СРОДНИ ДУШИ – ЧАСТ 3
Вървях! Това правех в последните седмици. Просто вървях и си мислех, че ако вървя достатъчно ще успея да избягам.
От себе си! От мислите! От него…
Може би можех да избягам от последните две, но от себе си нямаше как да избягам.
Той ми предлагаше отговори, които ме измъчваха с години, а вече дори не помнех въпросите. В мен бяха се стаили и тихо спяха обидата, разочарованието и предателството, които изпитах тогава. Всички хубави чувства и спомени също отдавна спяха. Но сега бяха будни! Като спящата красавица, която бе събудена с целувка! Непоискана целувка! Неочаквана целувка! Всичко беше будно по дяволите, а така отчаяно исках да спи. Просто да заспи! Затова вървях. После започнах да тичам. Това никога не ми се е отдавало. След 200 метра вече толкова се задъхвах, че имах чувството че мога да изплюя белия си дроб… но бягах! Първо до стълба. После до кръстовището, а вече бягам по 2 километра. Сутрин и вечер. Пусках си музика и забравях останалия свят. Разбира се, светът си ме чакаше да се върна, но така поне имах малко свобода. Малко възможност да бъда себе си. Да се събера и да не си позволя да се разпадна. Не! Никога повече!
Тогава, когато го видях с нея се счупих. Пръснах се на хиляди парченца.
Да подозирам бе едно, но да го видя с очите си с друга… И не с коя да е друга, а точно с нея. Това ме разби! Отне ми години да си намеря частите. Но успях! Нямаше да допусна това да ми се случи отново. Затова обичах, позволявах си го, но на плиткото. Повърхностно, близо до брега. Никога не се гмурнах толкова дълбоко отново. В дълбокото почти се удавих…
Сега дишам, бягам и живея. Имам живот и си го обичам.
Реших че не искам да знам „неговата истина“. Това беше поредната игра за него, а счупената играчка накрая, пак щях да съм аз.
Ако бях сама и нямах семейство, вероятно щях да избягам. Да напусна града и да не се върна. Но не съм сама и ми трябваше нов план. Направих единственото възможно – избягвах неговия квартал, неговата улица… всъщност всичко „негово“. Заобикалях отдалеч и се опитвах да не се поддам на изкушението да разбера, какво всъщност се случи между нас. Къде и в кой момент се изгубихме. За себе си знаех. Помнех всичко! С червено кръстче можех с точност да отбележа мястото на онзи тротоар, на който стоях тогава. Онова място, на което се счупих. Не се бях връщала там. Твърде болезнено беше.
Странен е процесът на лекуване. Колко време отнема да се възстановиш и колко малко за да се разпаднеш. Мога да го сравня с това да отсечеш вековно дърво. Трябват ти минути да го отрежеш и години за да порасне… обаче растях! Гората ми растеше, а природата не понася празните пространства. Трябва само време… А той се появи, като палаво дете с клечка кибрит в ръката и заплашваше да запали горите ми. Заплашваше да изгори целия ми свят.
Срещата с него ме разтърси. Признавам! Но бързо намерих баланса си! Животът ми отново се задвижи ритмично. Единия крак пред другия.
Знаех, че той е сродната ми душа. Знаех че въпреки всичко, част от сърцето ми винаги ще принадлежи на него. Усещах че каквото и да направя, съдбата ще продължава да ни среща. Защото с него сме еднакви. Една и съща кръвна група. Толкова си приличаме в мислите си, в действията си, в предпочитанията си… но сродната душа е урок. Урок, който трябва и двамата да научим. И може би урокът е как да пуснеш някого, когато толкова ти се иска да не пускаш. Толкова ти се иска да се държиш здраво за този човек. Сродната душа е урок по смирение. Урок как да обърнеш и другата буза. Как да запазиш спокойствие, когато ти идва да крещиш. Как да простиш дори онова, което си смятал за непростимо. Заради себе си да простиш. За да се освободиш!
Може би точно това не успях да направя… Да простя! Истински! Дори и след толкова време!
Това му е хубавото на бягането. Имаш време да помислиш.
Тази сутрин направих точно това. Взех си само телефона и слушалките. Сложих си най-удобните маратонки… 5 лева в подгъва на чорапа, ако ми се наложи да си купя вода и реших че мога да потичам по брега на морето. Времето беше приятно – нито топло, нито студено. Имах нови песни, на които да се наслаждавам и точно когато всичко ми изглеждаше почти перфектно, в слушалките ми музиката спря за да започне следващата песен и в този миг чух зад гърба си един познат глас – Нико?
Проклета съдба! Какво по дяволите още искаше от мен?
Мария Миразчийска – #Мариачи
