Помниш ли двора и онези съскащи гъски дето все ме нападаха, а ти все ме спасяваше. Помниш ли как вечер се сгушвахме под тежкия юрган с фенерчето в ръка и си четяхме страшни истории чак докато съмне и закукуригат петлите?

Завъртахме глобусът със затворени очи и си избирахме място. На мен все се падаше Франция, а на теб Австралия. Как мечтаехме да избягаме от това село, в което нищо никога не се случва. Аз да видя Айфеловата кула, а ти кенгуру.

Мечтаехме да сме богати без да знаем, че вече сме били. Помниш ли колко горещи бяха летата? 

А зимата как копаехме тунели през снега за да излезем и да стигнем до училище? И как се учехме добре за да избягаме, когато пораснем и се научихме как се бяга, но не и как се остава. Не и как да се върнем у дома. Но домът ни вече го няма бате. Баба и дядо вече ги няма.

Чул си сигурно, но не успя да отидеш да си вземеш „сбогом”. И аз не успях… Знаеш как е – работа! Но сега като се върнах бате…

Къщата се е срутила и всичко е разграбено… обаче пейката е още там!

Онази същата, на която стояхме и брояхме звездите. Все си представях как баба ще ни чака на вратата. Ще ни посрещне с нейната си усмивка и ще ни прегърне дълго в топлата си прегръдка. Почти чувах как обувките ни хрущят по чакъла докато бягаме към къщата. Представях си как ще седнем край печката на меката агнешка кожа, а чушките, които с теб набрахме от градината, ще се пекат и ще разнасят онзи аромат. Баба ще меси хляб на старата софра, а онзи котарак с дългите мустаци кротко ще мърка в краката й. После дядо ще донесе дини от бостана – от онези най-сочните и ще ни даде средата, където динята е най-сладка. Такъв вкус по магазините няма бате. Изобщо, „вкус” по магазините няма! Живот там няма! Има само лъскави опаковки и ние с теб избягахме заради опаковките, но нямаше кой да ни каже, че това е лъжа.

Помниш ли яйцата колко вкусни бяха само?

И хляба!

И домашния суджук!

А през есента, когато гроздето натежеше и се изпълнеше със сладък сок, големите го беряха и отиваха на казаните да варят ракия. Ние се въртяхме около тях и не разбирахме защо са толкова важни тези традиции, на които се опитваха да ни научат.Вечерта, след дългия ден, преди да е мръкнало още, срязвахме домат, сирене и хляб върху вчерашния вестник… и макар че храната беше малко, бяхме сити. Макар че работехме много и спяхме малко, бяхме отпочинали. Сега сме гладни, а имаме всичко. Постоянно уморени… Богати, а едновременно толкова бедни.

Помниш ли бате, как се радвахме на малкото? А онази голяма, шарена лимка дето все побеждаваше с нея, помниш ли я?

Липсваш ми, да знаеш!

Липсва ми детството с теб.

Свободата! Даже и тежкия труд ми липсва.

Всичко! Чувствам се бездомна бате, като онази птица от приказката – дето останала без крака, отлетяла и вече не можела да кацне. Не можела и да се върне. И затова й останало само да се носи по вятъра, докато не може вече да лети и падне безжизнена на някое чуждо място… а пък в следващият си живот няма вече да вярва в лъжи, няма да отлита, няма да бяга…  

Благодарности към Мария Миразчийска – #Мариачи, че сподели тази истинска творба с нас.

Материалът Помниш ли? е публикуван за пръв път на Hralupata.