Моите уроци по тактичност
От древни времена и до днес различни философи и писатели говорят за силата на думите. За това, че те са като контейнери, които съдържат или творческа, или разрушителна сила. Мъдри народни пословици учат, че „Блага дума железни врати врати отваря” и че „Голяма рана заздравява, лоша дума не се забравя”.
Е, аз се убедих не един, а два пъти как мога да нараня с думи някого, макар и неволно.
Никога няма да забравя момента, в който се срещнах с една от най-близките си приятелки след дълго време. Колко се радвах, че ще я видя и колко ме беше срам и се гневях на себе си, след като се разделихме.
Това се случи, когато бях млад учител и работех в селото на съпруга си. По онова време, през 80-те години, да започнеш работа като учител веднага в град, беше много трудно. Приятелката ми също беше учител, но някак си беше се уредила в града. Скоро успяхме да си закупим жилище и станахме „граждани”. Аз пътувах всеки ден, за да ходя на работа. Много исках да видя моята приятелка от ученическите години и я поканих на гости. Дотогава се виждахме и се чувахме рядко, но знаех, че е омъжена, че има вече момиче и очаква друго дете. Но повече никакви подробности не бях чувала, освен че вече е родила. Тогава нямаше социални мрежи, оттам сигурно щях да съм по-осведомена и нямаше да попадна в предстоящото конфузно положение.
И така, поканих на кафе приятелката си. Заговорихме и аз, виждайки, че вече не е бременна, естествено я попитах какво има – момче или момиче. А тя ми отговори просто с една дума:”Нищо” и се разплака. Бях бръкнала точно в раната й, голяма рана. Няма нищо по-лошо от това да загубиш детето си. Прегърнах я, извиних й се, но това не ми помогна. Може би тя ми е простила, но аз не можах да си простя. Убеждавах се, че не съм знаела, че съм го направила неволно, но и до днес този спомен за моята нетактичност ми горчи. Обещах си това да ми бъде за урок – да внимавам какво казвам, как, кога и на кого.
Но, уви. Явно не бях си взела поука и животът ми поднесе още една ситуация, в която пак бях нетактична и постъпих глупаво и необмислено.
Вече работех в родния си град и в училището, което самата аз бях завършила. Като учител по български език и литература се стараех да формирам у децата обич към родния език, умения да говорят и да пишат правилно. Учех ги да се съобразяват какви думи използват съобразно ситуацията и събеседника. Говорех с часове ентусиазирано и вдъхновено за внимателното отношение към езика.
По реакциите на учениците и по успехите им съдех, че успявам. Успявах да уча тях, а аз? Отново допуснах грешка в общуването. За втори път изговорих неща, които не трябваше и с които нараних човек, дете.
Докато бях на работа, в един от часовете с ученици от прогимназията, както винаги, имаше няколко момчета, които не внимаваха. Особено едно от тях. Постоянно се въртеше и занимаваше другите. Иначе беше много добър ученик, не че това има значение. След няколко мои по-спокойни, а после и по-остри забележки, то не престана да пречи. И аз, вече изнервена, го заплаших, че ще се обадя на баща му. Нали бащите обикновено са „плашилата” вкъщи.
Никога няма да забравя погледа му. Млъкна и ме погледна. Очите му говореха много. А съседът му каза тихо: „Госпожо, той няма баща”. Аз застинах. Ако имаше как земята да се разтвори, щях да се скрия в нея. Извиних се, след часа го направих пак. После разбрах, че бащата на момчето е починал и то живее с майка си и брат си.
Извинението не ми помогна да забравя своята нетактична постъпка. Убеждавах дълго себе си, че не съм знаела за това, че момчето е полусирак. Това обаче не ми донесе успокоение. Срамувах се от себе си и сега се срамувам.
Може би както приятелката ми, така и момчето отдавна са забравили това, което аз помня и до днес. Добрият приятел, добрият учител, които смятах, че съм аз, явно се нуждаеха от още уроци.
Да внимаваме с думите, да бъдем тактични в общуването си – това бяха моите два урока, за които си спомням с горчивина и срам, но и с благодарност. Дано да съм ги научила, за да няма трети.
