ЙЕНИ ЧЕРИ – разказ

Във времената, когато мъжете още бяха мъже, достойнството бе не само на приказки, думите тежаха подобно камък, а за едната чест заслужаваше смъртта си да посрещнеш. В тези времена роди се и живя. Войн! Това бе той. Безброй години воюва за султана, Падишаха на света, забравил що е родна стряха. Бойно поле три континента му бяха. В Дамаск ли не бе, в Египет ли? Въртеше калъчката подобно побеснял. Бели, черни, беше без значение за него. Посичаше наред – днес неверници, а утре като зелки политаха главите на самите правоверни. Тези, които се осмеляваха пред султана прави да застанат, родът им до девето коляно на затриване бе обречен. За назидание! За да не посмее никой повече да повдигне глава срещу Владетеля на Земята, дето от самия Всевишен е пратен. Села пред огъня се прегъваха, облаци черни се издигаха от зарана, армии падаха покосени, кръв се лееше навред. Това бе светът му. Дорде сърцето му се не превърна в тежък камък. Залепнал бе вече мечът за дланта му. Решиш ли да го отделиш, сякаш с клей споен. Погледнеш ли в очите му… Ужас от тях извира. Така и оставаха враговете му – парализирани, подобно мишки пред вида на пълзяща към тях змия отровна. За едно премигване сабята му разсичаше въздуха със свистене и поразяваше подобно мълния. Толкоз! Колкото едно премигване.

Дълго живя с този камък, вместо своето сърце, докато един ден той се не разтопи. Дали е било от горещите пустинни пясъци, дали от топлината на кръвта попила по него, но в този момент усети жал. Дете пред него стоеше. Уж мъж, а бе момче голобрадо още. Трепна нещо в душата на боеца. Замръзна ръката, готова да убива. Сведе сабя, досущ до нозете. Дълго гледа момчето, треперещо от страх.

– Докъде стигна този свят? И децата, вместо да бозкат, саби награбили, Аллахъм – изрече си тогаз. В този момент осъзна, че кланетата няма никога да спрат. Щяха да следват едно след друго, младенци в тях смърт що е щяха да усетят. Всеки, още не проходил сабя в ръцете си обречен бе да носи.

Тръгна бавно към младенеца. Загледа го право в очите. Хванал сабя в ръка, сякащ незнаещ, какво да прави с нея, той продължаваше да стои като замръзнал пред свирепия войн. Беше сигурен, че всеки един момент е готово да побегне. Трябваше само да го духне, не повече. Толкова струваше едно дете, правещо се на мъж. Можеше да се изправи срещу стотина подобни на него и докато успее да изколи половината, останалите вече щяха да са преполовили баира. Тогава, изведнъж, светът пред очите му се завъртя. Пясъкът, извиращ отвсякъде изчезна и той отново видя зелените поля на родното си място. Делиорманът се бе ширнал навред. Усети дори аромата на гората. Беше пролет и всичко бе толкова реално. Птици бяха накацали по стрехите. Реката, пресъхваща през лятото, все още бе пълноводна. Видя отново и Агница, окована от сердарите на санджак бея. Виковете й дори дочу, метната на коня на субашията.

– Помогни ми! Помогни ми! – крещяха очите й.

Усети вика отново и в своите гърди. Вик на болка, на безсилие, на детска немощ и момчешко отчаяние. Почувства отново ножа на отмъщението в ръката си. Болката от удара на субашията с дръжката на ятагана по слепоочието. И после… Нищото и тъмнината, празнотата в душата и болката в гърдите. Майка му и баща му, приседнали пред прага. Взираха се на юг, натам, накъдето го отведоха сердарите на девширме бея. Видя се за последно пред вратника на родната къща, петнайсет годишен, и след това, когато хвана сабя за първи път в ръка. Затова я въртеше така яростно и без жал. Беше толкова уплашен и гневът не го напусна никога.

Ръката на момчето, забелязало нерешителността му, потрепна. Беше виждал толкова много пъти това движение. Знаеше прекрасно какво значи. По очите пред себе си винаги четеше всяка следваща стъпка на противниците си. Затова и бе оцелял толкова дълго.

– Недей… По-добре, недей, момче – изрече с плътния си глас – Това не е твоята война.

