Откритието на Гудиър е революционно.

Благодарение на него хората вече могат да превозват много по-лесно товари, защото дотогава кръглите колела на машините били от дърво или метал.

Вдъхновяващата и едновременно трагична история на Чарлз Гудиър е пример за човек, който въпреки многото загуби в живота си с маниакална донякъде упоритост и воля успява да сбъдне мечтата си, без да се облагодетелства от това.

Животът на бъдещия инженер-химик

и изобретател започва през 1800г. Чарлз Нелсън Гудиър се ражда в Ню Хейвън, Кънектикът. Потомък е на Стивън Гудиър, който е сред основателите на колонията Ню Хейвън през 1683г.

През 1923г. заживява във Филаделфия, а след една година се жени за Клариса Бийчър.

Бедността съпътства учения до края на живота му, колкото и да се бори с нея. И въпреки че 6 от 12-те му деца умират от недохранване, той не се отказва никога от

идеята да направи каучука траен и издръжлив,

като харчи много лични средства за това. Отначало Гудиър не мисли изобщо за автомобилна гума, а за непромокаемо облекло, ботуши и палатки за обзетите от златна треска хора по това време. Основният материал обаче бил своенравен – топъл лепнел, а се чупел при минусови температури.

За първи път Гудиър се замисля как да осъществи идеята си през 1834г. след посещение в магазин за търговия на дребно в Ню Йорк. Той принадлежи на първата американска компания за производство на каучук „Роксбъри”. Гудиър показва в магазина нов гумен  клапан, създаден от него, но управителят отказва да го купи. Показва му и защо – всички гумени стоки били разтопени, а от фабриката на компанията възмутени клиенти върнали хиляди станали на лепило гумени изделия.

Прибирайки разочаровано клапана, Гудиър поглежда добре гумата за първи път. И въпреки че като дете си е играл с парченца, вече на 34г. изпитва недоумение и любопитство.

Оттук нататък той посвещава следващите години да подобри качествата на тази „растителна кожа”, както той нарича гумата.

„Вероятно няма друго инертно вещество, което толкова да вълнува ума”

Когато се връща във Филаделфия, Гудиър е арестуван и пратен в затвора за дългове. Това не е за първи път, няма да бъде и за последен. Той моли жена си да му донесе точилката си и партида суров каучук. В килията започва да прави първите си опити с гума, като я смесва с различни неща. Осенява го мисълта да използва магнезиев прах, който да поеме лепкавостта на каучука.

След излизането си от затвора осъществява замисъла си и получава обещаващ резултат. Негов приятел го подкрепя финансово и Чарлз, съпругата и дъщерите му правят в кухнята си стотици чифтове гумени обувки. Но за жалост те се превръщат в безформена маса, преди да успее да ги пусне на пазара.

Налага се да се премести със семейството си в Ню Йорк, тъй като съседите му се оплакват от лошата миризма. Приютява го приятел. Братът на съпругата му го съветва да помисли за гладните си деца и да се откаже, защото „гумата е мъртва”. Гудиър отговаря убедено:

„Аз съм човекът, който ще я съживи”

И той продължава да опитва. Прибавя към каучука магнезий и негасена вар, след това вари сместа и продуктът става все по-добър. Гудиър дори получава за това медал на Търговско изложение в Ню Йорк.

Понеже обича да рисува по мръсните си мостри, един ден поради липса на материал взема една и се опитва да я почисти с азотна киселина. Парчето обаче става черно и Гудиър го изхвърля. След няколко дни се сеща, че е било по-различно от друг път и го вади от боклука. Оказва се, че е прав. Парчето е гладко и сухо като плат, най-добрата гума досега.

Един бизнесмен е готов да финансира започването на производство, но финансовата криза осуетява намеренията му. В крайна бедност,  семейството на Гудиър заживява в изоставена  фабрика и той лови риба, за да се хранят.

След време получава нова поръчка – за 150 пощенски торби. Прави ги по новия си метод и заминава за един месец на почивка със семейството си. Когато се връща, вижда стопените торби.

Минали са 5 години и Гудиър е вече почти на дъното. Децата му гладуват. Тогава на учения помага една случайност.

През 1839г. по невнимание върху котлона попада смес от каучук и сяра. Субстанцията се променя от горещината и вече не е лепкава. Еластична е, издържа на механични натоварвания и на метеорологични промени. Проблемът с непостоянния състав на гумата е решен, но

откритието на Гудиър не го прави по-богат и по-щастлив.

Въодушевен от успеха си, той изпраща образци на учените Чарлз Макинтош и Томас Хенкок, станали по-късно търговци на гумени изделия. Те анализират образците и успяват да възпроизведат процеса, който наричат „вулканизация” – на името на римския бог на огъня.

Гудиър подава документи за английски патент, но Хенкок го е изпреварил. Предлага му половин дял от патента, но Гудиър отказва и губи. Прави опити да ги съди, но отново е прибран в затвора за дългове.

Въпреки това на Лондонското изложение през 1851г. Гудиър е атракция. В Париж има собствен павилион, в който Наполеон III му връчва ордена на Почетния легион.

На 1 юли 1868г. Чарлз Гудиър умира, малко след като разбира за смъртта на дъщеря си. Оставя 200 хил. долара дълг, но има и неизплатени хонорари. Синът му Чарлз наследява изобретателския му талант и натрупва малко състояние от обущарски машини.

През 1976г. Гудиър е избран сред 6-те личности с право за присъствие в Националната зала на славата на изобретателите.

А знаете ли, че Чарлз Гудиър е изобретил и първата истинска футболна топка? Просто вулканизирал гума във формата на сфера.

Днес е невъзможно да си представим живота си без гумата. Накъдето и да се обърнем, тя присъства в някаква степен.

Благодарение на един човек, който си отива от живота беден, но по своему щастлив, защото: „ Трябва да се съжалява само ако садиш, а плодовете остават необрани”.

Материалът Чарлз Гудиър – изобретателят, направил възможна автомобилната гума е публикуван за пръв път на Hralupata.