Денят минал неусетно и започнало да се мръква. Най-после децата решили, че трябва да се приберат. Но нали вече били закъснели, със страх си помислили как ще ги накажат вкъщи.

Какво да направят? Трябвало някак да се оправдаят пред родителите си.

Спрели на пътя и заспорили кое ще бъде по-добре за тях: да излъжат или не защо са закъснели.

Първото дете казало:

– На мен няма да ми се карат, ако кажа, че съм срещнал вълк, който ме е нападнал. Татко ще се уплаши и ще ме похвали, че съм смел.

Второто дете също решило да излъже:

– Аз измислих друго. Ще кажа, че съм помагал на дядо по пътя и затова съм се забавил. Мама все ме учи да помагам и ще се зарадва. Няма да ми се кара, дори ще ме похвали.

Третото дете обаче не било съгласно с тях.

– Аз пък няма да лъжа – казало решително то. – По-лесно е да кажеш истината, отколкото да измисляш нещо.

Приятелите му започнали да го разубеждават, че ако не излъже, ще му се карат много и ще го накажат. То обаче си държало на своето.

Разделили се на края на гората и всеки тръгнал към дома си.

Когато първото дете пристигнало, на прага чакал притесненият му баща. Детето извикало още отдалеч:

– Тате, едва се прибрах! Нападна ме един вълк в гората!

За негов лош късмет, тъкмо тогава горският пазач се появил на пътеката. Той чул думите му и казал:

– Не знам в нашата гора да има вълци!

Бащата не само се разстроил, но и се ядосал на сина си. Не толкова за неговото закъснение, колкото за лъжата му.

И второто дете разказало вкъщи точно това, което било решило. Как видяло дядо си да събира дърва и се забавило, докато му помага. Родителите били склонни да му повярват, но в този момент някой почукал на вратата. Когато отворили, на прага застанал дядото.

Майката се натъжила и ядосала. Не можела да повярва, че синът й я гледал в очите и я лъжел.

Веднага си влизането си у дома, третото дете разказало на разтревожените си родители всичко. Как играли в гората, събирали шишарки и гъби, газили в поточето. Така и не разбрали кога минало времето и денят свършил. После се извинило, че е закъсняло.

Тогава бащата му казал:

– Синко, да направиш грешки, не е страшно, стига да си ги признаеш и да се стараеш да не ги повтаряш. А ти постъпи точно така. Благодарен съм ти, че не ме излъга. А следващия път – внимавай повече и си идвай навреме.

Бащата оценил и поощрил честността му. Показал му, че разбира колко усилия му е коствало да каже истината и му благодарил. А това само по себе си е родителско признание, че детето вече е пораснало.

А как да научим децата да казват истината?

Да не разчитаме, че наказанието ще реши проблема,  затова да не прибягваме веднага до него. Децата обикновено лъжат, за да не бъдат наказани. Можем просто да поговорим спокойно с тях и да разберем защо са скрили истината.

И най-важното – да подхождаме с разбиране, с обич и с нашия добър пример.

Материалът Притча за децата и лъжата е публикуван за пръв път на Hralupata.