Момчето се засуети за миг, сякаш чудещо се какво решение да избере.

– Не го прави, моля те – примоли се този път с болка и надежда в гласа.

Дали от глупост, дали от детска наивност, момчето не се вслуша в съвета му. А може би и бе повярвало в себе си че може да съсече исполина пред себе си, закоравял от толкова битки, оставили следи в самата му душа. Не тяло, а същинска канара. Удариш ли го, най-много песъчинка да се отрони. Те, младите са така. Сила усещат в себе си. Мислят си че планина могат да повдигнат. Докато самата планина не се стовари на плещите им.

Момчето вдигна сабята си. Замахваше цяла вечност. Ръката му премина над главата в засилка и продължаваше да се движи още назад. После замря и като че ли безкрайно стоя така, след което бавно тръгна надолу, към него. Всичко сякаш беше замряло, толкова бавно се случваха нещата. Без да се замисли дори, за един незначителен миг, разтегли сабята си към момчето. Дори не знаеше как го прави. Беше роден войн. Не човек, а адово изчадие, сътворено да убива. Очите на момчето премигнаха за последно. Tака си и застинаха, отворени. Ръката му остана и тя, вдигната за удар. След това главата му се наклони на една страна, политна към земята и тупна безшумно на пясъка. Чак след това тялото му залитна назад и се строполи върху дюните, пръскайки фонтани кръв.

– Казах ти, глупако. Казах ти… – промълви, приклекнал до тялото – За какво ти бе да го правиш? Бях те оставил да живееш.

За пръв път проля и сълзи. Водата от очите му пропи безследно в горещите пясъци.

Нещо се пречупи тогава в него. Изведнъж осъзна безполезността на войната. Воюваш за някой друг. За да има повече той. Че, на теб какво ти трябва? Агница да е до теб и толкоз. Воюваш за луди, желаещи да притежават целия свят.

– Ще убивам… Ще убивам и докога? – заповтори – Нови глупаци идват, повярвали в себе си че могат света да победят. Такава ли е моята съдба? Да убивам младенци, живота още не познали. За да убивам ли съм роден? Убивам и пак убивам. Само разрушавам, без нищо да градя. Нищо не съм сътворил на този свят. Само смърт. И султана… Ще имат ли край войните му? За какво му е целият свят? О, Аллахъм, за какво му е това?

Там си и захвърли сабята. Заби я в пясъците. Качи се на коня и препусна на север, без дори да се обърне назад. Не издържа повече на повика на родния край. И на зова на любовта, на Агница, махаща й мълчаливо с бяла кърпа. На лика на бледата луна, полегнала над склона. Такава, каквато грееше само над неговото село. Никъде после не видя такава. Звездите, мъждукащи в родния мрак. Песента на птиците, сутрин над росата, спуснала се сякаш за дрямка в долината. На повеите на милия и свиден делиормански вятър. На снежните преспи, високи по човешки бой през зимата. Там, където и навярно още го чакаха майка му и баща му, приседнали пред портата. Там, където отново щеше да зърне Агница.

Никога повече нямаше да вземе сабя в ръка. Никога! Бе убивал за девет живота напред.

Зарече се.

Имаше да се вършат толкова полезни неща на този свят. Навярно щеше да се научи и да гради. Да съгради дом, челяд там, в родния Делиорман, на хиляди аршина от този адски пек. Да се научи да държи рало в ръка, вместо тази сабя.

– Ако наруша клетвата си, душата ми е твоя, Шейтан – закле се.

Конят, пръхтейки се понесе в галоп. А такъв вятър духаше от север. Ароматът на родния дом бе попил в него. И на Агница… Как можеше да се устои на този повик в северния повей?

Една сутрин селото се събуди с цял керван, спрял в двора на Гяур Коста. Кога беше дошъл, как беше влязъл в селото, без куче да излае, никой не можа да обясни, но той стоеше в цялата си прелест там, огрян от сутрешното слънце. Четири големи каруци с високи канати, покрити с плетени на шарки платнища, теглени от по два охранени коня, всичките черни и лъскави като катран. Буйните им гриви се размятаха на фона на лъчите, прорязали през облаците, а цвиленето им разсичаше тишината, удряше се в отсрещните чукари и се повръщаше с нова сила. Дълго се чудиха амуджите и коментираха помежду си, насъбрали се пред портите на Гяур Коста, че събитието беше равносилно на все едно камък да падне от небето. Керван тук, където идваха само от време на време султански хора, за да набират голобради момчета я за аскер, я за аджемиоглани по време на някоя от безкрайните войни на Господаря на световете.

