ХВЪРЛЯЧЪТ НА КАЛ
(Из „Джанки в Манхатън„)
Да, има такава професия!
Хвърляч на кал! Не знаехте, нали? Но аз знам!
Знам, защото съм израснал в калта и познавам калта във всичките й форми.Има кал, гъста и лепкава. Черна! Полепва по краката така, че натежават цял тон. После тази кал, когато изморен спираш да се съпротивляваш, те поглъща целия. Бавно затъваш в нея и крещиш от ужас. Крещиш, докато запълни и устата ти. Постепенно, като една течна и отровна змия, прониква в гърлото и дробовете ти. За да те лиши от въздуха, без който не можеш. Накрая остават да се виждат само крещящите от ужас очи.
Не ми казвайте, че очите не могат да крещят!
Най-силно се крещи без глас. С очи!И душата крещи! Но крещи само душа, която може и да вижда. Сляпата душа не може да крещи.Има и такава кал – рядка и кафява. Като я хвърлят по теб, не може да я отмиеш от себе си. Вонята й се носи навред. Попива в дрехите. Прониква през кожата. Умирисва душата ти дори.Всеки бяга от теб, когато ти хвърлят такава кал. Има и жълта кал.
Като пустиня! С цвят и мирис на пустиня. На самота! Изцапаш ли се с такава кал, си обречен завинаги да си самотен.
Да, аз израснах в калта. Затова я познавам толкова добре. Колкото вида кал мога да различа, до толкова не може даже да броите. Израснах в една стая. Не може да си представите, че има такава мизерия. Подът беше от кал. Стените бяха от кал. Дори и покривът беше от кал. Не си спомням дали и прозорецът не беше от кал.
Затова познавам калта така добре. И мириса й! Навсякъде миришеше на кал. От другата страна бяха животните. Делеше ни само една стена от кал. Но бяхме с най-чистите души на света. Трудно е да си представите, че може да има толкова чисти души, сред толкова много кал.Когато живееш в калта, тя прониква в теб. До мозъка на костите. Но не може да навлезе в душата ти. Навлиза в нея само ако я хвърлят по теб, защото е по-особена кал. Душата остава чиста, когато живееш в калта. Защото е бронирана срещу калта. Добрата душа винаги е бронирана.
Но ако хвърлят кал по теб, тогава тя прониква в душата ти. И не я напуска! Душата ти стои кална с дни, с месеци, с години. Цял живот дори.По-късно се появиха хвърлячи на кал. Бяха толкова много. Хвърляха кал! Хвърляха денонощно. И неуморно! Хвърляха с някаква вманиаченост и без да имат свян.
Срещнах моя хвърляч на кал в гимназията. Хвърляше отровна кал. Езикът му беше отровен. Душата му дори беше отровна. Една добра мисъл не се пораждаше в главата му. Навярно и мислите му са били отровни! А изглеждаше толкова хрисим. Учителите го обичаха, съучениците също. Нямаше някой, който да не го обича. И никой не видя, че е хвърляч на кал.
Само аз! Защото познавах калта. А и хвърляше кал най-вече по мен.
Споделих това с тати. Той беше овчар. Не беше учил. Даже не можеше да чете. Но за мен беше най-умният човек на света. И много държеше да се измъкна от калта. Работеше денонощно. И без да се спре! Просто искаше да се измъкна от калта.
Ценностната му система се крепеше на доброто. Беше толкова проста, но и толкова практична. Не ме подведе никога. Беше завършил училището на живота.– Това е твоят хвърляч на кал, сине – отвърна той. – Всеки си има хвърляч на кал. Когато се опиташ да се измъкнеш от калта, винаги се появява хвърляч на кал. Ако си стоиш в калта, няма никой да хвърля кал по тебе. Но ако се опиташ да изплуваш от калта, хвърлячът няма да спре, защото иска да останеш вечно при него там, в калта. Ще те следва цял живот. Където и да отидеш, ще те намери и ще хвърли кал по тебе. Злото винаги търси доброто, за да хвърли кал по него. Така е устроен светът.
От тати научих, че има хвърлячи на кал. Дотогава не знаех. Минаха години!
Срещнах много хвърлячи на кал. Не можаха да ме окалят, защото бях имунизиран. Бях имунизиран заради това, че израснах в калта. С годините се научих да разпознавам безпогрешно хвърлячите на кал. Бяха и жени, и мъже. Нямаха някаква определена възраст. Можеше да бъдат от различни религии и етноси. Удряха по всяко време. Не гледаха дали е ден или нощ. Търсеха пътища до сърцето ми, за да нанесат калния си удар. Не се посвениха да влязат и в леглото ми.
Моят хвърляч на кал повече не го срещнах. Докато не ме удари наскоро. Удари ме от разстояние! От хиляди километри. За хвърлячите на кал разстоянията не важат. Тати ми го каза навремето. Веднага му звъннах.
– Той се появи отново… – изрекох в слушалката.
– Хвърлячът на кал… – изрече той, без да се замисли.
– Но отдавна не ме интересуват никакви хвърлячи на кал, тате. Благодаря ти, че ме измъкна от калта! Тати повече нищо не отговори и бавно затвори телефона. Но преди това чух сълзите му. Само не ми казвайте сега, че сълзите не могат да се чуят…!
Хасан Ефраимов
