, че сме непознати!

– Непознатите нямат общо минало!

– Тръгвам!

И просто се обърнах. Краката не ме слушаха и сякаш нещо се късаше от мен. Сякаш нещо ме теглеше обратно. Като магнит! Знаех, познавах това чувство и знаех точно колко е трудно да му се противопоставиш. Повтарях си само: „Върви! Просто върви и не се обръщай! Знаех, че той няма да ме последва. Никога не го правеше. Винаги аз тръгвах и после извървявах пътя обратно… Докато спрях да се връщам.

Обърках се и тръгнах по друга улица, но се движех. Заобиколих блоковете за да стигна до читалището и докато чертаех маршрути в главата си и някак се опитвах да успокоя ума си, чух стъпки зад мен. Обърнах се! Беше той! Не можах да реагирам на целувката, която последва. Не беше просто целувка. Беше… страст, нетърпение след толкова търпение… емоция. Беше като експлозия – бързо и неочаквано. Не можеш да избягаш. Не можеш да се скриеш! Няма време! Да усетя отново дъха му в моя, сърцето му, туптенето… трептенето. Всичко! Секунда – две – три… „Този път няма да те оставя да си тръгнеш!“ – прошепна задъхано… Четири – Пет – Шест… за да заработи умът ми отново и да осъзная колко неправилно и нередно е това! Опитах се да го отблъсна, но той сякаш го очакваше! Вдигнах ръка да го ударя, но той беше по-бърз и я хвана.

– В капан си!

– Пусни ме! – изсъсках яростно.

– Не!

– ПУСНИ МЕ!

– Не!

– Пусни ме, дяволите да те вземат!

– Да ме вземат щом трябва, но няма да те оставя да си тръгнеш.

– Трябва! Не разбираш ли! Мислиш ли изобщо какво правиш. Имаш семейство! Аз също! Каквото беше между нас тогава, приключи. Няма го вече! Аз не съм същия човек, нито ТИ!

– Душите ни са същите, Нико. Все така… съединени. Ти го усети! Както и аз!

– Никога няма да забравя, какво ми причини! НИКОГА! Човек не постъпва така с някой когото обича!

– Нико… нещата не са такива каквито си ги мислиш!

– О, да! Сигурно! Сигурно всичко е било само в моята глава…

– Дай ми шанс да ти обясня! Каквото и да съм направил, беше за твое добро.

– КАК? Как, по дяволите може нещо подобно да е за мое добро… Знаеш ли! Майната ти! Не искам да те виждам, не искам да те чувам, не искам да те помня! Ако можеше да отида някъде и да ми изтрият всеки спомен от теб, щях да го направя! – гневът просто се изливаше от мен, но не можех да го спра.

– Наистина ли би изтрила всичко? Всичко наше? – изглеждаше огорчен! Искрено.

– Тръгвам!

– Добре! Пускам те! Ето… ако решиш, че искаш да знаеш истината, знаеш къде да ме намериш!

Тръгнах, а главата ми щеше да се пръсне. Беше много. Твърде много! Винаги всичко с него е твърде много. Докато бяхме заедно, често ми се случваше да мисля може ли… възможно ли е да умреш от твърде много любов? Вече знам отговора – не! Умираме бавно и мъчително само без нея!

Мария Миразчийска – Мариачи

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 1

СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3

Материалът СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 2 е публикуван за пръв път на Hralupata.