ДРУГ

Днес, три месеца след като се разделихме я видях с друг. Беше висок. Тя винаги казваше, че не харесва високи мъже. Тоя беше висок! А тя… беше щастлива!

Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам „оставила“, но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем „зарязаните“ и „Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!“ Такова е! Бях го правил и друг път, само дето… по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам… Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси – „Къде си? С кого си?“… И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто… имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е… Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно – Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине… Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже – Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре… Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до привикване! Преди употреба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така… И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, с която ме засипваше… почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега… дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва – „Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!“ Е… Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата – като в миналото! Но… времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто – човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска – Мариачи