Сред изгладените от морските вълни камъчета вниманието му грабнало едно – лъскаво и жълтеникаво на цвят. Детето веднага си помислило, че е скъпоценно и се втурнало към баща си да му го покаже.

Бащата разбрал, още щом погледнал камъка в детската ръка, че в него няма нищо необикновено и че съвсем не е скъпоценен. Но тъй като не искал да разочарова сина си, не казал нищо. Само разрошил косата му и се усмихнал.

Малкото момче отдавна си мечтаело да кара колело като останалите деца. Зарадвано, че най-после това може и да стане, стискайки камъчето, то изтичало до златарското ателие наблизо.

Вътре пазарувала една добре облечена жена, но момчето дори не я погледнало. То се надигнало на пръсти, за да може златарят да го види през прозорчето си, протегнало към него ръката си и отворило мъничката си шепа. После казало на златаря:

– Чичко, виж какъв камък имам! Ще го купиш ли?

За златаря, разбира се, било очевидно, че това не е благороден метал, а обикновен камък. Опитал се внимателно да отпрати детето. То обаче не си тръгвало и с треперещ глас настоятелно и високо повторило:

– Ще го купиш ли? Продавам го! Трябват ми пари за колело!

Леко изнервен, златарят излязъл от стаичката си и започнал да избутва момчето към вратата.

Жената, която до този момент стояла отстрани, изведнъж се обърнала към детето с нежен глас:

– А, това е камъкът, който търся от години! Имам късмет, намерих го! Синко, защо не го продадеш на мен?

Детето веднага обърнало глава към жената и като че ли не вярвало на думите й. Тя обаче му дала пари не само за колело, но и за топка.

После взела камъка от детската ръка, подържала го малко и го подала на златаря с думите:

– Моля Ви, прикрепете един златен ланец към него!

Златарят, озадачен от ставащото в ателието му, се учудил още повече:

– Но това е обикновен камък, за какво Ви е ?

– Не, за мен той е много ценен. Скъпоценен е, защото е камък, който носи детска мечта!

Дали жената след това е носела златното си колие с обикновено камъче? Съдейки по постъпката й – със сигурност.

Бащата  и златарят не казали на малкото момче, че камъчето му е съвсем обикновено, а не скъпоценно. Може би, за да не го наранят. Нали то толкова много вярвало, че камъчето ще сбъдне мечтата му.

А излъгала ли жената? Е, не направо. Просто казала, че е търсила камъка отдавна. А сега, когато го е намерила, е сбъднала мечтата си да го има. Купувайки камъка, дала на детето нещо много хубаво и това не са само парите. Дала му надежда, че мечтите могат да се сбъднат.

Защото детските мечти са постижими. Пъстри и смели, те носят страст и вдъхновение. Помагат на децата да пораснат не само на сантиметри.

Важното е да ги окуражим и да ги подкрепяме, дори когато смятат обикновения камък за скъпоценен.

Материалът Притча за детето и камъка на мечтите е публикуван за пръв път на Hralupata.