Нещата не станаха по-лесни и даже се усложниха, когато всички разбраха, че новодошлият с четирите каруци, завързани една зад друга е правоверен. Ся, какво търсеше правоверен в къщата на един друговерец посред нощ, аз не се наемам да кажа, а и никой не можа да си обясни. Не че не можеше, селото беше смесено и хората си ходеха на гости, но да влезе така като в дома си, посред нощ, при условие, че в селото имаше имарет и всеки пътник или странник можеше да пренощува там, а и топла манджичка да получи, ей това вече беше нечувано. Не стига другото, а точно в къщата на Гяур Коста, в която никой не стъпваше и когото наричаха така заради проклетия му нрав, а не заради нещо друго. Проклетникът ни се караше, ни се водеше и живееше подобно анатемосан, отбягван и от българи и от турци.

– Не е хубава тази работа! Не е на хубаво за селото! – изпророкува и ходжата, всявайки допълнителен смут в душите на и без това обърканите амуджи.

– Що пък да не е хубава, ходжа? – не се въздържа и берберинът – Ти пък за всичко казваш, че не е на хубаво.

– Шейтанска работа е това – продължи обаче ходжата, а бръснарят повече не се обади – Самият Шейтан има пръст в тази работа. Тъй да знаете!

След малко се домъкнаха и гавазите на санджак бея, сред облаци от прахоляк, вдигнат от копитата на конете им, навярно осведомени от някой мюзевирин побързал да се натегне.

– Какво сте се събрали тука, като на погребение, бе? – развика се субашията – Бързо да си ходите по нивята, че ако размахам камшика…

Обаче, когато пред портите на Гяур Коста излезе новодошлият, субашията веднага присви крилца. Оня се оказа огромен исполин, дето се казва, не човек, а канара. Беше висок навярно три аршина. Вървеше спокоен на фона на вече изгрялото слънце, а тялото му се клатеше равномерно от уверената му походка. Така можеше да върви само човек сигурен в себе си и знаещ добре цената си. На кръста си беше препасал огромен нож. Неволно и амуджите, взели пример от субашията се поснижиха, осъзнали добре, какви поразии може да причини огромният нож, ако реши исполинът да го използва и го развърти.

Субашията слезе от коня си и неуверено се доближи до новодошлия. Кърсердарите му, веднага го обградиха. Това му вдъхна увереност и макар и с малко треперещ глас, изрече:

– Тескере вар…?

Гигантът отначало нищо не отговори, а само мълчаливо погледна субашията право в очите. Гледа го дълго, без да мигне, а през това време субашията усети, как още малко и ще се разплаче като малко дете. Погледът му пронизваше в самата му душа, там където са разположени и страхът и смелостта и поривът и задръжките и това, дали да направиш нещо, или просто да избягаш през глава като последния страхливец. Сините му очи, бяха сякаш бездънни и той усети, как дори пропада в тяхната пропаст.

– Вар… – отвърна най-накрая оня, без да е мигнал. Бавно бръкна в пояса си, продължавайки да го гледа, извади тескерето си и застина, държейки го в ръката си, без да го подаде.

Субашията, като разбра, че оня няма да го поднесе, посегна и сам го взе от ръцете му.

– Откъде идеш? – попита, след като разгледа тескерето и се убеди, че всичко е наред.

– От Свещения град – отговори с плътния си глас новодошлият, този път веднага щом думите излязоха от устата на субашията.

– Хаджия ли си?

– Живях там.

– Търговец ли си?

– Не съм.

– Защо го напусна?

– Салгън!

– Салгън?

– Веба!

– Веба?

– Да, веба! Половината град измря.

Неволно субашията отстъпи крачка назад, макар че осъзнаваше добре, че ако новодошлият беше болен, отдавна щеше да е умрял по време на дългия път от Мека.

