ЩЕ ГО ИЗМИСЛИМ
Знаеш ме, не съм набожен… ама днеска се молих. Помолих се на онзи там някъде… да те прегърна още веднъж. Само веднъж, пък ако ще това да е последното, което ще направя някога.
Толкова да ми липсва да те прегърна… И толкова да боли от тая липса! Физически ме боли – сякаш нещо ми дълбае костите, разбираш ли? С твоето име ги дълбае. А съм мъж да ме вземат дяволите! Уж прагът ми на болка е висок, но това… ТИ болиш в мене! ТИ!
Как пък не може просто да те прегърна? Как? Да те стопля, а ти да ме охладиш докато станем и двамата с правилната температура. Докато се изравним.
Да не ти се обаждам?
Да не ти пиша?
И?
Добре ли е да живеем така? Разделени! Като непознати?
Да не те търся?
Да не ме търсиш?
Да не идвам да те виждам?
Ти да не идваш…
Да ни няма един за друг? Няма ни! Празно е!
А онова чувство дето все ни буташе един към друг… убихме ли го? Убийци ли сме ние с тебе?
Непростим грях имаме, да знаеш! Само това е непростимо. Другото – не е!
Айде! Убихме го! Смазахме го чувството! Отровихме го! И? Дойде ли някой да ни даде медал, колко добре сме се справили?
„Браво мойто момче!“
„Браво мойто момиче!“
Дойде ли някой?
… и при мене – не!
Трябваше да ти кажа „Ще го измислим“ и да те прегърна! Само това! Да те стопля в тоя студ и да се спреш малко да ми бягаш, да спреш да се бориш с мен и най-сетне да ми повярваш, че мога да те обичам, както заслужаваш. Мога! И знаеш ли… колкото и години да са ми отредени, искам така да ги прекарам – обичайки теб!
Ничия друга ръка не мога да хвана!
Ничия коса да погаля!
Ничии устни да целуна!
Не мога… Защото искам твоите! Завинаги! Аз и ти! Двамата!
И като стане трудно (а то винаги става трудно) да мога да ти казвам това, което никога не ти казах –
„Ще го измислим… Само да сме заедно!“
Мария Миразчийска – Мариачи