– Какво има в каруците?

– Покъщнина.

– Проверете! – обърна се и към кърсердарите си субашията.

В този момент новодошлият обърна погледа си към тях и това беше напълно достатъчно никой от тях да не помръдне от мястото си.

– Казах да проверите – развика се отново субашията.

– Що не провериш сам? – заесече го исполинът и положи едната си ръка върху дръжката на ножа.

– Колко време ще останеш? – предаде се безславно накрая пазителят на реда, извършил безброй безчинства до този момент в целия санджак. Изглежда накрая беше се кротнал. Желанието му да провери каруците беше изчезнало изведнъж.

– Колкото е рекъл Аллах – изрече новодошлият и отиде до каруците. След това отметна едно по едно покривалата им.

– Виж какво… Не искам да стане някой сакатлък – поде наново субашията, сякаш окрилен от това, че великанът най-накрая направи някаква крачка назад и отстъпи.

– Нито пък аз.

– Защо не отиде в имарета?

– Не съм свикнал да ми дават даром чорбата.

– Откъде познаваш Коста?

– Запознахме се по пътя.

Накрая, субашията се качи на коня си и заобиколен от кърсердарите си, сред облаци прах препуснаха в посоката, от която бяха дошли. Преди това не пропусна да се скара на амуджите, възвърнал малко самочувствието си.

Вечерта, субашията побърза да отиде при санджак бея, за да го осведоми за новодошлия.

– Какво си се разтревожил толкова? – усмихна се с ехидната си усмивка санджак бея, хванал филджана с кафето в ръка и придръпвайки от наргилето си, след като го изслуша внимателно.

– Този е савашчия – изтърси субашията, а санджак бея едва не се задави с кафето.

– Аллах, Аллах… Какво ще търси един савашчия тук?

– Самата истина, бей ефенди, повярвай ми. Видях го как гледа, познах походката му. Върви като каплан, готов да нападне всеки момент. Тръпки ме побиха от погледа му, а знаеш ме, не съм от мекушавите. Не му е чиста работата на този.

– Въобразяваш си, субашъ – реши отново да неглижира нещата санджак бея.

– Бей ефенди, мога да различа един алп от селянин.

– Аллах, Аллах… А бе, каква работа може да има един алп в този генгерлик?

– Пратил го е тайно султана!

– Султана… – санджак бея направо подскочи от мястото си този път и отново се разкашля, задавил се с кафето.

– Да, самият султан.

– За какво му е на султана да прати тук алп? Не съм сигурен дори, дали султана е чувал изобщо за нашия санджак. Навярно е търговец.

– Не е търговец. Видях му каруците. В тях няма стока за продан. Да знаеш, ага…

– Какво?

– Колко души познаваш, които могат да напълнят четири конски каруци?

– Малко!

– Да знаеш, ага…

– Какво пак?

– Някой от раята се е оплакал… Ъхъ… Само тъй ще е, да знаеш, бей ефенди! Писали са до султана и сега той…

– Ха-ха-ха… Че то… Ха-ха-ха… Ох, ще ме умориш, субашъ. Че то, никой не може да пише. Всички до един са неграмотни селяни.

– Ходжата може, попът може, кадията може… Да изброявам ли още.

– За какво им е на ходжата, попа и кадията да пишат до султана, субашъ? Не ги ли храним всички достатъчно? Кокалът държи устата на кучето затворена, така знам аз. Защо биха го направили? – този път санджак бея се ядоса не на шега. Лицето му помръкна за миг и дори неволно изохка, прихващайки леко и нежно палеца на десния си крак. Откакто поостаря, остави почти всичката работа на субашията и затова той сега си позволяваше да се държи така. Появиха му се болежки, а най-много го мъчеха краката, подути и зачервени целите от коварна болест. Идва и хркимина, прегледа го и каза, че е болен от гут, забрани му да яде куп неща и най-вече месо и си тръгна. Не му олекна от това, че хекиминът каза, преди да си тръгне, че боледувал от султанска болест. Не стига всичко това, а сега и този другоселец се опитваше да му създава ядове.

– Миналата година, бей ефенди, три пъти събрахме авариз, уж, щото война. Ако чуе султана…

– Сус бе, кьопек! Ще ми докараш някой сакатлък на главата.

– А бе, ще млъкна аз, бей ефенди, ама… Ще ни хвръкнат главите и на двамата. Казвах ти, бей ефенди да не събираме от духовниците, а то и от вакъфите и от кьопрюджиите и…

– Слушай…

– Ами, джизието и хараджа, бей ефенди! Султанът определил 70 акчета на глава, ама ние 100. Ох, ще ни хвръкнат главите, ага. Може и джеллят да е.

– Е, как джеллят, бе?

– Като нищо, повярвай ми, ага.

–Черен ли е?

– Не е!

– Е, какво тогава? Всички джелляти са арапи и от миллета, бе. Къде си видял ти джеллят със сини очи?

– Знам ли, ага.

– Не знаеш, ама приказваш. Слушай, много те отпуснах нещо и затова почна и много да приказваш. Не забравяй, че първо твоята глава ще хвръкне.

– Знам, ага и затова ме е страх.

– Страх те е, ама това не ти пречи да приказваш.

– Само пред тебе, ага. Иначе си мълча.

– Мълчиш си ти, ама де да знам… Виж какво, субашъ. Мен ще ме закарат до Великия град и султанът, да умножи Аллах и дните му и имането и…

– Е, как да ги умножи, бей ефенди, като го крадем?

– Сус, бе! Милостта му е безкрайна и мен може и да ме пощади, ама на теб ще ти хвръкне келлето още тук, на двора. Не забравяй това.

– Ох…

– Слушай! Стига си хленчил като някоя ханъма, ами се връщай да си вършиш работата. Искам да го държиш под око този. Искам да знам всичко за него и при първото съмнение… – санджак бея направи жест с ръка, прекарвайки я през гърлото си, все едно реже с нож.

– Е, как султански човек, ага? Ако разбере падишаха…

– Ще гледаш да не разбере. Ще разбере, каквото му кажа аз. Времената са смутни! Виждаш, навсякъде хайдуци… Убили са го те и толкоз! Ще изкараме потеря. Ще блокираме санджака. Ще хванем виновните и 5-6 души ще обесим. Може и 10 да обесим. Ади, бягай и умната. И да не те е страх, аз съм насреща.

– Ага, само да питам нещо.

– Питай!

– Ага…

– Кажи де! – санджак бея започна да губи търпение. От всичко на света най-много мразеше някой да му мрънка, а субашията не бе спрял от идването си. Искаше да го отпрати, а той още се мотаеше. По всичко изглеждаше, че ще си има ядове с него. Сгреши жестоко като му довери доста неща. По всичко изглеждаше, че е гевшек. И, както се разприказва за данъците, току го направил и на друго място. Напоследък му донесоха, че пиел вино с неверниците и после правел зулуми.

– За Пелин, ага… – обади се накрая субашията и го изкара от унеса на мислите, които бе подкарал.

– Какво за Пелин? А…, щом съм ти обещал, ще стане. Нека само да мине Рамазана.

– Ага…

– Е, стига де! Казах ти вече. Знаеш, че думата ми на две не става.

– Виждал съм много пъти и на четири да става думата ти, ага, та затуй…

– Ти май наистина започна да си превишаваш правата.

Субашията веднага поиска прошка, усетил, че наистина е прекалил. Санджак бея, който обикновено винаги се усмихваше на шегите му повече не го правеше, а стоеше мрачен и го гледаше право в очите, без да млъкне.

– Слушай, субашъ… Този, савашчията, дето му викаш. Отде ми пусна сега и тази муха в главата?

– Наистнина е войн, ага, повярвай ми. Няма как да сбъркам един войник. Самият аз съм такъв.

– И викаш, бил си убеден, че може да се справи с твоите войници.

– Да, ага, усетих го.

– Ми то, тогава… Моите гавази… – санджак бея се огледа уплашено наоколо – Сякаш, няма да е зле да те послушам и да увелича охраната. Малко предпазливост никога не вреди, нали? Този… Твоят помощник… Мустафа ли се казваше?

– Керим.

– Аха, Керим. Все не мога да му запомня името. Нека тогава да остане при мен с няколко аскера, да подсилим малко охраната.

– Нещастник! – не се стърпя санджак бея и изрече на глас, след като излезе субашията – Дощяло му се зет да ми става. Тъкмо си мислех, на кой глупак да дам дъщеря си и на, ти ми излезе насреща.

После отиде до прозореца и ги изчака да си тръгнат. Когато аскерите на субашията се загубиха от погледа, извика Керим.

– Знаеш ли, защо остана при мен? – започна го още от вратата, без никаква подготовка.

– Не знам, санджак бей ефенди – отвърна оня и се изпъна като струна.

Остави го да се притеснява и дълго не изрече нищо. През цялото време гледаше през прозореца. После, изведнъж се обърна и отиде досущ до лицето на Керим.

– Защото, само на тебе имам доверие – изрече, докато го гледаше право в очите.

Изчака да види ефекта от думите си и след като забеляза задоволството на лицето на подчинения си продължи:

– Та си мислех… Мислех си, че много ще ти приляга да станеш един субашия.

Керим не се стърпя и този път усмивка се разтегна на лицето му.

– Аз…, бей ефенди…

– Мислил ли си по този въпрос? – не го остави да се доизкаже – Цял живот така, обикновен силахдарин.

– Аз…, бей ефенди…

– Аз не оставам длъжен към тези, които ми служат вярно. Преданите ми хора, литват в небесата, подобно птици, а предателите….

Санджак бея бавно издърпа ханчера си, закачен на кръста му и после нежно го завъртя в ръцете си.

– За тях е този ханчер – продължи след това. – А тебе те наблюдавам от доста време. И мисля да те възнаградя. Какво смяташ ти по този въпрос? Мога ли да ти си доверя безрезервно, или…? – отново завъртя ханчера в ръцете си. После отиде до Керим и го тикна досущ в лицето му.

– Аз…, Аз, бей ефенди… Като се налага, бих дал и живота си…

– Никой не ти иска живота, момче. Мъртъв не ще служиш никому. А, и на мен ми трябва жив субашия.

– Ами, субашията, санджак бей ефенди.

– Той е хаин – изстреля директно в лицето му.

– Вай, Аллах…

– Сдушил се е с хайдуците!

– Вай, намуссуз!

– Ние ги гоним, а той… Пиел вино с тях и снасял всичко. Представяш ли си, какво ще стане, ако научи султана? Първо моята глава ще хвръкне. И то, още тук, на двора. После ще я набучат на кол и така до Великия град. Направо, не мога да се побера в кожата си от яд.

– Вай, шерефсиз.

– И аз сега, какво? Да отида и да му разкажа всичко, Аллах да умножи дните и земите му.

– Амин!

– Амин! И, няма ли да попита, „Ти сляп ли беше? Къде бяха очите ти?“

– И, какво ще правим сега, санджак бей ефенди.

– Ти ми знаеш знамето. Господарят на световете ми е позволил да нося една конска опашка. Миралая има две. Бейлербея, разбира се е с три. И само той, султанът има право да носи знаме с четири конски опашки. Мислиш ли, че щеше да ми повери това знаме, ако знаеше, че не ще оправдая доверието му?

– Не мисля, бейлербей… санджак бей ефенди.

– Разбира се, не трябва да се разчува нищо. Хаина трябва да отнесе всичко в гроба си. Повелителят на световете не трябва да има никакви съмнения за своя санджак бей. Иначе…

Санджак бея разкопча колана си и свали канията, окачена на кръста му. После внимателно прибра ханчера в нея и с тържествен жест го подаде на Керим.

– Един бъдещ субашия трябва да обръща повече внимание на себе си – изрече право в лицето му. Ехидната му усмивка бе се възвърнала отново. Беше от хората, които ще ти изгорят душичката, но ще го направят с усмивка – Та… Не може да ходиш с ханчер, изчукан от селския ковач. Ето…, дръж. Оръжието на възмездието! Надявам се да го заслужиш. Аллах дава, ама трябва и ти сам да се потрудиш малко. Доверие… Доверие, ама може да се загуби, докато мигнеш.

– Слушам, санджак бей ефенди. Какво трябва да направя?

– Не ме карай да съжалявам, че съм заложил на теб. Ако още не си разбрал…, значи не ставаш за субашия.

Следващата седмица се случиха непредвидени и нечувани по тези земи неща. Хайдуци нападнали субашията и го затрили заедно с двамата му силяхдари. Станало точно, когато тримата отивали на ифтар, поканени лично от санджак бея. Разбира се, подобно посегателство срещу хората на султана и срещу самия него не можеше да остане безнаказано и санджак бея използва цялата си сила и мощ, за да открие и излови виновниците. Беше вдигнат всичкия наличен аскер на крак и заварден целият санджак. След седмица упорити блокади, убийците най-накрая бяха изловени, а след десетина дни бой в конака, единият от тях направи пълни самопризнания. Тогава го изправиха пред кадията и скоро и деветимата хайдуци виснаха на бесилото. За особени заслуги при залавянето на виновниците Керим бе възнаграден и назначен за нов субашия.

Скоро, новодошлият разтоварил каруците си в къщата на Гяур Коста, сякаш му е бащиния, купи 40 дьонюма зема, които имама се опитваше да продаде отдавна, но все не успяваше, защото никой освен агата нямаше възможност да ги плати, ала изедникът се опитваше да му ги вземе на една четвърт от цената. Имама, сякаш искаше малко множко предвид на това, че земите му бяха досущ до селото, но исполинът изобщо не се пазарил, а платил толкоз, колкото му поискал имама. Ходжата, който бе записал сделката в кютюка разправяше после, че оня наброил направо алтъни. Ей така, просто бръкнал в пояса си и изкарал цяла кесия пълна с истински алтъни, от които дал една жълтица дори на ходжата, затова, че е изповядал сделката и я записал в кютюка.

Не мина много време и същият цани дюлгерите на Беньо да му построят къща върху земята, която купи. Не стига това, ами и им платил предварително. Ей тъй, изкарал отново онази прословута кесия от пояса си и им броил отново направо алтъни, сякаш сигурен, че няма да вземат жълтъците и да избягат, а ще си свършат работата, както трябва. „Като свършите и ако ми хареса, ще ви дам още“ – даже им казал и онези, сякаш окрилени почнаха работа още на следващата утрин в тъмни зори.

Не мина много време и из селото започнаха коментари. И понеже никой не знаеше нищо за новодошлия, това бяха обикновени клюки и дори клевети. Започнаха от берберницата, където обикновено около бъбривия берберин, който беше и един от най-добрите и класни клюкари в селото винаги се събираха хайлязите и хайманите на селото.

– Чу ли, какво имало в каруците? – подхващаше той поредния нещастник, дошъл да си оформи мустака – Злато!

– Е, как злато, бе?

– Злато, злато… – намесваха се и потвърждава и сеирджиите наоколо.

– Иначе, откъде мислиш, че е тази пълна кесия? То, чувал да беше, щеше да свърши. Ей, на… Цялото село да бяхме се събрали, пак нямаше да можем да купим земята на имама, а той… Бръкна в пояса си и направо… с алтъните.

– Есента, ходих на панаира в Шумну, разправяха, че ей, оттатък Ески Истанбуллук… – започваше разказа си друг – И, там разправяха, че…

– А бе, кога си ходил на панаира в Шумну и ти, бе? – засичаше го веднага друг – Ходил си, когато щяха да те женят, а миналата година вече ожени дъщеря си. Приказваш и ти…

– Е, как да не съм ходил?

– Ей, тъй, не си ходил.

– Ти ли ще знаеш по-добре, или аз?

– Добре де, кажи, какво разправяха – поощряваха го и други.

– Ей, оттатък Ески Джумая, аз не съм ходил и не съм видял, ама имало огромен Боаз. Пътят се виел през планината, а наоколо само канари. Разправят…

– Какво разправят, бе?

– Било тъмно дори през деня.

– Е, как и през деня, бе?

– Ми, канарите закривали слънцето чак.

– Е, как? И през деня с фенер ли ходели хората, бе?

– Ся, там не знам, казах, че не съм ходил, ама там се появил един Боаз кесян. Ей тъй, изправял се на пътя на нещастниците и после келлето…

– Е, как бе, ей тъй, за едното нищо ли?

– Обирал им парите и стоката. Та, този нашият… Разправят, че обрал десетки кервани. Иначе, откъде четири каруци стока. Само ограбено е това.

Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите.

Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите. Повечето твърдяха, че е търговец, щом е дошъл по техния край с четири конски каруци товар, но бе всеобщо мнението, че е някакъв беглец и не му е чиста работата. Най-големият подръжник на това убеждение отново беше берберинът, който уморен от бръсненето цял ден на въшливи амуджи, вечер даваше поле за изява на въображението си, което граници не признаваше.

– Тоя, ако не е някой от везирите на самия султан…, ей ме, на… – кълнеше се между две кафета – Местото е ветровито! Най-лесният начин да си загубиш главата е да станеш везир на султана. А, не му харесало нещо, а… И, нашият накъде? Усетил е нещата и дим да го няма. И къде? Естествено, там където свършва вярата. На края на света. За да запази главата на раменете си.

– Много млад ми се чини за везир – апострофираше го друг.

– Млад, ама те, везирите не живеят много – не спираше берберинът.

– Тогава, ще ни донесе на главите беда нечувана – донаждаше и трети – Ако султанът разбере, че е тук… Аскера, и… Иди и разправяй после, че…

– Аллах…, Аллах… – обаждаше се и ходжата – Още малко и горкия човечец ще го изкарате… По всичко личи, че е почтен и с труд си е изкарал всяко едно акче.

– Ходжа, ти откак гризна алтъните…

Да, откак получи изтинска жълтица, затова че записа в кютюка сделката между новодошлия и имама, ходжата бе станал най-големия му защитник.

– Аз винаги говоря истината… – не се и предаваше – Ето, да е изтървал служба в джамията? Не е! И, да ви кажа честно, притеснявам се в негово присъствие да чета Светата книга. Тоя знае повече от мен, така да знаете.

– Че то, преди… Каквото и да ни четеш, лягахме, ставахме… – хилеше се вече и берберинът, понеже се падаше и малко зевзек – Че ние, откъде да знаем, че пише така в Книгата? Може пък да не е било така.

– Аллах…, Аллах…

– Че ти, може да си ни чел съвсем друго или пък, дори да не знаеш да четеш и ние, ахмаците…

– Може и шехзаде дори да е – намесваше се в разговора и друг – Знаете, какво се случва с тях, когато новият султан се възкачи на трона.

– Да, ама не съм чувал скоро да е имало нов султан. Този си управлява от…

– Той е кетхюда… – обади се изведнъж и кехаята, който досега само бе мълчал и слушал разговора.

Изведнъж се възцари тишина, след като всички млъкнаха, като че ли по зададен знак. Дълго никой не се обади, а всички само се споглеждаха, сякаш мъчейки се да осъзнаят току-що чутите думи.

– Аллах…, Аллах… – само успя да промълви накрая ходжата, ей така, колкото да каже нещо, а и тази дума винаги му вършеше работа, когато не знаеше, какво да каже.

– Султански кетхюда! – продължи след малко кехаята, изведнъж почувствал се най-важният в разговора.

– Кетхюда…? Кетхюда на султана…? – разнесе се шепот из одаята. Никой не смееше дори да изрече на глас чутото от устата на кехаята. Всеизвестно бе, че не е здравословно да имаш взимане-даване с хора от властта. Колкото си по-далеч, толкова по-добре. А сега да дойде истински кетхюда на султана… Това можеше да предвещава само беди и смърт. По всяко време можеше дори да си дръпне ятгана от ножницата и… Даже децата знаеха, че султански кетхюда няма да е дошъл току така. Навярно в пояса си носеше истински султански пръстен, показването на който беше достатъчен всички да паднат в краката му, да почнат да целуват крачолите на шалварите му и да му се подчинят безпрекословно. Кетхюдата бе очите и ушите на султана. Отвори ли уста, самите слова на Господаря на световете виждаха бял свят. Той бе самата воля на султана. Нещо повече – кетхюдата беше дългата ръка на султана и все едно самият падишах.

– Той, ако беше кетхюда, навярно щяха да го придружават няколко десетки бинбашии с бюлюците си – не се съгласи, обаче този път берберинът – А може дори и паша с цялата си орда.

– За какво ли е дошъл?

Следва продължение…

Хасан Ефраимов